До водопад Скока – през китните пирински села Любовище и Кашина

Бе Тодоровден. Научих го докато чакахме на гарата в Сандански, към нас да се присъедини още един член на нашата група. Макар и Тодоровден да не е „застопорен“ за календара, като Иванов- или Гергьовден, то принципно винаги зная кога е. Член на семейство ми празнува на този ден и винаги ни информира, а аз гледам да присъствам на празника й. Да засвидетелствам уважението си. Но, сега бях на една гара на доста километри от родния дом, объркан и изненадан. Веднага се обадих, да поднеса пожеланията си и след това запитах защо не ми е казано кога е този ден. И какво чух – „ами нали предната седмица се видяхме, а зная, че когато има няколко почивни дни, хукваш нейде да обикаляш и не исках да те спирам“. Това само родител може да го направи, да се чувства щастлив, че правиш нещо което на теб самия ти доставя удоволствие. Моите приятели не видяха, как очите ми се бяха навлажнили от тези думи, от този жест, от тази безгранична всеотдайност…Винаги съм знаел, че моите родители са наистина много добри хора, получих поредния пример за това.

Чакания от нас автобус пристигна, а с него и човека, който щеше да се присъедини с нас. Това бе сестрата на нашата „нинджа“, ще я нарека „Дългия скок“. Защо това име, обаче ще стане ясно в последствие. Тъй като вече наближаваше времето, което поетите описват като „по пладне“, нямаше време да се размотаваме много, а се яхнахме на нашия верен „жребец“ Филката и дадохме газ към целта ни за днес. Преминахме транзит през една от големите ни забележителности – най-малкия български град Мелник – вече отбягваме масовите места, в които се изсипва сума ти народ. Първата ни цел бе съседното село Рожен, известно с чудно красивия едноименен манастир. Но и това не бе нашата цел – бързахме да намерим един от хотелите. Ха, изненада, нали? Но бързам да добавя – издирвахме хотел , който бе единственото място в околията, което предлагаше една услуга, която ни привличаше – отдаване на велосипеди под наем. Ще споделя, че предния ден се бяхме обадили и собственика ни отсвири, бе ни казал, че все още не ги е подготвил за сезона и няма време да го направи тези няколко дни, в които има да се грижи за доста гости. И въпреки категоричния отказ, то решихме да си пробваме късмета на място, да видим дали човека, би получил стимул виждайки ни готови да платим за удоволствието и чувайки шума на парите в ръцете ни.

Тц – дето се казва. Никакъв стимул и изкушение не озари човека, а ние си получихме нов категоричен отказ. Първо велосипедите бяха четири, а ние вече бяхме петима и както и да го смятаме някакси 4 не равно на 5. Освен това колелата се отдават на гости на хотела, ако някой от тях има такъв ищах за развлечения. И за капак пак ни бе съобщено, че има толкова много ангажименти с гостите дошли по празниците, че не може да отдели никакво време, да подготви велосипедите. Ударихме яко на камък. Но поне получихме ценни указания за следващите ни етапи от разходката ни. И преди да тръгнем имахме още една задача в селото – прескочихме до магазина да заредим с пиво, да не се обезбирим.

Отново качени в колата тръгнахме, без да сме сигурни дали скоро няма да се наложи и да спрем отново – предстоеше ни преминаване, може би през най-странния тунел в България – този свързващ с.Рожен и с.Любовище. Преминаването е сякаш през някаква набързо изкопана дупка през една от пясъчните пирамиди, които ни заобикалят в района. И то донякъде си е така – в началото на 60-те години на XX-век любовчани се заели с прокопаването на този тунел, за да имат достъп до останалия свят, както те казват. Взели кой-каквото има, един копач, един лопата и така цяла година леели пот, докато свържат двете села. Техника не била ползвана – официалната версия била, че скалата не е особено устойчива и ронлива, ама може просто „партията“, да не е искала да се ангажира и да е оставила хората сами да се оправят. Но пък така резултата е доста живописен минавайки през този нетрадиционен тунел – все едно влизахме с колата в пещера.

От другата страна бе първото от селата през което трябваше да минем – Любовище. Името му май не е много ясно откъде идва точно и дали има нещо общо с любовта. Според някои изследвания по-скоро идва от името Любо. Според друга версия, до която се добрах, която основно се разпространява от бившия кмет на селото, е преплела любовната история и името на някогашна харна ‘убавица от горната махала на селото. Та освен хубавица, явно ще да е била и палавница, щот си харесала един ми ти левент от долната махала и все ходила да се навърта около него, а пък съседите на двамата, надничайки зад пердетата и виждайки я пак към младежа да се е насочила, си викали „Люба вижте я“ и така се появило и името. Така обаче и не разбрах как е завършила тази „либовна“ история – с хепиенд или с някаква трагедия, както обикновено става в нашия фолклор. Все ми се ще поне в тази история да са се харесали младите, да са се взели и да са заживели доволни и щастливи. Ама обективно погледнато малко не ми се връзва много тази история, щото в онез времена, не било много прието невестите да тичат след младежите, а по-скоро си е било обратно.

