กรุงเทพมหานคร – „Ангелският град“

07.11.2015г. Днес баща ми има Рожден ден. Става на 64г. и за съжаление, както се случва почти всяка година, отново няма да съм си в къщи, за да празнуваме заедно. Тъжно, но поне този път причината е основателна – предстои ми пътешествие, първото по-дълго пътуване в живота ми. Дестинацията е Тайланд. Заминавам с жена, с която се запознах преди 6 месеца и която с желание прегърна идеята за това пътуване. Какво ли ни очаква?

Започвам нещо, което не знам дали ще успея да приключа – за пръв път ми е, така че мили хора имайте търпение. Ще се постарая на кратко да опиша нашите преживявания и емоции по време на това пътешествие.

Предстоят ни два средно дълги полета от по 5-6 часа единият. Пътувам с катарците. Не ми е за първи път да пътувам със самолет, но по-дългите полети и катарците ще са ми за сефте.

Впечатлен съм. На всяка седалка има екран, на който можеш да слушаш песни, гледаш филми, играеш игри или четеш книги. 3D карти показват всякакви данни за полета, къде се намираме в момента, височина, температура и какво ли още не. На голям екран по средата на салона, може да се наблюдава излитането и кацането на самолета. Пътниците получават всякакви допълнителни екстри – възглавница, чорапи, одеяло, четка и паста за зъби, тапи за уши. Знаят как да се грижат за пътниците тия катарци. А храната! Тристепенно меню с три основни ястия (по избор). Вечерях телешко с гъби, топъл хляб с топено сирене, масло „Президент”, плодове, както и 3 бирички за преспиване. Класата си е класа или пък аз съм си гаврошче. За напред за дълги дестинация ще дебна промоции на големите авиокомпании, а не хилядите врътки с ниско тарифните. Цената си заслужава. Удобството в този случай е от значение. Изгледах два испански филма със субтитри на английски – все пак трябва да упражнявам и двата езика. Почти не можах да мигна. Спах може би около час. Адреналина беше на макс. Един съвет за всички, които летят за първи път на дълъг полет, мислите за краката си. По възможност не пътувайте с обувки или маратонки. По-голяма част от хората в самолета се събуха, а аз не бях подготвен. Не посмях, бях с обувки и след три-четири часа в тях нямаше да е най-удачно и много приятно за комшиите ми по седалка, ако се бях събул.

Доха от въздуха, вечер е уникална гледка – високи сгради, фонтани, светлини. Прекрасно. Оказа се, че в самолета имаме познат (или по скоро моята спътница има) – един от стюардите. Уреди ни с прайвит карти за по-бързо и безболезнено преминаване през проверките. Уредихме си среща с него за по бира и разкази за пътувания. Готин пич. Летището в Доха е една палитра от цветове, всякакви хора – бели, черни, жълти, араби, европейци, американци, африканци. Бързо освежаване, един поглед по магазините, кафе и цигарка за нея и отново в самолета. Вторият полет продължи малко повече. Един час сън, хапване, пийване и ето ни в Банкок.

От моят нов приятел разбрахме, че най-бързия вариант да стигнем до избраният от нас хотел е с така нареченият „скай трен” – въздушно влакче, което разбира се, че не лети, а е издигнато на мощни пилони на 15-тина метра над земята. Но за да влезнем в скай трена, трябваше да си набавим билет. Оказа се не много лесна задача и въпреки че бяхме на летището, много малко хора говореха английски и можеха да ни ориентиран от къде да си набавим така нужната ни хартийка. В случаят, хартийката се оказа жълт пластмасов жетон. Исках да си го задържа за спомен, но за съжаление апаратът ми го глътна на излизане.

Представям ви и първата ми снимка от Тайланд, направена от скай трена. Да си призная бях леко изненадан. Сега, като се замисля не мога да кажа защо, но тогава очаквах да видя много по-ниски сгради, канали, лодки, рикши, храмове, но не и толкова високи и луксозни сгради.

