Cinque Terre – цветно, красиво, мечтано – I част

Рано сутринта отново бяхме яхнали влака от Лука за Ла Специя, откъдето трябваше да хванем пък регионалния влак до началната точка на същинската ни разходка. А в самия влак бе странно – няколко спирки след Лука, когато се прекачихме на Виареджо, сякаш бяхме попаднали в … Африка. С изключение на две тинейджърки целия вагон се препълни с чернокожи, от цяла Африка, от онези амбулантните търговци, които сте срещали и вие и са ви предлагали магнити, чадъри и селфибастун, както казват в Италия на селфистика. Не ме разбирайте погрешно – не мога да кажа, че съм расист, ама си беше леко плашещо. Две-три спирки по-късно обаче, във влака нахлу кондуктор заедно с въоръжен карабинер, за да проверява билетите на пътниците и се оказа, че с изключение на един от чернокожите всички останали са гратисчии и бяха свалени от влака. Но преди да сме се нахвърлили върху тях, че са като нашите цигани, които не плащат за нищо, то да споделя и че двете местни тинейджърки също се оказаха тарикатки и бяха принудени да си понесат последствията. След този момент пътуването ни бе доста комфортно, но някакси бе тъжно, че в центъра на Европа, един кондуктор вече е принуден да се движи с тежковъоръжен полицай, за да може да си изпълнява задълженията.

В Ла Специя трябваше да се прекачим на регионалния влак, които за моя изненада се оказа, по-луксозен от този с които бяхме пътували до този момент. Кой знае, може би това се дължеше на това, че това е най-предпочитания транспорт от туристите за района към който бяхме тръгнали.

И ето, че след двадесетина минути стигнахме. Вече бяхме в Cinque Terre, което в превод ще рече Петте земи. Невероятно красив район в Лигурия, обхващаш пет живописни селца. Селата са се появили около XI век на труднодостъпните брегове на Лигурско море (част от Средиземно море) и са били в пределите на Генуезката република съществувала от XI до края на XVIII век. В продължение на векове стръмните земи над и около селата постепенно се терасирали от местното население и се появили насажденията от традиционните култури за района – лимонови и маслинови дървета и лозя.

Селата са били дълго време труднодостъпни – по пътеките около селата и с лодка откъм морето, но с появата на железницата от Ла Специя до Генуа селата не били вече откъснати от света. До 70-те години на XX-век много от хората се изселили от района в по-големите градове и в чужбина, но с развитие на туризма в района и включване на селата в едноименния защитен от ЮНЕСКО парк, се избегнала опасността района да се обезлюди напълно. За всеки, които е чувал за Чинкуе Тере, веднага си представя пъстроцветни къщи сгушени в малки заливчета на брега на морето. Легенди разказват, че разноцветните багри са били с цел да се различават къщите на рибарите, но това не е така. Реално къщите не са били боядисани до края на 70-те години на миналия век и това по-скоро е било туристически трик, отколкото някаква местна традиция. Но пък ефекта се е получил.

Нашата разходка следваше един вид и историческото развитие на Cinque Terre – слязохме в Монтеросо ал Маре, първото възникнало от петте селца. Това е и най-развитото и модерно от туристическа гледна точка село, което се виждаше още след като слязохме от влака. И единственото, което си има естествен пясъчен плаж. Всъщност това е новата част Fegina, в която двама от нас се чувстваха като у дома си. Двамината родом от един от нашите черноморски градове. Е, аз бях леко разочарован – определено не очаквах да видя типичната гледка на морско курортно селище. Времето, което ни посрещна, също не бе според очакванията ни – продължаваше да ръми, а това не бе предвидено в плановете ни. Затова – първата задача бе да нарисуваме едно слънце – нашето заклинание за хубаво време. И то подейства – дъждеца спря.

Въпреки че новата част на Монтеросо не бе моето място, то там на скала до входа на пристанището видяхме един от символите на селото – статуята на Гиганта. Построената през 1910г. четиринадесет метрова статуя на Нептун е декорация на местна вила Pastine, като мидената черупка, която е държал над главата си този каменен „покровител на морето“ е била красива тераса на вилата. За съжаление статуята е била бомбардирана от съюзниците по време на Втората световна война, както и от последвалата страховита морска буря през 1966г. След като района става туристическа атракция статуята е частично възстановена, но не изцяло, за да напомня на хората крехкостта на морския бряг и силата на морските стихии. Или пък общината не желае да отдели допълнителни средства…

Опитахме да надникнем и в самата вила Pastine, но тя е частна собственост и нямаше как да влезем вътре и да се насладим на гледката от върха на Нептун. На крайбрежната алея обаче можеше да получим информация за пътеките по които ни предстоеше да преминем, защото целта на нашата екскурзия бе да направим пешеходна разходка между селата, а не да ги „чекваме“ по лесния начин отскачайки от едно до друго с влака.

