Дворецът в Балчик – райското място носещо духа на кралица Мария

След като бяхме имали удоволствие да се насладим на втората победа на националния ни волейболен отбор на световното първенство във Варна имахме два свободни дни, като първия смятахме да изкараме в опознаване на една много непозната територия за мен и „Майната“ – северното ни Черноморие.

Предния ден бяхме направили първите си стъпки в това начинание с посещението на манастира в св.св. Константин и Елена и скалния манастир до Златни пясъци, а днешната ни разходка щеше да продължи за начало с посещение на малкия и китен градец Балчик. И по специално – на двореца и ботаническата градина. А, очакванията ни бяха големи – не познавам някой от моите приятели и познати да се е изказвал скептично за туй местенце. И нямаше да чакаме дълго да се убедим в думите им – за малко повече от 30-ина минути се оказах пред табела, която ме приканяше да отбия за двореца. Оказа се, че малките тесни улички по които преминавах, водеха до паркинга от „задния“ вход.

И ето първата изненада свързана с тази забележителност, която между впрочем е включена в „100-те забележителности на България“. Тъй че за „ловците на печати“ си е задължителна…всъщност за всеки един които обича красивите неща е задължителна. Но бях тръгнал да разправям за първата ми изненада, когато си купувахме билетите. Не, нямам предвид цената, макар че за нашите ширини, е една от най-високите входни такси, които съм плащал. Ама, си заслужава всяка една стотинка да знаете, тъй че не се скъпете.

Изненада ме това, че ми дадоха два билета – един за дворцовия комплекс и втори за ботаническата градина. Брех, мислех си аз, бях останал с впечатлението, че то си е едно цяло. Получихме съответно и две „карти“ с които да се ориентираме. И се оказа, че всъщност проблема не е в „нашия телевизор“ – убедихме се, че двете са едно неразривно цяло, което е административно разделено. „Двореца“ се стопанисва от Министерство на културата, а ботаническата градина от Софийския университет и именно заради това бяха и двата „платежни документа“, които ни издаваха – по един от двете институции. Ама, я опитайте да кажете, че искате да посетите само едно от двете – няма да ви се получи. Е, за може и да има някакъв смисъл от разделението им под шапката на две институции, ама това с двата билета и двете карти – ми идва в повечко.

Та отправихме се към първия обект – най-близката до нас „сграда“. Всъщност оказаха се две една до друга – явно мащаба на картата ни щеше да се окаже доста голям. Та по-голямата сграда бе посочено, че е „вила Избънда“, а по-ниската до нея „вила Залез“. И ето ти втората за мен изненада. Няма какво да крия – нямах никаква предварителна подготовка за това какво да очаквам – е, може би само това, че има „страхотна градина“. Ама явно чувайки „дворец“, в съзнанието ми автоматично се е активирала някаква представа за някакво голямо, помпозно, монолитно, представително ренесансово или готическо здание. Е, явно в Балчик нямаше да видя нещо подобно – там „Двореца“ се състоеше от различни по-малки сгради или „вили“. Или образно казано всяка част от „двореца“ бе пръсната на различно място в градината. Яко.

Въпросната вила „Изида“ – изградена в старобългарски стил, се оказа че е била „дом“ на кралската поща, телеграф и … кино. Казват, че там за да гледат новите филми се събирали освен членовете на кралското семейство и всичките гости, заедно с обслужващия персонал и техните семейства. Тези вечери са били истински празник за всички. Нас обаче ни впечатли зеления тунел, който бе отстрани – именно такива неща очаквах от флората и явно в това отношение очакванията ми щяха да се оправдаят.

Заобикаляйки се озовахме до по-ниската и по-невзрачна от гледна точка на архитектурата си „вила Залез“. Някога тя е била използвана за настаняване на войсковата част охраняваща кралското семейство и собственост. А, ето и третата изненада – оказа се, че вилите всъщност може да се ползват от желаещите като място за настаняване – обособени в различни апартаменти и стаи, за хората искащи да се почувстват част от кралското семейство или поне като техните гости. Не зная какви са цените, но предполагам си струва да се отседне там, като по този начин човек би имал шанса да остане (почти) насаме в тази прекрасна заобикаляща ни градина, а пък да се посрещне изгрева пиейки кафе с някой любим човек – си е романтика, която би накарала и доста коравосърдечни люде да се разчувстват. 😉

Ние пък поехме по пътека, която ни проводи през мостче над малко поточе, а оттам до първата цветна градина, с която предстоеше да се сблъскаме – градина „Карамфила“. Не е трудно да се сетим защо е наречена така.

