Люлин планина

Все си казваш ей го на, за колко няма аз да се кача, но времето си минава, а планината си остава все така непозната, а върхът все така непокорен. А маршрути бол – кеф ти с колело, мотор или пеша, кеф ти с кола или автобус, от Горна Баня, Владая, Големо Бучино, Банкя, Бонсови поляни – варианти за атака много, само желание да има човек.

Тръгнахме един прекрасен ден по тясна горска пътечка в боровата гора над Княжево, която ни отведе през малка брезова горичка до зелените поляни в местността „Кърлежа“ – странно място със странно име, а на средата паметник.

Паметник в чест на загиналите българи във Войнишкото възстание от 1918г. ……………..

Продължихме напред, но след не повече от 200-300 метра спряхме – до една чешмичка, под една дебела сенчица, на една дървена пейчица. Изкарахме сандвичите, салатите, домашният сладкиш и биричката и така два-три часа „ покорявахме“ върха.

Но идването ни не беше напразно, защото открихме прекрасно място (малка полянка скрита в гората, в близост до чешмата), където на пролет да засадим няколко дръвчета.

Преди време си бях обещал, всяка година да посаждам по едно дърво,

а сега можех да поставя началото.

Март е идеално време за съдене на дръвчета, така ми каза мой приятел-агроном. За това, когато март дойде, аз и няколко мои приятели, прегърнали идеята, отново поехме по пътеките към върха, но този път нарамили кофи, мотики, лопати и 10 фиданки – 4-ри Явора, 4-ри Ясена, 1-ин Чинар и 1-на Липа. Настроението беше преповдигнато, усмивките бяха на лицата ни, бяхме готови да поработим, да се поразкършим, да се поизпотим.

На места беше сухо, а на други удряхме на камък, но не се отказахме. Е да дупките станаха повече от дръвчетата, но важен беше крайният резултат – 10 симпатяги, които закичихме с по една мартеничка за късмет и на които обещахме догодина да им намерим нови приятелчета.

Седнахме да си починем, хапнахме, пийнахме и пак забравихме за върха.

Посетихме ги няколко пъти – поливахме ги, прекопавахме ги, но все не поемахме на горе по баира и така до миналата седмица, когато една от социалните мрежи ни съобщи, че от първият път, когато тръгнахме да катерим върха е изминала цяла една година, а той все още си остава загадка за нас.

Е, какъв по хубав повод да опитаме отново. Пак се запасихме с храна и напитки, но този път бяхме твърдо решени пикникът да е горе, на върха. Отново минахме покрай дръвчетата, поляхме ги, но този път не се изкушихме да седнем под дебелата сянка, а се шмугнахме в пътечката, започваща в ляво от чешмата, която след не повече от 20-тина метра се изправи нас – стръмен наклон, направо отвес. Погледнахме нагоре, погледнахме назад към шарената сянка, замислихме се, но този път нямаше връщане назад, денят беше дошъл – Дупевица ни зовеше.

Дупевица – най-високият връх на Люлин планина. Доскоро известен, като един от върховете, които не са достъпни за любителите на планините – забранен за изкачване, заради изградено около него военно поделение. И така до преди няма и 20 години, когато поделението е изоставено, а върхът става достъпен за всеки ентусиаст.

Драпахме, лазихме, но се изкачихме. А това беше едва началото. Маркировка не се виждаше, не знаехме дали това е пътеката, но следвайки логиката, че върхът трябва да е на най-високото място, ако продължим да вървим на горе, значи всичко ще е наред.

Люлин планина – рай за велосипедисти и мотористи – не е пренаселена с туристи, не е толкова стръмна, а и дава възможност за импровизации.

Така се бяха образували и повечкото пътечки, които кръстосваха гората пред нас. Днес засякохме повече хора на две колела от колкото пеш. Вървяхме все нагоре и нагоре, без маркировка, с надеждата да срещнем някой, който да ни даде поне някаква отправна точка, някой, който да ни покаже върха или да ни насочи, към друг, който може да ни помогне. Хора не се виждаха, но за сметка на това се полюбувахме на няколко животинки и още повече глогинки

Разминахме се с един козар, който беше сърдит на целия свят и не пожела да ни упъти, срещнахме мъж и жена, които също като нас не знаеха, коя пътечка на къде води (те просто се разхождаха безцелно на чист въздух) и така, докато в далечината не видяхме маса, а около нея да се суетят двама човека. Първоначално си помислихме, че си правят пикник, но приближавайки, на масата не се виждаха, нито храна, нито напитки, беше празна.