Навлизането от новата в старата част на Монтеросо ал Маре е доста, как да кажа, символичен. Преминава се през един пешеходен тунел. Тунела е до кулата Аурора, част от някогашния замък на Монтеросо, построен някога от семейство Обертини. От замъка не е останало много освен руините на хълма Сан Кристофоро над селото – споменатата отбранителна кула и частично запазена още една такава. А, в древните времена е имало нужда от тези крепостни стени и кули, тъй като селата са били често обект на пиратски нападения.

А, старата част на Монтеросо – о, това вече бе нещо, доста близо до очакванията ми, тесните малки алеи, „каруги“, между сградите, този неповторим италиански чар, това в което съм влюбен и обичам толкова много в Италия. Слънцето се показваше на небето, а на лицето ми пък усмивката вече не слизаше. Определено се бях озовал в мечтите ми и тук можех да прекарам половин ден снимайки, снимайки какво ли не. А, знаех че предстои още по-приятната част от разходката ни.

Сякаш нямахме търпение да се насочим към пътеките между селата. Време бе да поемем по Sentiero Azzurro или Синята пътека – най-популярната пътека свързваща 5-те села, виеща се 12 километра покрай крайбрежието. В последствие разбрах, че имало такса за преминаването по нея, но лично ние минахме гратис. И преди някой да ни е обвинил, че сме стиснати, цинции и т.н., то в наша защита ще кажа, че никъде в градчетата или между тях не попаднахме на някаква каса или нещо подобно на която да заплатим таксата. Може би се заплаща на определени места – наистина не зная, а и докато вървяхме по нея, никой и не ни провери. Ако знаех, задължително бих платил тази такса, тъй като тя отива за ежегодното поддържане на пътеката, която често има нужда от „ремонт“ от обилните дъждове. А, пътеката наистина е много добре поддържана.

Обърнахме се да си вземем „Довиждане“ с Монтеросо ал Маре. Отделихме му не много време, но програмата за деня бе доста натоварена и нямаше как да останем по-дълго, да поседнем в някое от кафенета, да изпием едно капучино…

Предстояха ни малко повече от 3,5 километра до следващото село. И макар, че упътванията да твърдят, че пътеката започва с 500 стъпала, то едва ли някой от нас ги усети. Въодушевлението бе много голямо, още повече, че и гъстите дъждовни облаци се оттеглиха към морето. Оставаше само да се наслаждаваме на наистина страхотно поддържаната пътека, преминаваща, покрай лимоновите градини, малки вилички и лозови масиви. И това на фона на прекрасната гледка към Средиземно море.

Някои казват, че това е може би най-живописната част от пътеката. Склонен съм да се съглася, че е така, но говорейки само за Sentiero Azzurro. Преминахме през няколко поточета, покрай различни разцъфнали дървета, имаше и едно странно място. С множество къщички за котки … но без котки. По-скоро бяха като някакви, как да ги нарека – възпоменателни олтари. Не разбрах, каква е целта и значението им, но определено не те бяха атракцията на това място, а нашата група. Точно там на пътя ни се изпречи една джанка…или слива, както искате я наречете, в нашата група винаги си има спор как да наричаме този плод. За мен си е джанка. И като по сигнал всички се нахвърлихме върху нея, да напълним джобовете си. Стана ни много драго да видим дърво и плодове, толкова типични за родината ни. А, се превърнахме в атракция, защото хората с които се разминавахме, ни гледаха втрещени и се чудеха тези странни хора, защо са се нахвърлили на това дърво. Доста снимки отнесохме си мисля.

А следващата ни цел – Вернаца упорито се приближаваше. И обещаваше да е страхотна „красавица“. Определено мога да кажа, че това е селото, което мога да оприлича на най-голямата „фръцла“ от петте. С разположението си и разкриването от пътеката на замъка с пристанището и църквата, сякаш пред нас наистина имаше една страхотна красавица, умееща много добре да позира. Бях впечатлен, бях замаян, бях доволен, бях щастлив….