Реално се бяхме озовали до „парадния“ главния вход, а много ми хареса, че една от административните сгради също се вписва идеално в обграждащата среда с бръшляна който покриваше стените й. Всъщност както се оказа, такава е била цялостната идея на „виновника“ за цялата тази красота – да се създаде перфектната симбиоза между „вилите“ и красивата природа. Определено се е получило и то как.

Но кой е бил виновника за това? Напрягах паметта си дали ще излезе нещо… Опитах се да го свържа с князете/царете управлявали страната след Освобождението, но … нищо. Както споделих никога не бях се интересувал специално за това място в Балчик. Ама една от информационните табели с част от историята на това прекрасно място ме просветли по въпроса, или по-скоро в началото направо ме заби, тъй като виновника не се оказа някой от „монарсите ни“, а кралица Мария … румънската кралица Мария. Ти да видиш! Ето това беше поредната изненада, която ми поднасяше „Двореца“ – май им загубих бройката вече.

Но ако някого се чуди как е възможно това – румънското кралско семейство да си има име на черноморието ни, то просто трябва да се върнем един век назад, когато при междусъюзническата война през 1913г. България се оказва, че воюва с всичките си съседи. Кофти ситуация, ама дето се вика не ни е за сефте – то историята ни познава и случай когато сме били във война с всички световни сили, че със съседите ли да не сбием. Та от онзи момент се е възползвала Румъния – завземайки Южна Добруджа, като по този начин Балчик преминава в пределите на съседите. И имайки предвид, че става най-южната им морска точка, хич не е чудно че се е превърнал в любимо място на мнозина румънски първенци.

Кралица Мария не правила изключение – казват че като зърнала за първи път това място направо се влюбила и веднага решила, че там ще направи своя лятна резиденция. Е, били са времена, когато трудно се е отказвало на една „кралица“, та общо взето веднага е започнало изграждането й.

Та вече бяхме пред „вила Арка“, някогашното Караулно или главната порта на Двореца. Там откъдето са се посрещали гостите, а във всеки един момент е имало почетен караул, показващ високия „статут“ на тази резиденция. Веднага преминавайки през „арката“ пък гостите на знатната фамилия са могли да утолят жаждата си в „Сребърния кладенец“ – име което му е дадено от кралицата заради студената, чиста, много бистра вода, с прекрасен вкус – вода която утолявала всяка жажда. А, както става ясно по-нататък, кралицата е била човек на детайлите и голям естет, то не е изненада, че „кладенеца“ има библейска препратка към самарянския кладенец в Сихар, а отново по заръка на кралицата е поставена красивата икона на „Богородица с младенеца“.

А, нашите сетива бяха привлечени от градината, която се простираше пред нас – първоначално създадената от швейцарския ботаник Жул Жани, била наречена от кралица Мария „Градината на Аллах“. Явно „подобно“ име едва ли е било приемливо впоследствие, тъй като в момента се назовава „Божествената градина“.

А там освен пъстротата на цветята, можеше да се скрием сред редицата от високи дървета между които преминаване едно от поточетата в парка, както и на огромните кактуси по протежение на оградата. А, пък в края е именно една от пейките, която имах предвид когато казах, че това е едно от местата, на които всеки би искал да посрещне изгрева с любимия си човек. Е, не съм ли прав – невероятна гледка, нали!? 😉

Но имаше нещо което може би „превръщаше“ във фаворит тази градина, поне за мен. Именно в нея се помещава оранжерията, в която имаше невероятно богата колекция от любимите ми кактуси. Не мога да кажа каква е причината толкова да ги харесвам, имайки предвид че тяхната среда е по-сухите места, а аз предпочитам да се наслаждавам на тучните зелени пространства. Но факт обожавам ги тези растения.

А там в оранжерията ги имаше всякакви големи и малки, високи и ниски, тънки и дебели – място което определено ме впечатли. Предполагам че в онзи момент отново на лицето ми е била „изгряла“ широката и глуповата усмивка, която естествено се появява по лицата ни, когато се изправим пред нещо което ни изпълва душата.