След, като слязохме от влакчето се отправихме към така наречената „пиаца за таксита”. В Тайланд, местата, където има организирани таксита не са много, но ние имахме късметът да попаднем на едно от тях – една шатра, една пластмасова маса, а около тях 4-5 суетящи се тайландци. Един те записва в списък, за да знаеш, кой си по ред, друг те настанява в импровизирана чакалня (три реда пластмасови столчета), трети се обажда по радиостанция, за да викне таксито, а четвърти те подканва и показва, в кое такси да влезеш. Много добро решение относно проблема с безработицата. Няма ефективност, но има заетост. Иначе най-добрите таксита в Банкок, според повечето хора, с които говорихме са „розовите” или „жълто-зелените” на цвят. В Тайланд всичко е цветно. Спечелиха ме.

Качиха ни при един нисък, симпатичен чичко с леки фини мустачки, който доста се лута, докато открие нашият хотел. Не знам дали го направи нарочно, за да ни вземе повече пари или наистина не знаеше, къде се намира, но поне три пъти спира за да пита свои колеги, на къде да продължи, в коя уличка да свие и къде да ни остави. Пристигнахме до хотелът или по-точно казано до уличката, на която таксиметровият шофьор смяташе, че се намира. А тя (уличката), една невзрачна, малка с две сергийки за храна, една кола трудно минава. Спогледахме се. Какво ли се крие тук? Но няма връщане назад, ще го търсим, трябва да се намира някъде на близо. А може би е това:

Влезнахме с плаха крачка, но още след втората, усмивките ни отново се завърнаха. Чудесен арт хотел с голяма градина и много, много цветове. Всяка стая в свой собствен стил.

Персоналът е усмихнат и отзивчив. Питие от розке (някакво цвете) за „добре дошли”, следобеден чай в стаята и вода комплимент от хотела. Чудесно първо впечатление.

Бърз душ и хайде на разходка. Обикаляхме из улиците, изучавахме града и се наслаждавахме. Намирахме се в свят различен от познатият нам.

Въздухът беше влажен и тежък, носеха се непознати за нас миризми, от всякъде се чуваха клаксони на автомобили, на всяка крачка някой подвикваше и ни предлагаше, я нещо за пиене, я нещо за ядене, я някаква атракция. Бяхме попаднали в свят по-пъстър, по-шумен и по-весел. Решихме да се престрашим, да спрем и да се освежим с по едно питие. Дори и кафето, което поръчахме беше приготвено по странен начин – барманът направи дълго (или може би двойно) кафе, след което взе една много малка чашка, която напълни и поднесе, а останалото количество изхвърли в мивката. Не разбрах, каква му беше идеята, за това си поръчах биричка – имах тайландско обезбиряване. След питиетата, беше време да пробваме и така прочутата тайландска кухня. Засилихме се към най-близките сергии за храна, но много бързо се отказахме – хигиена нулева, хладилници няма, яйцата и месото стоят от вън, всичко е пържено, а температурата на въздуха е около 30 градуса.

Май ние е малко рано, нека да не прибързваме.

Продължихме да се лутаме безцелно по уличките, разглеждайки Банкок на свечеряване, докато пред нас не блесна малко шикозно ресторантче. Разбрахме се с един поглед, първото ни хапване тук ще бъде на чиста маса с беля покривка и ще бъдем обслужвани от сервитьор, нещо не толкова често срещано в Тайланд. Свиреше оркестър, леко тайландско диско, тип блус. Певицата – възрастна дама, пееше дълги, но нежни азиатски песни. Персоналът е на всякъде. Имат си хора за всичко – за поръчка, за донасяне на готовите ястия, за поднасянето им, а също и човек, който на края се оправя със сметките. Поръчах си супа със зелено къри – на картинка, кърито изглеждаше като грах. Аз ревах, но други се забавляваха за моя сметка. Никога повече зелено къри, оказа се че е подправка, която не трябва да се яде (нещо като нашия черен пипер). Огледах се, чак сега осъзнавах, че сме единствените европейци в ресторанта. По масите не се виждаше алкохол, само на нашата се мъдреха две бирени бутилки. Странно. По-късно тази вечер сме на бар, ще се озъртам, ще ги следя изкъсо, ще ги хвана в крачка, не може да не пият. Виж алкохол нямаше, но каните с вода се пълнеха постоянно. В ресторанта водата е безплатна, но много лед. За сега няма да рискуваме, не знаем как ще ни се отрази местната вода или ледът. Часът е 19:00. Заваля зверски дъжд – няма как да излезем, за това поръчаме по още едно. Защо пък не, бързаме ли за някъде. Дъждът спря, така неочаквано, както и започна. Платихме и се отправихме към изхода. С изненада установихме, че вратата, от която влезнахме не е изход. В ресторантите тук (местните, а не тези за туристите) си имат един вход и един изход (от задната страна), но ние, от къде да знаем, хората ни гледаха странно и се усмихваха приятелски.