Слизането по стълбите към селцето мина също толкова неусетно, колкото и изкачването по тези от предходното. Самото селце е разположено на стръмните склонове от двете страни на главната улица. Това е единственото от 5-те села, което може да се похвали с истинско пристанище, което може би не е толкова учудващо, ако се погледне назад в историята. Жителите му били известни с изкусните си умения в плаването и с буйния си нрав. Преди селото да попадне изцяло под влиянието на Генуа, то многократно жителите му нанасяли набези както на търговските кораби на Пиза, то така и на Генуа, но генуезци явно не били злопаметни, а по-скоро прагматици и решили да се възползват от уменията на моряците от Вернаца и им предоставили значителни привилегии в търговията.

Селото е преживяло бурен разцвет, като затова някога спомогнало изграждането на корабостроителница от страна на Република Генуа, която в днешно време не съществува. То е и единственото, което може да се похвали с църква, която е построена на брега на морето – църква Санта Маргерита Д‘Антиохия (XIV век), в чийто стени се разбиват вълните на морето при бурно време. Именно до нея ни изведе пътеката по която слизахме.

А това, което ни очакваше на „главната“ – бе едно истинско море. Море от … хора. Имаше толкова много народ, че игла не можеше да падне. Контраста по спокойната пътека и тълпата на главната улица, ни блъсна като някаква вълна „цунами“. Може би в онзи момент осъзнах колко популярно и масово място е станала тази дестинация. Да, ние се озовахме във Вернаца някъде около обяд – точно в пика на туристическия поток и да, сякаш това бе селото, което най-малко успяхме да почувстваме. Но пък останалите успяха да се влюбят в брускетите с „пармиджано“, в едно от заведенията на същата тази „главна“. То бяха, ахкания, охкания и какви ли не възклицания, с които да изразят тази вкусотия. Факт – тези звуци на екстаз подействаха много добре на …. заведението. След „озвучението“ на моите приятели пред заведението се изви доста сериозна опашка, а брускетите набързо привършиха. Можеше да припечелим по-нещичко, ако от заведението ги наемеха за рекламни лица. Предполагам, че моите дружки щяха да се съгласят „хонорара“ им да бъде с по няколко брускети.

Нямаше как, въпреки блъсканицата трябваше да разгледаме двореца Дория или по-точно това, което е останало от него – Белфорт – красивата цилиндрична кула, служила някога за защитно съоръжение, с мисия да предупреждава местното население за задаващите се пиратски нападения. В наши дни – главна туристическа атракция, като за евро и половина може да си направиш кефа да хвърлиш поглед към пристана и църквата от птичи поглед. Заслужава си, стига да не бе такава манифестация. Въобще ако някой иска да впечатли някоя мацка, то да намери начин да остане вечерта във Вернаца, когато тълпата се е изнесла и да запази маса на ресторанта в подножието на кулата с гледка към залеза. Поне аз бих го направим за жената в която съм влюбен.

За хората, които са с лодка има една друга атракция достъпна само откъм морето – пещерата на Маймуната, находяща се между Вернаца и Монтеросо. Ентусиастите се насочват натам в търсене на цирковата маймуната, която някога претърпяла корабокрушение на кораба с който пътувала цирковата трупа. Оцеляла, намирайки убежище в тази пещера, легендата гласи, че „мънкито“ живяло дълги години прехранвайки се само с риба. Е, не знаех, че маймуните са хищници.

Но колкото и красива да бе Вернаца, то трябваше да продължим към следващата точка от плана. А и тази тълпа навсякъде около нас, вече ни действаше кофти. Заизкачвахме се нагоре по главната улица, завивайки вдясно след маркировката към съседното село. Там в началото на пътеката нямаше как да не се обърнем назад и да се насладим от нова гледна точка към това село-бижу, което не случайно е едно от двете в Чинкуе Тере, което попадна в топ 10 на най-красивите села на Италия.

Трудно е да приемем, че само преди 5 години селото е било едва ли не загубено. При разразилата се буря през 2011 година, селото е било затрупано от кал и скали, затрупали приземните етажи на къщите, а главната улица е била своеобразна кална река. С много усилия и финансови средства, обаче Вернаца отново бе бляскава. А аз си обещах да се срещнем отново…и да и отделя повече от времето си, което тази „bellisima” напълно заслужава.

Отново бяхме на пътеката, като много скоро вече виждахме следващата спирка по пътя ни – Корнилия. В този участък растителността бе значително по-ниска, бе време дърветата да отстъпят място на лозовите масиви. А пътеката бе все така добре поддържана и бе страхотно да се върви по нея.