Отделих и толкова много време, че тотално изгубих от поглед „Майната“ – бях попаднал в един „приказен свят“, в които освен всичките тези прелестни кактуси, „пейзажа“ се разнообразяваше от други любимци – палмите. Някъде бях прочел, че тук е една от най-големите колекции на „бодливите красавици“ на „Стария континент“ – на второ място след тази в Монако.

О, не ми се тръгваше, но бе време да намеря „Майната“ и да продължим разходката си нататък. Успях да я открия в съседната градина „Разсадника“ – може би сърцето на „Ботаническата градина“, състояща се от колекция от рози, лечебни растения, декоративни треви и т.н.

Но да се върнем отново назад във времето – след Крайовската спогодба от 1940 г. и връщането на Южна Добруджа в българските предели, то „Двореца“ започва да се стопанисва първоначално от българските институции, а през 1970г. окончателно е откупен и става българска национална собственост. Но в средата на този период се случва друго много важно нещо, което бележи развитието му да стане дори още по-забележително място.

През 1955г. терена на парка е предоставен на Софийския университет за създаване на Ботаническа градина, идея чийто радетел е бил тогавашния декан акад. проф. Даки Йорданов. По този начин от парк с представителни функции градините на „Двореца“ разширяват своето значение и се превръщат в институция с научни и образователни функции, запазвайки обществения достъп до тях.

Частта пък в която бяхме пък бе най-новата градина – изградена по случай 50 години от създаването на Ботаническата градина, която дава възможност и на хора с увреждания да могат да се насладят на тази цветна феерия. А, това определено бе най-цветната част от парка, може би защото най-голямата и централна площ се пада на сезонните цветя, които се подменят, за да може всеки един от сезоните човек да може да се наслади на една приказна гледка. Евала на специалистите от Софийския университет – наистина са изградили нещо уникално.

Хареса ми и идеята за изградения параклис, който на пръв поглед дори може да не бъде забелязан потънал в зеленина. Толкова естествено си стоеше насред градината, сякаш и той бе изникнал заедно с заобикалящите го растения, от богатата почва.

А, нашата разходка продължаваше към следващата вила „Синята стрела“. Известна още като вила Принц Николай, тъй като в нея е живял по-малкия син на кралицата Николае, а пък впоследствие и любимата й дъщеря Иляна. Това е вилата, която може да създаде най-голяма оптическа измама, според това откъде ще я погледнете. Застроена е върху терен с голям наклон и ако бъде погледната от долната страна (откъм морето) пред себе си имаме голяма масивна триетажна сграда, докато отгоре създава впечатление, за доста по-скромна постройка на един етаж.

Нас пък там ни посрещнаха две девойки, които ни предложиха да дегустираме … вино. Дори и да не бях шофьор, то това предложение предизвика усмивки при мен и „Майната“ – все пак бе едва 10 часа сутринта, малко раничко да запиваме. Но за да няма недоразумение – предложението да пийнем по винце, толкова рано сутринта бе продиктувано щото имаме вид на алкохолици, а просто защото към момента „вила Николай“ се използва от кралската винарна за популяризиране на продукцията си.

Но нас ни зовяха долните „етажи“ на градините – към Розариума. И макар че има една друга градина, която е наречена „Пролетна“, то за мен това си е „късно пролетната градина“, защото именно това ще е сезона, когато тази част ще е просто невероятна. Защо така мисля ли – ами там се намира езерото с лилиите и всичките тези рози, а тогава именно е сезона когато те са най-красиви, разцъфтели в пълния си блясък. Но пък един от водопадите може би успява да компенсира нещата, дори човек да не е успял с посещението си в подходящия сезон. 😉

В края на тази градина може да се видят и други емблематични места за „Двореца“. Такова място е Suliman Leic – Водите на мира, което е каменна пергола (навес), градински елемент с проста конструкция, арка, покрита с пълзящи растения, които с времето може да я „затворят“. Но в днешно време въпросния обект е известен като „Нимфеума“, което в древногръцката митология се е приемало като храм на богините на водата. Чешмата захранваща малкия басейн я имало далеч преди „Двореца“, изградена може би по подобие на чешмите в Родопите в знак на почит към някой близък, но кралицата е решила да я запази заедно с мраморната плоча с надписа от турското семейство. Казват, че вечер звездите се отразяват във водата, но пък през летните жеги, също е подходящо място да се скриеш, зад стените от зелени стени.