Kao San Road се нарича улицата, на която трябва да се срещнем с нашият приятел от самолета. Лудница. Тук може да намериш всичко. Всеки, който идва в Банкок, трябва да я посети. Съжалявам, че снимките не са от най-добрите, но в движение, късно вечер, на две бири, какво очаквате.

Този път хапнахме по нещо на бързо и на крак (по негова препоръка) – нещо като спагети с яйца и лют сос. Уникални. Това ми е вече любимото ястие. От днес ще хапвам само на вън.

Доволни и сити, решихме да се отдадем на още едно любимо наше занимание – пиене на бира. Запихме се в един бар, в които имаше както диско водещ, така и музика на живо. Ритмите се преплитаха, но на кого му пукаше. Месецът е ноември, ние сме по къс ръкав и чехли и се забавляваме. След две-три бирички, леко опиянени, беше време да пробваме и прословутият тайландски масаж. Започнахме с масаж на краката. Намираме се по средата на улицата, наредени в редици от по 7-8 човека, легнали сме на нещо като шезлонги.

Около нас кънти, нощта е в разгара си. Поръчахме си по още една бира и се оставихме в ръцете на професионалистите. Масажът траеше около 30-тина минути – лягаш, затваряш очи и забравяш за всичко. Престрашете се, много са добри.

Kao San Road е улицата на евтините изкушения, отвсякъде крещят, подканват те, предлагат ти храна, жени, забавления, пиене, различни видове плодове и зеленчуци, скакалци, бръмбари, скорпиони, паяци и други деликатеси и удоволствия. Не устояхме и ние – изядохме по един скакалец, за да не сме капо. Да ви кажа честно не си заслужава или поне на мен не ми хареса – нещо, като препържените малки рибки у нас, но супер безвкусно. Но пък си имам снимка, която обаче няма да ви покажа.

До хотела се прибрахме с тук-тук – едно от основните превозни средства на туристите в Банкок. Не беше страшно, както го описват на много места, дори беше забавно. От всякъде светят лапички, а ти се чудиш да викаш ли, да снимаш ли, да се държиш или да се смееш. Прибрахме се без произшествия.

Първият ни ден в Банкок беше приключи. Ден изпълнен с емоции и много различни за сетивата ни усещания. Легнах си с усмивка.

Закуската – странен омлет, може би с гъби, спанак, чушка, ориз и някакви кълнове и треви. Харесва ми, а сокът от ананас е превъзходен. Всяко ястие, което се предлага, се приготвя пред нас, на специално пригодени за целта колички от различен човек.

Хотелът е прекрасен, потапя те в своята си романтика. От двете страни на алеята, водеща до основната сграда са направени малки магазинчета и дюкянчета пресъздаващи живота и обичаите на хората живеещи в

Банкок през миналият век – магазинче за цветя, за дрехи, работилничка за производство на коприна, стая за масаж, фризьорски салон, стара рикша и много други. Всички те са направени като сувенири, но в реални размери – прекрасна и много цветна идея.