Трафика по пътеката понамаля, но въпреки това, нашата група продължаваше да предизвиква учудването на другите туристи, с които се разминавахме. „Старшия“ вече бе зарибил останалите от групата с теорията си, от предния ден прекаран в Лука – а именно, че ако говори на български, то ще го разбират. И така вървейки в индианска нишка – хората насреща ни чуваха от моите спътници поздрави „Добър ден!“ , „Здравейте“, меката версия, звучащо на нещо от рода на „ЖЗравейьтьи“, а също и „Как сте?“. Е, ако хората насреща бяха от Централна и Източна Европа – ок, схващаха за какво идва реч, но за останалите… Едни опулени физиономии насреща ни, като от време на време се изтръгваше и по някое възклицание “What?“, а аз най-отзад пояснително се обаждах с някое “Ciao”.

А хубавото тук, бе че с приближаването на Корнилия, нямаше нужда да слизаме отново – това е единственото село, от петте което не е разположено на морското равнище – намиращо се високо над морето, на върха на стръмни скали – извисили се на 100 метра над вълните.

Макар и най-малко от всичките 5-ет, със своите около 300 жители и липса на пристанище, с централното си местоположение, Корнилия хич не е за пренебрегване. Издигнато високо на скалата, то сякаш иска да каже, че има свои собствен чар и че се различава от останалите. И не само по това, че е единственото без директен достъп до морето. Дори и архитектурата се отличава – къщите са малко по-различни, по-ниски, подобно на къщите във вътрешността. Препитанието на местните също е било различно – хората са били предимно земеделци отглеждащи лозя и маслини. Всъщност още от римско време местността е известна с бялото си вино Sciacchetra, като дори легендата гласи, че селото носи името на проспериращ земевладелец Корнелиус и това на неговата майка Корнелия.

Навлязохме в селцето по шосето, водещо до гарата, като отново бяхме посрещнати от неповторимия колорит, които само италианците може да създадат. На големия площад, до автобусната спирка, поехме по via Fieschi, наречена на семейство управлявало района в миналото. Отправихме се в сърцето на селото, към панорамната тераса на края на скалата, където свършват последните къщи. Нямахме търпение отново да хвърлим поглед към крайбрежието на Чинкуе Тере.

Няма спор – вече бяхме много уморени – от ранното ставане, от обиколката на селата, от тръмбоване по Sentiero Azzurro (Синята пътека), от тежките раници на гърбовете ни. Там на терасата имахме вид на доста унила, изтощена и смълчана група, но мисля че всеки събираше сили и впечатления. Но след като се подкрепихме – едни с кафе, други със сладолед, а трети с някое лакомство, то един час по-късно отново бяхме с презаредени батерии и готови да продължим.

Събрали сили се повъртяхме около централния площад Largo Taragio, които се използва за сцена на открито в града и където е разположена Ораторията Света Катерина. Това Ораторията ми прилича на някакъв християнски храм, ама каква е разликата с църква, параклис – ей това не ми е много ясно. Иначе този „храм“ разбира се е свързан със семейство Фиеши – кръстен е на една от жените в знатния род Катерина Фиеши-Адорно, известна като света Катерина Генуезка, но и за нея не мога да дам повече информация, какви добрини е свършила, че са я зачислили кат „светица“. Зад ораторията има площадка, която децата са разчертали като игрище, но не зная дали след нарастване на популярността на Чинкуе тере им се отдава възможност да поиграят там, тъй като това си е една страхотна панорамна площадка от която туристите се любуват на гледката към съседната Манарола.

Ние също се любувахме на тази гледка, а и се опитвахме да познаем къде ли се намираше хотелчето ни, в което щяхме да нощуваме, тъй като именно Манарола бе крайна ни цел за деня. Когато проучвах възможностите за придвижване между селата се оказа, че участъка от Sentiero Azzurro между Корнилия и Манарола е непроходим от 25 октомври 2011. Именно тогава природния парк Чинкуе Тере, преживява едно от най-катастрофалните бедствия в историята си. След като денят започнал с обилни валежи, то в късния следобед, водите активизирали свлачища в района, като Вернаца и Монтеросо били залети от реки от кал, помитайки всичко със себе си – коли, лодки, както и 9 човешки живота. На фона на това ужасно бедствие не е трудно да си представим, че и пътеките били заличени. Въпреки усърдната работа и многото средства да бъде възстановен целия парк Чинкуе Тере в предишния му блясък, то 4 години и половина по-късно, участъка от „Синята пътека“ между Корнилия – Манарола – Риомаджиоре все още е недостъпен. Е, нямаше да стигнем по най-прекия път, но това не означаваше, че не се бях подготвил с алтернативен маршрут. 😉