Следваше „Гетсиманската градина“, в която навлязохме през изградена арка в изградения зид, които подчертава че бяхме в следващата тематична градина. Там сред дебелите сенки на огромните дървета, се е сгушил параклиса изграден от Мария Румънска.

Както вече може да се досетите при тази жена, всичко при тази жена е било подбрано специално. Дизайна на параклиса е точно копие на любимата църква от XVв. на кралицата, която тя е видяла в малко селце в северната част на Кипър и специално е бил изпратен каменоделец, за да може да я пресъздаде и в резиденцията в Балчик.

Името на параклиса „Стела Марис“ от латински означава „звезда на морето“, подходящо като се има предвид разположението й на брега на Черно море, но също така този израз се използва и за „Дева Мария“. Определено румънската кралица е имала въображение и си е служела добре с думите. Но за това колко много е обичала църквата и двореца си, става ясно от завета й – след смъртта й, сърцето й да бъде поставено именно в тази църква, като волята й е спазена и наистина след смъртта й през 1938г., то (сърцето) е било положено там, но след това преместено при връщането на Балчик в пределите на страната ни.

В непосредствена близост пък се намира и „Аязмото“ – място съществувало още преди изграждането на дворцовия комплекс. А за да бъде един извор „аязмо“, освен параклис, църква или манастир в близост, то трябва водата му да е лечебна, да пречиства мислите и да утолява жаждата. О, определено утоли жажда ми, а дали е пречистила мислите ми, не зная тъй като разхождайки се из това прекрасно място, едва ли съм имал лоши мисли.

Маршрута ни връщаше отново през „розариума“ и през малката, но за сметка на това много уютна „английска“ градина. И ако някой си мисли, каква пък е тази изгъзица, че чак и английска градина да има, то това означава, че не е запознат с кралицата. 😉 До нея пък е най-голямо стълпотворение на сгради, които са се разположили през рекичката която разсича парка и се влива в морето.

Пресичаме „моста на въздишките“ за който казват, че сбъдвал желания, ама тогава реално не го знаехме и явно пропуснахме шанса си да се възползваме да си поръчаме нещо и да изпробваме тази „дворцова легенда“. Но за да стане това трябвало да се премине през „гърбицата на моста“ три пъти, което ние не направихме, а тъй като все пак не току-така се сбъдват желания, то има и допълнение – преминаването да става със затворени очи. А според вас дали съм се разкарвал с пуснати клепачи, като все повтарям каква красота ме е обграждала. 😉

Та до моста е ресторант „Корона“, за който не мога да дам никакво мнение, тъй като бе рано за ядене и пиене на бира. Току над него са други две от вилите – „Гостна“ и „Моара“. За предназначението на едната говори самото име, явно давала подслон на видните гости на кралската фамилия ,а към момента тази вила – може да се наеме за може би най-специалното събитие за всяко ново семейство – сватбената им церемония, която да се проведе в „Гостната на кралицата“. Вила „Моара“ в превод означава „воденица“, като е построена на мястото на съществуваща воденица – всъщност местността на която се намира „Двореца“ е била известна именно под това име поради няколкото воденици съществували в района.

Досами тях пък в потока можеше да се насладим на друг водопад. Не знам доколко градинарите на кралицата имат пръст в оформянето му, но си изглежда съвсем естествен и сякаш си е бил там от стотици години. Но след като видях в Италия един друг над 100-метров водопад, създаден заради приумицата на един папа, няма да се учудя и тук да е намесена влиятелна човешка личност. Някъде пише, че е висок 25-метра, не съм го мерил, ама да си кажа, това малко ми звучи като лафа, че жените не можели да паркират, щото мъжете все им обяснявали небивалици за това кое е 20 см. По-скоро онази каскада до „вила Николай“ ми е като за 25 метра, но въпреки това определено този си е по-внушителния и привличащ внимание.

Свършили със съзерцанието на водния пад, преминахме под асмите на вила „Гостна“, по така наречената „алея на виното“, за да се отправим към най-красивата и впечатляваща вила. Разбира се тя била личната обител на кралица Мария, нейната гордост и любов. Това бе и вилата, която определено буди най-голям интерес, но няма как да е друго яче – все пак говорим за кралските покои.