В двора на хотела има огромно дърво, от което висят дълги, тънки, като връвчици нишки, ав короната му чуруликат птички. Забравяш, че си в Банкок. Чудесен избор на хотел.

Днес, плановете ни са да прескочим до реката. Мислим да си направи разходка по каналите. На кея, издирвайки човек, който може да осъществи това наше желание се натъкнахме на странна гледка – хора (предполагам местни), които хранят рибата в реката. Купуват кори хляб, малки рибки или водорасли, които се предлагат наблизо и ги разпръскват в реката. След по-малко от 10-секунди на мястото се събират стотици риби (доста големи), приличащи на сомове и настава суматоха. Реката ври, рибите се борят за всеки залък.

Не знам защо, но гледайки всичко това в главата ми изникна думата корида – рибешка корида. Оставям с впечатление, че това са риби, които не са за ядене, а се боготворят от тайландците, които преди да разпръснат храната се молят.

В момента, в който наблюдаваме това зрелище при нас идва мъж, който ни предлага да ни разходи из каналите. Идеално, това и чакахме, но като чухме цената ни се стори доста скъпо и започнахме да се пазарим. Човекът не ни направи голяма отстъпка и ние решихме да се поразходим из другите кейове с надежда да се спазарим за по-добра цена. По-късно щяхме да съжалявахме за това наше решение. Цената, която ни предлагаше човека в крайна сметка се оказа доста добра. На други места ни искаха почти двойно, но нямахме очи да се върнем и поради тази причина се отказахме от разходка по каналите. Все пак се качихме в една от по-големите лодки, използвани, като речен транспорт и се разходихме по главният канал. Интересно беше да погледнем храмовете от вън (от реката) преди да влезнем и да се потопим в тях.

От лодката освен красивите храмове, успяхме да зърнем и няколко къщички на местни рибари, построени на пилони в реката.

А в края на водната ни разходка пред нас се откриха и по-модерни сгради от новият, модерен Банкок.

Слязохме на произволно избрана спирка, без да имаме много ясна представа, къде се намираме и на къде сме се запътили. Май беше време да се загубим. Започнахме безцелна разходка по малките улички на Банкок. Никъде не се виждаха туристи, явно се намирахме в някой от по-крайните или не толкова туристически квартали на града. От всякъде се носеше аромат на храна и подправки. Всяко кътче, гаражче или ниша са превърнати в малки работилнички или магазинчета. Дребният бизнес процъфтява. Нещо като в България преди 20 години. Магазинчетата не са профилирани, а предлагат всичко за всеки, като на битаците в България едно време. През 10 метра срещаме табели, които ни предупреждават да си пазим личния багаж. Малко е страшничко, районът май е опасен, но пък това ни е шансът да се сблъскаме с реалността.

Не след дълго пред нас изникна и първият храм – пъстър, с много орнаменти и статуи на Буда. Пристъпих с почит и уважение. Не знаех, какво да очаквам, за това се оставих на емоциите.

От вътре беше още по странен – две-три статуи на Буда, а около тях разпръснати храни и всякакви предмети, все едно се намирахме в склада на някой магазин за домашни потреби. По-късно разбрахме, че това са дарения.

В близост до храма имаше обор с крави (10-тина глави добитък), никъде другаде не видях крави в Банкок. Оставам с впечатлени, че се използват за лично ползване от монасите в храма. Не знам дали за някакви ритуали или за храна. Това за ритуалите ми звучи странно, не знам от къде и защо ми хрумна. Монасите в храма бяха някак отнесени и сякаш избягваха контакта с нас. Оставиха ни да разгледаме на всякъде без и дума да обелят. Беше някак си празно, не усетих сила, енергия или вибрации. Усещането ми, ако мога да го опиша с една дума бе „отчуждение”. Хората на улицата ми се сториха много по-мили, добри и отзивчиви, а очаквах да е обратното. Тръгнах си разочарован. Надявам се като пристигнем в северен Тайланд усещането ми да е различно.