Аз нямах търпение да продължа разходката ни, но гледайки уморените физиономии на моите приятели, докато си почивахме на терасата, вперили погледи в Манарола, се чудех дали и при тях е така. Все пак това бе моята мечта, да обиколя пеш петте села, но дали за тях това не се оказваше мъчение? Честно казано не бих им се разсърдил, ако бяха решили, че за тях това е достатъчно, да направят последно усилия, слизайки по 377-те стъпала на прочутото стълбище Lardarina, свързващо Корнилия с морето, както и отвеждайки жителите му до ж.п. гарата. Бих разбрал, ако нашите „морски“ приятели бяха избрали да отидат и до прочутия плаж под селото – Гувано (усамотен и скатан точно като за двама влюбени, достъпът до който е през изоставен ж.п. тунел). Нямаше да се обидя, ако всички бяха предпочели да вземат влака и след пет минути да са се настанили в някое страхотно местенце любувайки се на невероятните пейзажи, с чаша хубаво вино в ръка….

Но не, всеки един от тях хвърли раницата на гърба си, а „майната“ се въоръжи с един коктейл „мохито“ и отново поехме на път. И ако Sentiero Azzurro би ни превела бързо и без особени усилия до Манарола, то алтернативния маршрут, който бях намерил обещаваше да ни поизпоти. Трябваше да се изкачим току под Case Pianca, находящ се на една височина над Корнилия, където групата ни се позадъха, като този участък подложи отново на изпитание волята ни да продължим пеша – нашата „мадам Бътерфлай“ бе на предела на силите си, но не се отказваше, дори напротив намери още едно доказателство, че е открила любовта си, в лицето на своя „тигър“, които взе и нейната раница и въпреки двойната тежест, мъркаше като щастливо коте около нея. Времето също реши да ни изпита – започна да ръми. Бяхме все още сравнително близо до Корнилия … и влака. Но отново никой не погледна в тази посока. Видях леко смръщени физиономии на моите приятели, но на тях бе изписано, че това не е защо някой ги караше да правят нещо, което не искат, а защото дъжда се очертаваше да е дразнител, които да не ни позволи да се насладим напълно на разходка ни. Но пък струеше решителност, че въпреки всичко няма да се откажем.

За себе си бях сигурен, че дори и лошото време няма да ме спре да продължа пеш сред “fasce”, както наричат в местния диалект традиционните терасовидни лозови масиви. Но явно и времето се убеди, че не сме податливи на натиск и сме твърдо решени да продължим. Когато попаднах съвсем случайно на снимки в Интернет на цветните села в Чинкуе Тере бях много впечатлен… Но когато видях едно филмче на някакви американци, ентусиасти като нас, които бяха заснели разходката си именно по тези хълмове между Манарола и Корнилия, се влюбих в това място и то се превърна в блян за мен. Та нямаше как да съм толкова близо и да пропусна – не исках, не можех да си причиня нещо подобно и едва ли бих могъл да си го простя ако не се възползвах.

Спомням си как бях занемял гледайки филмчето на онези хора и как копнеех и аз да бъда там сред лозята, наслаждавайки се на тази невероятна гледка. И макар че нямахме шанса да се разхождаме из лозовите тераси окъпани от слънчевите лъчи, които да галят всичко наоколо и да го карат да блести, то все пак вятъра започна да отнася дъждовните облаци, а слънцето се опитваше да ги пробие и да освети максимално тази невероятна сцена пред нас.