Та селцето – като много други красиво в своята си западналост и то като много други преживяло пика си и от някогашните 500 души население, в момента има няма 20-ина възрастни, които като на инат се опитват да поддържат селото живо. Но пък и много други са се отказали – съдейки по полупадналите къщи. И как се усещаше фрапиращата разлика м/у това село и стоящото на има-няма два километра Рожен. Тук, където времето сякаш е спряло някъде назад-назад в годините и там където автобуси стоварят непрестанно туристи.

А Любовище има какво да предложи – хубава природа, изглед към високите върхове на планините, а си има от „пясъчните пирамиди“, които са характерни за района. Да ама си няма от туристите, които може да видиш в Мелник, Рожен, че дори и в Златолист. Но пък може би и заради това ни хареса.

Пътят виеше над селото, но нататък нямаше помен от асфалт и решихме да не мъчим колата и да я оставим пред сградата, която явно някога е била кметството. А и все пак нали бяхме дошли да се разходим. Поехме по пътя на обиколка из селото. Най-на високо се виждаше една нова голяма сграда, явно бе някакъв хотел или къща за гости, но странно – ние бяхме търсили места за настаняване в района и не излезе нищо. А, кой знае може би пък да е от онези къщи за гости, построени с евросредства, но не търсеща истински гости, а изчакваща да измине период, след който да приеме истинското си предназначение – луксозна частна вила.

Пак там отгоре над селото видяхме и едно друго местенце предлагащо настаняване. Ама как не сме разбрали за него?-си мислехме, това е което искахме. Но отново през този ден математиката не бе на наша страна. Въпросното място е обособено за къмпингуващи – ако сте фенове на палатковите лагери, това е вашето местенце. Ние обаче нямахме готовност за подобно „настаняване“, а и съм споделял, че не сме и фенове на палатките. А, казвам че математика не излизаше, защото все пак там има една стая за гости, но е за трима, а ние все още си бяхме петима.

Продължихме към следващата ни цел – другото село, което искахме да видим по пътя си. Но явно бяхме подценили разстоянието – около 8 километра виещ черен път, с леки изкачвания и спускания. Е, признавам си – вървенето по такива пътища ни е голяма скука. Запълвахме времето си, най-вече слушайки забавните история на новия член на групата ни, която определено трябва да признаем бе като свеж полъх в този ни трип. Замисляйки се, може би бе много странно да слушаме, за житейските перипети на нашата гостенка в далечна Испания и в още по-далечния Ню Йорк, там на място на което ни подминаха може би 4-5 автомобила с хора, отправящи се в наша посока. Определено ние бяхме единствените ентусиасти, прекосявайки разстоянието пеш. Ама, все пак това целта, да се раздвижим малко, да имаме време да си поприказваме далеч от всичко и всеки.

Така изминаха около 2 часа в приказки достигайки следващото село от нашата програма – Кашина. Село, което се оказа, точно „лъжица за нашата уста“. Заигравам се с тази поговорка не случайно – всъщност произхода на името на селото се свързва с турската дума „кашик“, което означава именно „лъжица“. Жителите на селото са се славели в околността с лъжиците си от буково дърво и така от хора, които правят лъжици – кашици, се стигнало до „кашинци“ и селото взело името Кашина.

Това, което видяхме, не се различаваше много от съседното Любовище – страхотна природа, която ни изпълваше с възхищение и множество рушащи се къщи, които пък ни изпълваха с тъга. И това село е изживяло своя разцвет много назад през годините и от над 300-те му жители в средата на 40-те години на XX-век, сега са останали около една дузина, но … може би толкова са през лятото. Именно тогава в селото може да се срещне повече народ, което е разбираемо – все пак достъпа до него е по черни пътища – единия от там където ние крачехме, а другия се спуска от високото с. Пирин, като втория останахме с впечатление, че се предпочита от хората, които срещнахме. Оказа се, че тогава от месец Май има и своеобразно кафе-магазин в което може да се подкрепиш с една студена биричка, но ние бяхме подранили с около два месеца.

Оставихме по-подробното разглеждане на селцето за по-късно – тръгнахме без да се бавим много през реката, нагоре по баира, тъй като това още не бе последната точка от таз днешната ни разходка. Имахме да извървим още 20-30 минути, този път малко по-мълчаливи – не че се бяха изчерпали темите от американските истории на нашата спътница „Дългия скок“, просто изкачването нагоре по другия черен път си беше със сериозна денивелация и си пестяхме силиците – да не забряваме, че бяхме малко извън форма, след зимните месеци.

Но пък не бяхме и чак толкова зле – справихме се в рамките на тези двайсетина минути, докато стигнахме, разклонението на пътя с бариерата, по което табелата ни насочваше към нашата крайна цел. След малко вече дори я чувахме и преди някой да си е помислил, че сме били „на лов“ за някое животно, то да кажа, че нашата цел бе „Скока“ или както го наричат местните „Скоко“. А, тези които са чели и разказа ни за предния ден, то вече са наясно, че „Скоко“ всъщност е поредния водопад, към който се бяхме насочили , тъй като нашия тридневен трип беше под наслов да посетим няколко от красивите водопади на Пирин планина.