Изведнъж от някъде изкочи младо момиче, в добра спортна форма с номер на гърдите. Е, да, някой забелязахме номера, но други сканираха и през него. Какво ли става тук? Оказа се контролен пункт на състезание наречено „Софиийските манастири“ – маратон и ултрамаратон по планинско бягане в комбинация със състезание по планинско колоездене, а момичето беше една от участничките – бегачка.

Май доста нашумяха напоследък тези два спорта. Това ме радва, защото и аз от време на време се пускам. За сега по веднъж на година (тази пропуснах), но с тенденция да завиша бройката (на дали). За да стартираш, в едно такова състезание ти е нужно само желание, но за да завършиш са ти необходими воля и доста тренировки преди това, а за участниците, които гонят призовите позиции, убеден съм и много, много лишения. Но пък крайният резултат си заслужава. Няма да забравя, когато за първи път зърнах финала, след 100 километра на Витоша. Сълзи напираха от щастие. Бях изтощен, но удовлетворен от постигнатото. Не веднъж бях на ръба да се откажа, но въпреки това успях да се преборя със самия себе си, с трудностите и с препятствията по пътя. За това едно голямо Браво на всички участници. Продължавайте в същият дух.

Изчакахме момичето да се чекира, да се подкрепи и когато продължи попитахме за нашата посока. Нямаше как да не знаят. Така си и беше. Показаха ни върха и на къде да поемем за да стигнем до него.

А новата пътека се оказа чакълест път. Можеше да се очаква, заради базата е напълно в реда на нещата, военните да са си прокарали път до там.

Не знам, колко сме вървели, може би час, когато пред нас се появиха и първите порутени постройки на вече бившото военно поделение – все едно бомби бяха падали тук, всичко беше заграбено и изоставено, а природата се беше заела с не лесната задача да заличи, колкото се може по-бързо присъствието на човека по тези ширини.

Някъде тук трябва да е.

С нас днес бе дошъл и наш приятел, който от време на време проверяваше надморската височина, на която се намирахме с някаква нова програма, която бе смъкнал на телефона си. Информираше ни периодично, но този път, след поредната проверка издаде странен звук – ъъъъъъ. Телефонът показваше 1286 м., а това си беше с цели 30 метра по-високо от върха. Явно го бяхме подминал. Или програмата не е в час или ние сме объркали планината. Може пък и военните да имат пръст в тая работа, знае ли човек. Нова проверка показа същият резултат, а Уикепедия и още няколко други източника твърдяха, че връх Дупевица се намира на 1256 м. надморска височина. Някой грешеше. Познайте кой.

Продължихме по пътя, развеселени. Тук трябва да е, надушвамхме го, но отново не го виждахме. За наш късмет, добри хора бяха сложили табела. Без нея човек много лесно може да пропусне отбивката, улисан в приказки или наслаждавайки се на заобикалящите го

гледки.

Леко в ляво, 3-4 метра изкачване и ето я пирамидката. На върхът сме.

А от тук гледки да искаш, хем към Пернишко, хем към

Софийско – тук някъде е границата между двете области.

Идеално място за пикник – слънчева полянка, част от листата все още бяха по дърветата, като образуваха хубава сянка за такива като нас, излезнали на разходка в горещите есенни дни, а останалите бяха постлали земята с есенен килим, пак за такива като нас, за да ние е мекичко, когато се излегнем.

Прекрасно място за почивка, наслада на красивите гледки и лека дрямка. Това се случи с нас в следващите 2-3 часа. Галени от не толкова силното есенно слънце се чувствахме доволни и щастливи.

Пътят надолу вече го знаехме, бяхме си планирали една лека отбивка до известните в региона Бонсови поляни, където пихме набързо по една студена бира и отново потеглихме. Да си кажа честно поляните ми изглеждаха по подходящи за родови сбирки, събори или конни надбягвания и мазни борби, отколкото, като място за отдих и релакс. Представих си ги с претъпканите сергии, силната музика, миризмата на кюфтета и хора, които се надвикват един с друг.

Състезанието беше приключило, чек поинтът и доброволците си бяха тръгнали, а на автобусната спирка, възрастни хора очакваха автобус номер 103, който да ги отведе обратно до града.

Днес ние открихме тази тиха и спокойна планина, а с това и още няколко маршрута, споделени ни от хората, които срещнахме по пътя и които скоро се надяваме да успеем да осъществим.