Именно с построяване на вила „Tenha Yuvah” е започнало изграждането на дворцовия комплекс. И тъй като това е нейното място, нейното си гнездо, то съответно изразява и най-точно нейната натура. Името й идва от турски, но и самата тя е изградена в ориенталски стил. За визията й кралицата има основна вина, именно по нейни идеи и след нейното одобрение се е родила уникалната й архитектура. Може да се каже, че дори планирането й е отнело повече време, отколкото самото строителство – ако от зараждането на идеята за изграждане на лятна кралска резиденция в Балчик, до окончателното одобрение на архитектурния план през Юни 1925г. са минали месеци, че дори години, то строителството започва с мълниеносни темпове – месец по-късно започва самото строителството, през м. Ноември същата година вече е покрита, а следващата пролет кралицата вече започва да я обзавежда по свои вкус.

Погледната отдалеч (а и от по-близо) кралската резиденция може да се обърка с … джамия. Казвам го от опит-самия аз в първия момент се учудих защо има мюсюлмански молитвен дом на това място. Объркването идва от кръглата кула на вилата, която създава илюзията за „минаре“. Същевременно пък запознати с религиозното строителство казват, че покривите са наподобяват типичния стил на православните храмове. И преди някой да е помислил „Какъв ли ще е този кич“, да кажа, че това е място, което ви кара да го харесате все повече с всеки следващ поглед и в него нищо не е случайно и всичко е било изпипано до последния детайл от кралица Мария – твърди се, че дори вратите са били взети от автентични ориенталски замъци.

В кулата е имало еолова арфа (по името на гръцкия бог на вятъра Еол) – куха фуниевидна тръба, в която са опънати струни. При вятър, струните издавали нежен арфен звук и придавали тайнственост и призрачност. Може да се каже, че това по-скоро е било едно произведение на изкуството, а не практична лятна резиденция – тук няма да откриете кухня, сервизни помещения и спални за гости.

Може би затова е избрано и това име от кралицата – „Тихото гнездо“. Място където първата дама на Румъния да може да се усамотява и да се отдава на хобитата си. Но коя всъщност е била кралица Мария. Безспорно е била изключително артистична личност. Обичала е да рисува, пишела поезия, проза и дори приказки. Казват, че в зрялата си възраст била признат и утвърден писател, като част от средствата за Двореца в Балчик са дошли от творчеството й. Това последното ми прилича малко на опит да „захаросаме“ нещата – средствата ще са си дошли от румънския бюджет, малко е наивно да се вярва, че в онези години е могло да се финансира с творчеството на кралицата, когато все още ги е нямало авторските права, голяма разпространителска мрежа, киното плащащо колосални суми за филмиране на творбите и т.н. 😉 Сред другите „таланти“ на Мария Румънска бил дизайна – по нейни проекти се изработвали мебели и дрехи.

Мария Александра Виктория Единбургска (както е цялото и име) за разлика от други „монарси“ по нашите географски ширини, наистина може да се каже, че е била аристократка до мозъка на костите си. Тя е пряка наследничка на двете най-могъщи монархии по това време – внучка на английската кралица Виктория по бащина линия и внучка на руския император Александър II. Е, имайки предвид това, че израснала сред наследниците на двата най-влиятелни „двора“, около които са гравитирали най-видните умове на онова време, то е ясно откъде идва артистичната й натура.

В тинейджърските си години Мария Александра се била влюбила в бъдещия английски крал Джордж V, като мълвата твърди, че тази любов била взаимна. Но вместо да стане английска, съдбата й отрежда да стане румънска кралица. Или по-скоро в ролята на съдбата се явявала майка й руската княгиня Мария Александрова, за която се твърди, че изпитвала истинска ненавист към английския двор и се противопоставила на брака й с английския престолонаследник и договорила брака й с румънския престолонаследник. Този брак не бил по вкуса на бъдещата румънска кралица, изпитвала искрено отвращение към съпруга си крал Фердинанд, като клюките твърдят за това, че търсила любовта другаде и че някой от петте деца не са от краля.