А, по шума който се чуваше, ясно бе – и този път явно бяхме попаднали на добра находка, ако можеше да се позовем на доброто старо правило за водопадите. Колкото по-голям тътен се чува от пада на водата, толкова от по-високо би трябвало да пада водата и водопада да е по-як. И определено бяхме попаднали именно на такъв екземпляр – прикрит от пътя, то нямаше как да го оценим, но изкачвайки се на скалата пред него – не ни оставаше нищо друго освен да останем безмълвни дълги минути. А, и определено бе трудно да се надвикваме с него. Много по-лесно бе да му се възхищаваме. И да го изследваме… Слязохме до басейна, който образуваше в подножието си и да се изкатерим до скалата от която падаше…

Определено с 20-ината си метра височина „Скоко“ си е един от най-впечатляващите водопади в Пиринско и си заслужаваше разходката, която си бяхме спретнали и като се има предвид, че го хванахме по време, когато е най-пълноводен, то определено можеше да го наречем „красавец“.

Само се опасявам, че може би станахме причина за нарушаване на екоравновесието в района. В стремежа си да направи най-добрите снимки на водопада „Старшия“ реши да прекоси реката… и за да не ходи след това мокър часове наред свали обувките и чорапите си… Но единия от чорапите реши да поеме по свой собствен път, изхлузи се от обувката и пое по течението на бързата река… А, чорап който е бил часове прилепен за крака на един турист – нека си го кажем направо – си е една малка химическа бомба. Оглеждахме се, в последствие за трупове на риби и други речни твари, но слава богу не видяхме такива. Не видяхме следа и от чорапа обаче.

И ако си мислите, че „Старшия“, се е разхождал с един бос крак, то сте в голяма заблуда. „Босата нинджа“, може да и да ходи с голи ходила през разни бодили и трънаци, но това не означава, че в раницата си няма допълнителни чорапи, с които да услужи на своя „старши“. Е, „Старшия“ трябваше да реши дали да е с накърнено самочувствие, обувайки дамски чорапи, но пък да му е комфортно или … Всъщност избра комфорта 😉

Но не всички мераклии да зърнат водопада бяха предпочели комфорта – видяхме младо семейство да блъска детска количка с наследника си нагоре по стръмния неудобен път, за да могат да споделят с него разходката си и да му покажат красотата на родината му. Това също бе една много красива гледка.

Отново се върнахме в Кашина и бе време да му обърнем малко повече внимание – аз и старшия се спуснахме из старите къщи, да попием част от историята и красотата на това страхотно селце. Сигурно биха ни сметнали за луди, но сякаш наистина тези стари къщи изградени от плет, кал и глина, но поднасяха една вълнуваща приказка за миналото и неговите хора… Приказка, която оставям снимките да ви разкажат….

Напуснахме селото, но мисля, че то остана в нас… Едно от полуизоставените села, до които сме имали щастието да се докоснем и опознаем и едно от селата, които ще носим в сърцата си.

… И както често се случва, обратния скучен път назад, ни кара да влизаме в какви ли не безмислени спорове, на какви ли не теми. Този път не бе някакво изключение. Вървейки и чешейки езиците си, незнайно откъде се подхвана темата кой в какво е бил силен в часовете по физическо в училище. И нашата нова спътница, съвсем нескромно заяви, че нейната сила била в дългия скок – посочвайки доста сериозно постижение, имайки се предвид ръста й. „Старшия“ се усъмни…направо си я взе на подбив, че се надценява и я предизвикваше през целия път, а тя все не успяваше да открие подходящото място да ни демонстрира най-добрия и скок – или бе нанагорно, или прашно или пък нещо друго пречеше… Какво самохвалство мислехме си, докато „Старшия“ реши в типично негов стил да свърне от пътя и да се изкатери на едно възвишение, откъдето да ни дари с поредица от хубави снимки от отиващия си ден.

Стигнахме до селото и точно над последните къщи отново се подхвана спора за възможностите в скока на дължина на спътницата ни. Ръкавицата отново бе хвърлена, а „американката“ като в типичен класически уестърн, бе готова за нов дуел. Избра си подходящо място на поляната…направи едно от характерните и засилки…пет минутно мятане на ръце напред-назад с приклякания…и се изстреля напред…и ето как се роди „Дългия скок“. Определено направи едно много добро изпълнение, доближаващо се до ученическите й постижения. Успя да направи и друг рекорд – някакси успя да разлае всички кучета в селото и стана малко опасно за нас, но добре че се намеси един от овчарите, които уталожи кучешките страсти.

Качихме се в колата и преминавайки отново през тунела на Любовище, сякаш преминахме отново през тунела от миналото в настоящето или пък не … преминахме към едно ново приключение, което ще споделим в друг наш разказ 😉