Излизайки от храма ни заговори мъж, оказа се учител с добър по моите представи английски. Вървяхме с него 10-тина минути. Разказа ни интересни неща за Тайланд и тайландците. Знаете ли например, защо тайландците рядко пътуват в страната или извън нея? Причините се оказаха много прости: 1. Пътуването за тях е лукс. Скъпо е. Разстоянията са големи и не могат да си позволят това удоволствие. Хората събират пари две-три години за да отидат до островите или до друга част на Тайланд, за да видят своите роднини. 2. В Тайланд имат само 5 дни отпуск за цяла година. През другото време се работи здраво. И въпреки това тайландците са весел, усмихнат и отзивчив народ. Не случайно страната е известна, като „Страната на хилядите усмивки”. Нямах много възможности да контактувам с местните, но и в малкото случаи успях да усетя желанието им да помогнат, да споделят и да ме упътят. Не, че знам тайландски, но не ги чух да мрънкат или да се оплакват или поне лицата им не издаваха това. Според мен си има причина и за това. Ще се опитам накратко да преразкажа моите разсъждения. Може и да съм много далеч от истината, но това е моето усещане. Голяма част от тайланците са будисти, а като такива, вярват в прераждането. Какво означава това ли? Чрез преражданията на Душата те вярват, че ще достигнат до съвършенство и нирвана. С всяко прераждане Душата се учи и помъдрява. В тясна връзка с това се намира и Кармата, защото кармата е резултатът от действията на човека или казано по друг начин: „Доброто намерение и добра постъпка допринасят за добрата карма и бъдещо щастие, докато лошата умисъл и лоша постъпка допринасят за лошата карма и бъдещо страдание”. И сега да се върна на моите разсъждания. Как, човек вярващ в нирвана да достигне до това състояние, ако има лоша карма? Ами, май няма, как това да се случи. И това, според мен е причината тайландците да се раздават до край във всяко свое начинание и да правят всичко с любов и желание.

А какво ще кажете за нас българите? Мрънкаме ли? Усмихнати ли сме? Ами ако имахме само 5 дни годишен отпуск?……………..

Но да се върнем в Банкок, на нашата разходка, учителят и неговите разкази. Не беше чувал за България. За тях Европа е една държава, която е много, много далеч. Ето и един съвет от нашият учител: „Когато пресичате улицата го правете бавно, за да могат скутерчетата, тук-туците и другите МПС-та да реагират своевременно и да ви заобикалят”. Страхотен съвет, защото движението в Тайланд си е меко казано странна работа. От всякъде се чуват клаксони, никой не спира на пешеходни пътеки, всеки си пресича, където му падне, скутерите и тук-туците се провират на всякъде и други такива.

Разделихме се с учителят пред една туристическа агенция. Не знам дали попаднахме там случайно или не, но си тръгнахме с уредено четиридневно пътуване до Чианг Май + два целодневни трипа. И не липсваха емоции. Опитахме се да се пазарим, но не ни се получи – за втори път ударихме на камък, но пък трупаме опит, може би следващият път. Платихме с кредитна карта. Оказа се, че за плащане по този начин от тайландска страна се начислява такса. Казаха ни за 5%, а ни таксуваха 8% и след забележка от наша страна ни върнаха 3-те% – в кеш. Странна работа. Правят някакви магии. Още по странно беше това, че докато се договаряхме с „боса” двама от служителите на агенцията без притеснение извадиха манджички и започнаха да хапват на масата до нас. Все пак беше обяд. Това в Европа няма как да се случи, но тук явно си е нещо нормално.

Вече се бяхме поуморили, за това след, като излязохме от туристическата агенция се отправихме към парка Лумпини. Глътка свеж въздух в лудницата. Езерца и палми на фона на небостъргачи и високи административни сгради. Новото лице на Банкок.

Видяхме мъже да играят „сепрак такроу”. Това е комбинация от футбол, волейбол и кунг-фу. Играе се с крака, малка плетена топка трябва да се прехвърли над мрежа, в противниковата половина. Този спорт е силно развит в тази част на света. Тайландците са номер 1. Беше ми много приятно да наблюдавам акробатичните им умения.