Може и да не спечелила любовта на съпруга си, но успяла да стане любимка на поданиците си и тяхното уважение. И имало защо – тя приема сериозно румънската кауза и мечти, по време на първата световна война е медицинска сестра и помага на ранените войници, а след това имала огромно влияние при преговорите с Великите сили за присъединяване на територии към Румъния – благодарение и на нейните чар и интелект в преговорите северните ни съседи увеличават с около 60% територията си – не е никак зле.

От всичките истории с които се сблъсках за кралица Мария си мисля, че тя е била космополитна личност, която ако бях нейн съвременник и поданик сигурно бих харесал и аз. Тя е била първата представителка на монархията, която прегръща бахайството след едно от посещенията си в Египет. Въпросното учение проповядва равенство между религиите, половете и расите, като ето за това в любимия й балчишки дворец са преплетени множество културни и религиозни влияния, а добрия й вкус прави това да изглежда естествено и допълващо, а не като някакъв кич. И още един интересен факт за тази изключително интересна личност – тя е единствения монарх „награден“ и припознат от северноамерикански вождове , за „войн достоен за уважение“ с участието й като доброволка към Червения кръст в Първата световна война и изработване на стратегия за защита на румънската държава при немската офанзива.

За съжаление жизнения й път свършва след боледуване, за което се твърди, че е в следствие на това, че се опитва да се намеси в скандал м/у принц Николай и внука й Михай, в следствие на което е простреляна от последния, като организма й така й не могъл да се пребори с инфекциите от случайния изстрел. Версия, която бях чул няколко месеца по-рано при една наша обиколка в Румъния. Но както стана дума кралица Мария била оставила сърцето си в любимия си дворец в Балчик – в преносния и буквалния смисъл.

Нашата разходка продължи през намиращата се досами „Тихото гнездо“ – „Алея на вековете“ – представляваща 20-ет вградени воденични камъка във въпросната алея. За всеки от изминалите векове след Христа по един камък. В началото на XXI в. е изпълнена и заръката на кралица Мария, след изтичане на 20-тото столетие да се вгради двадесетия по ред камък, което става в присъствието на нейната внучка Маргарита Румънска и тогавашния премиер на България и екс-цар Симеон Сакскобурготски. Над нея пък е „градината на Александър“, която за мен има по-специално значение, а пък хубавото е, че оттам има страхотна гледка към единия профил на вилата на кралицата.

Изкачвайки се по „лабиринта“ над „Тихото гнездо“ разбирахме защо някога кралица се спряла на това място, където да изгради своето „гнездо“, което е обожавала и с което явно не е искала да се разделя никога, вземайки предвид завета й сърцето й да бъде положено в „Двореца“. Гледката наистина е прекрасна и едва ли някой би имал против са се събужда сутрин и да пие сутришното си кафе (чай) на фона безкрайната синева. Поне аз не бих имал против.

Оставаше ни още да преминем около градините до „вила Гутман“ – място в което е живял главния градинар и управител на дворцовия комплекс Карол Гутман. Човека, които наследява Жул Жани – създателя на парка, като върху ръцете му пада

отговорността не само да поддържа съществуващите градини, но да ги обогатява и да създава нови. А, кралицата му се отблагодарява за това, като му строй собствена вила.

В непосредствена близост бе и последната вила, която все още не бяхме видели – „Сюита“, която е била за свитата на румънската кралица. В наши дни също достъпна за резервация за нощувки. До нея са съответно „пролетната градина“, която в ранна есен не беше в цялата си прелест, имайки предвид, че е „залесена“ с пролетни цветя и дървесни видове. Но няколко месеца по-рано със сигурност би била впечатляваща гледка. Пред самата вила пък се намира „Плачещата градина“, в която не липсват водни басейни.

Имахме още доста планове за деня, но сякаш не ни се разделяше с това място. Имаше толкова много красота създадена съвместно от природата и човека. Но вече имаше прекалено много туристи, а определено бяхме извън сезона и си мисля, какво ли е тук в летните дни. Честно – не искам да зная, на нас ни идваше в повече и сегашно стълпотворение от хора. Затова и избрахме да направим една обиколка на прощаване, но избирайки по закътаните пътечки, по които нямаше хора и си обещахме да се видим отново с прекрасните градини, със стилните вили и с „духа на кралицата“, които се усеща от всяко кътче на това „райско място“.