Беше прекрасно – просто ми е много трудно да опиша с думи това, което виждах, това което чувствах… Но ако трябва да кажа една единствена дума, то със сигурност бих казал, че в онзи момент бях щастлив. Не само, заради това че бях попаднал в една от мечтите си, а и защо се оказваше, че е още по-хубаво от това което съм си представял. Беше прекрасно да вървим из тези градинки и дори завидях на човека, които си беше направил малка спретната къщурка там сред лозята и си представях какво удоволствие е, сутрин да изпиеш първото си „ristretto“ за деня под сянката на асмите, наслаждавайки се на морето, на Манарола и Корнилия. Ех… дали вече не се заражда една друга мечта в мен. 😉

На нас туристите от това място ни става едно такова леко и приповдигнато, но за хората, които изкарват поминъка си от земите там, живота не е толкова лек. Представям си, колко много труд само се изисква, за да се поддържат тези „fasce”, да се обгрижват лозовите и маслиновите наслаждения, както и да се прибира реколтата. Но неволята явно учи – измислили са приспособления, които поне отчасти да могат да ги облекчат. Така например за нас сблъсъка с въжената им линия подобна на минивлакче, предизвика сериозна главоблъсканица, какво може да е, докато накрая разберем, че се ползва за транспортиране на гроздето и продукцията. А, пък това, което са овързали около маслиновите дръвчета, не били воали разкрасяващи градините, а е с цел да се събират маслинките по-бързо и да не ги гонят надолу по склона.

Така в шеги и закачки, нашата група се приближаваше до заветната цел за деня – бяхме все по-близо и по-близо до красивата Манарола. Но сякаш от нищото изведнъж се оказахме пред една църква. Църквата Nostra Signora della Salute. Бяхме се озовали в още едно селце, без предварително да сме го включвали в маршрута – Воластра.

Имаше обаче нещо символично в посещението ни в това село. Името му произхожда от израза „Vicus Oleaster“, което буквално означава „земите на маслиновите дървета“. По-късно става Олеастра, а след това и Воластра. Не е чудно избора на името, тъй като се намира сред красивите маслинови горички, откъдето идват повечето масла от региона. Жителите на Воластра може пък да се каже, че са основателите на Манарола. Някога част от жителите му са слезли от хълмовете към морето, установили се и така се появила Манарола.

В началото на XX-век е изградена живописна пътека свързваща Воластра с Манарола – една страхотна половинчасова разходка, която отвежда до морския бряг. За поддържането й някога дори е закон всяко домакинство да отделя определени часове „доброволен“ труд или да плати „данък“ равен на това да се наеме работник за часовете, които трябвало да се отработят. Днес местните нямат такива задължения, тя явно се поддържа от таксите, които туристите плащат за обиколка на парка. А тези над 1 200 стъпала по виещата пътека определено са си заслужавали усилията и средствата. Станахме свидетели на поредната спираща дъха гледка.

След близо 10 часова обиколка най-сетне бяхме до крайната цел на първия ни ден от разходката ни в Чинкуе Тере – Манарола. Това са едни от най-запомнящите се 10 часа в живота ми. Пътеката ни изведе до църквата Сан Лоренцо с камбанарията й, която в началото е изпълнявала функция на часовникова кула. Хотела ни бе наблизо, в самото начало на селото, като достъпа до него бе през дървено мостче над реката разсичаща Манарола. Nice, а?! 😉

Взехме по един заслужен душ и нямахме търпение, да почувстваме атмосферата на селото, което най-често служи за корица на Чинкуе Тере – най-често публикуваната снимка е именно на това село откъм морето. Спуснахме се и ние за „лов“ на нашата си снимка – по главната улица преминавайки през симпатичния площад „Капелини“ – изграден, за да скрие железопътните релси, които някога са преминавали през центъра на селото.

Главната улица също не е толкова стара, колкото си бяхме помисли в началото. Реално тя покрива водите на бушуващата отдолу река, като някога тук е имало дузина мостчета над потока, свързващи къщите от двете страни. Сега пък неповторим колорит придаваха лодките на местните рибари. Определено за мен бе странно вместо автомобили от двете страни на улицата да са „паркирани“ лодки.

Отправихме се към може би най-популярното място в Манарола – бар „Nessun Dorma”, намиращ се на скалата, забележете, до гробището… Знам какво си мислите, че едва ли това е място на което някой нормален би си помислил да направи бар, а и че трябва да клиентите да са не по-малко ненормални. Е, явно лудите бяхме много, но пък в наша защита ще кажа, че по никакъв начин не предполагахме, че в съседство бе „вечния дом“ на местните жители.

А, че бара е просто задължителен – няма спор. И то точно привечер, на фона на залеза на слънцето огряващо разноцветните къщи на Манарола. И ако се наслаждавате на тази гледка поседнали на чаша вино и страхотно вкусни брускети, със сигурно бихте се объркали, че сте попаднали в Рая. Поне ние така се чувствахме.

Денят бе надминал очакванията ми…а най-хубавото бе, че следващия предполагаше да е продължение на приказката наречена … Чинкуе Тере