Разходката ни продължи с неочаквана среща. Варани – огромни гущери, които бяха оставени да се разхождат на свобода. В първият момент се стреснах, бях чел някъде, че в менюто им влизат сърни и други чифтокопитни, за това направихме на бързо по една-две снимки и „запалихме подметките”.

Излязохме от парка и се отправихме към Jim Tomson’s house – едно от местата, които бях планирал да посетим този ден. Това са 7 къщи, построени в стил „Тайланд през миналия век”. Оказа се, че мястото не е чак толкова известно и никой не можа да ни упъти, как да стигнем до там. За съжаление, след дълго лутане между сградите, трябваше да сведем глава. Не открихме къщите, но пък попаднахме в един пъстър свят – в центъра на Банкок. Молове, светлини, хора, задръстване и всякакви аромати – така изглежда Банкок на свечеряване.

От толкова ходене бяхме огладнели, за това си избрахме едно малко ресторантче, в една от страничните улички, по-далеч от шума, колите и навалицата. В ресторанта, няколко баби, тайландки (явно празнуваха нещо) се редуваха пред едно караоке и се опитваха да пеят английски песни. Не ставаха за певици, но пък притежаваха смелостта и желанието да излязат на сцената. Забавляваха се, а и ние с тях.

Хапнахме, а сега на къде? Към хотела или към баровете? Към баровете разбира се. Дошли сме да се забавляваме все пак. Хванахме скай трена, но много скоро разбрахме, че сме объркали влакчето (качихме се на влакчето с грешен цвят), та се наложи да се върнем за да се прикачим на правилното. Без такива емоции нямаше да е забавно.

Спирка Нана – хотели, барове, проститутки. Гъмжи от туристи. Каква ли е причината да са тук? Е ние сме заради баровете. За първи път от кацането ни срещнахме българи. Заговорих ги. Отиваха на бар, но не ни предложиха да се присъединим към тях. ОК, ние пък си имаме свои планове – Above eleven ни зове. Това е бар високо в небето, който си бяхме набелязали още от България. Коктейл и гледка от високо към нощен Банкок.

Района е рай за проститутките. По пътя към бара се разминахме с всякакви видове (момичета, момчета, травестити). Няма как да ги объркаш. Няколко пъти момчета ми намигаха, жените пък ни подканваха да се забавляваме заедно с тях в баровете, а травеститите, те не ни обръщаха никакво внимание. Да си призная, не се чувствах комфортно. От всички хотели и барове излизаха и влизаха подпийнали европейци с азиатки под ръка. Не си говорят, просто вървят един до друг. Жените по-скоро ми изглеждаха, като аксесоари към мъжете. Срещаха се и такива, които се държаха за ръце, все едно са влюбени, но в същото време всеки един от тях знае, че става въпрос за забавление и пари от страна на жените и желание за секс от страна на мъжете. Не мога да разбера, защо не се приберат в хотелските си стаи и не се отдадат на животинските си страсти, а си губят времето с ходене по барове и наливане с алкохол. Може би това са правилата на играта.

След известно лутане по тесните улички най-накрая открихме нашият бар. Посрещнаха ни двама портиери облечени във военни униформи. Козируваха ни, когато минавахме покрай тях. За тях ние бяхме „мадам” и „сър”. Упътиха ни към асансьора, който трябваше да ни отведе до небесният рай. За съжаление и тук ударихме на камък. В бара имаше дрескод и не беше разрешено влизането с чехли, а аз познайте………… бях с чехли. Не влезнахме, но пък успяхме за секунди да надзърнем на вън от високо. Впечатляващо наистина. Следващият път ще знам и няма да пропусна да изпия един коктейл под звездите.

Леко разочаровани, решихме да се поглезим и да си направим по един масаж, но преди това да гаврътнем по едно питие в някой бар. Избрахме си най-шумния. Свиреше рок банда на живо. Уж влезнахме за по бира, а станаха 3-4-ри. Смениха се две – три групи. Музиката беше добра. Всички се забавляваха – танцуваха, пееха и пиеха. Жените в бара бяха предимно тайландки, които играеха ролята на компаньонки на по-възрастни мъже, предимно европейци. Имаше и няколко шумни групи по-млади момчета, които за момента не се интересуваха толкова от момичетата, колкото от пиячката. Но вън им беше устроена засада, само ги чакаха да излязат. Пред всеки бар се бяха събрали множество проститутки и таксиметрови шофьори. Дебнеха и се точеха на пияните европейци. Заграждат те и започват да те дърпат, да си предлагат услугите. Успяхме да се вмъкнем на бързо в едно такси, шофьорът, на което се направи на тарикат и не включи апарата. Каза ни, че бил счупен. Започнаха преговори за цената. От 300 бата този път успях да смъкна на 220. Най-накрая успяхме да намалим поне малко цената. 80 бата са равни на една бира на улицата все пак. Душ и в леглото. Спи ми се. Лека нощ.

Втори ден поред не си даваме много зор. Станахме в 7.30 часа, а излязохме в 10. Какво мислите ядох на закуска – омлет, този път с различни подправки.

Добавих и второ ястие – „роги „ – нещо като баница, но си представете само препечената коричка, потопена в мед или нещо подобно. Много е добро, но останах гладен. Ще хапна още нещо. Нека да е вегетарианско суши, полято с два вида сос. Странна комбинация, но небцето ми се взриви от различни вкусове (сладко, солено, люто, кисело………).

Сокът днес е от гуарана, плод подобен на ябълка, но с различен вкус. Вчерашния сок (ананас) ми допадна повече. Остана ми още малко място, ще хапна и едно бананче от местните – малки сладурчета с много тънка кора. Вкусни са. А бе тук май всичко е вкусно.

Птичка пее странна песен. Започва с много тих звук и с всяка следваща нота звукът става все по-силен и по-силен – звучи ми, като техно за птици. Похапнахме добре. Време е за разходка.

Първата ни спирка днес ще бъде Кралския дворец. Един съвет: станете рано и бъдете от първите, които ще влязат в двореца, защото след това ще ви трябват здрави нерви. Огромни тълпи от хора, от които нито можете да се насладите на атмосферата, нито да направите добри снимки, нито да си починете.

В двореца може да влезете само с дълги гащи. Ако не си носи, човек може да си наеме на място. Навсякъде около нас имаше, както въоръжена охрана, така и цивилни (служители на двореца ), които ни наблюдаваха на всяка крачка. Много бързо след като влязохме , се уверихме в това.

Веднага започнахме със снимките и в желанието си да направим най-добрата, моята спътница се качи на една малка стена, издигната пред може би най-прекрасният храм. Идеалната снимка, но докато се наглася, за да снимам, настана суматоха. Една женица, видимо разтревожена, се засили срещу нас и започна да ни се кара на тайландски. Едва я успокоихме. Оказа се, че е забранено сядането и качването, където и да било в комплекса. Извинихме се и гузно продължихме напред. Малко по-късно забелязахме огромна табела, която явно показваше, че тези действия наистина са забранени.

Самият дворец представлява съвкупност от много храмове, построени един до друг, както тайландски така и реплики на други известни храмове от региона (Ангкор в Камбоджа и други подобни).

За съжаление отново не усетих нищо. Всичко беше някак изкуствено. Видях в него по скоро показност, отколкото духовност. Взимайки предвид и цената, която платихме, за да влезем

(500 бати – 100-тина лева), смело мога да заявя, че съм разочарован. Не бих повторил.

Може би едно от малкото неща, които ми допаднаха бяха градините или по скоро странно подкастрените малки дръвчета, сложени в масивни, обрисувани саксии. Приличаха ми на Бонсай – изглеждат малки, а в същият момент са някак величествени, мъдри, може би единствените, които помнят истории от преди стотици години.

Бяхме се уморили от тълпата и кича в двореца, та за това след като излязохме потърсихме по тихо и уединено местенце. Видяхме малък парк на близо, взехме си по един сладолед и нещо студено за пиене и се запътихме натам. Имахме нужда от глътка свеж въздух, имахме нужда от почивка.

След като си починахме решихме да посетим един от храмовете наблизо и след това да се опитаме отново да открием Jim Thomson`s House. Нямахме много време, за това трябваше да побързаме. Вечерта пътувахме към Чианг Май. На път към храма, от любопитство ли от какво ли, се отбихме в едно училище, което в крайна сметка се оказа университет.

Момичетата и момчетата от цял свят и от всички раси се разхождаха в двора му. Витаеше приятно усещане на приятелство, спокойствие и мир. Всички бяха усмихнати, задружни.

Разхождайки се, бяхме поканени от група момичета от Малайзия, които правеха проучване на тема: „Как се чувствате, когато носите хиджаб”? Темата си я измислих аз, а думата хиджаб може да се преведе на български, като забрадка или нещо подобно. Момичетата бяха мили и любезни. Близо до тях друга група момичета, канеха всеки, който има желание да бъде изрисуван с къна. Интересни проекти, които от една страна сплотяват хората, а от друга им дават възможност да научат много за обичаите и нравите на народите. Направихме си по една снимка за спомен и с ускорена крачка се отправихме към храма.

След всички храмове, които бях видял до този момент, очакванията ми към храмът на Златната Планина (Wat Saket) не бяга големи.

Грешах – този стар храм, намиращ се на малък хълм, може би най-високото място в цял Банкок ме изненада.

Още с влизането си усетих нещо различно, мистично. В подножието му се намира гробище, в което впоследствие разбрах, че са погребани над 6 000 тела.

Това се случило по време на чумна епидемия през 18 век.

Храмът е заобиколен от дървета и множество малки статуи, които в комбинация с пушеци и други ефекти създават илюзията, че се намирате някъде дълбоко в джунглата, а не в сърцето на Банкок.

От върха на храма се откриват страхотни гледки към цял Банкок, а за да стигнете до него, трябва да се изкачите по стълби, които се вият спираловидно около целия храм.

От двете страни на стълбите са подредени множество камбани, малки и големи, в края се издига внушителен гонг. Минавайки покрай тях всички хора ги удряха, а накрая, удряйки гонга все едно казваха „Аз съм вече тук”.

В Тайланд е добре на всякъде да пътувате с обувки, които се събуват лесно, защото в храмовете се влиза задължително бос.

Тук имах възможността да наблюдавам една будистка традиция, а именно:

В моментите, когато човек се намира на кръстопът и се нуждае от отговори, той може да отиде във всеки един будистки храм, където да използва пръчици, които са поставени в малък контейнер.

Човекът започва да друса контейнера до момента, до който не падне една от пръчиците. Те са номерирани, като всеки номер отговаря на свитък, в който се крие отговора на зададения от човека въпрос.

Мястото ми допадна, зареди ме. Бих се върнал тук. Препоръчвам този храм на всеки, който посети Банкок.

След излизането ни от Wat Saket, поради липса на време взехме тук–тук и се отправихме към Jim Thomson`s House – втори опит. Този път имахме късмет. Открихме този оазис, сгушен между моловете на Банкок. Тук един европеец е успял да запази част от автентичността на Тайланд, построявайки седем къщи типични за Тайланд, с техния интериор и архитектура.

Видяхме как в миналото се е добивала коприна, наслаждавахме се на традиционни тайландски танци, докоснахме се до бита и нравите на тайландците преди повече от 100 година.

Знам, че Банкок крие още много тайни, знам, че има още какво да ми покаже и има още много неща, на които да ме научи, за това си обещавам, че някой ден отново ще се върна тук. Тръгвам си от „Градът на Ангелите” с усмивка.

Предстои ни нощно пътуване с влак до северните части на Тайланд. Какви ли изненади ни очакват там?