Една приятна разходка до “Мраморният град”, Антеренският мост и красивата вила Армира

Градът на лозите и хубавото вино, кебапчета с риган и екзотичните плодове.

Малък, но китен и слънчев, разположен в най-югоизточната част на Родопите, заобиколено от невероятна природа и много интересни и уникални исторически и археологически забележителности.

Наближите ли Ивайловград не пропускайте да се посетите и разгледате прекрасната римска вила Армира. Открита е случайно при изкопни работи, при изграждането на язовир през 1964г. Името и идва от малката рекичка, на брега на която е изградена. Била е обитавана до 4 век, като от своето построяване до този момент е имала много и различни собственици.

Вилата е служила, като лятна резиденция, вероятно построена за отмора, релакс, наслада и още нещо. За това говорят откритият басейн, „спа центърът“ – баните и огромната трапезария – мястото за пиршества и гуляи.

Още с влизането си я съзрях – мозайката на горгона Медуза, разположена в центъра на трапезарията, а от двете и страни компания и правят Севернякът и Южнякът.

„Страж, защитничка, повелителка“, това е преводът на думата Медуса от гръцки, може би това е и причината да виждаме мозайката не само тук, но и из цялата вила. Тя пази дома и напомня на крадците, а и на всеки гост, решил да прояви неуважение, че могат да бъдат вкаменени.

Горгона Медуза е най-известната от сестрите горгони. Те били чудовища с женско лице и змии вместо коси, имащи способността да вкаменяват с поглед. Медуза е била най-страшната, но и единствена смъртна от горгоните. Историята и е много интересна и много ми се иска да се отклоня и да поразсъждвам малко по темата, но няма да го направя, ще го оставя за друг път. Всеки, който желае може да прочета за красива девойка, изнасилена от Посейдон, прогонена от Атина и убита от Персей.

Трапезарията е най-голямото помещение във вилата. Била е ниска, изградена без колони, таванът се е крепял изцяло на дебелите зидове от страни. В нея е можело да се хранят между 40-45 души. Всички знатни особи са се гощавали в полулегнало положение, като всеки човек е бил обслужван от 1-2 роби. Само си представете за какво иде реч.

От лявата страна на входа зърнах някакви странни тръби, оказаха се част от хипокаусът – етруско изобретение – един вид подво отопление.

Не знам защо им е било това подово, при положение, че вилата се е използвала предимно, като лятна резеденция. Видиш ли римляните може да са били зиморничеви. Но няма значение, какво си мисля аз, важното е в случая, че хипокаусът е на лице -подът е бил повдигнат върху равноотдалечени керамични тръби, между които циркулирал топъл въздух идващ от специално изградени за целта огнища. Почти всяко помещение си е имало собствена пещ и хипокаус.

Басейнът беше следващата атракция. Бил е под открито небе. Водата е била постоянно течаща, идвала е от реката и се е затопляла от слънчевите лъчи. Дъното на басейнът е било покрито с мозайка, а стените му с бял мрамор.

Херми, украсяваха басейна. Хермата е каменен стълб завършващ в горния си край със скулптрирана глава. Фигурата е без тяло и крака, но с мъжки гениталии в предната си част. Названието им идва от гръцкия бог Хермес – бог на плодородието и покровител на пътниците, патрон на крадците и водач на мъртвите в подземния свят.

Басейнът е служел също и като климатик и тъй като е бил отрит вятърът допълнително е внасял хладина във вилата.

Коридорите около басейна бяха украсени с черно-бели мозайки, с растителни и геометрични орнаменти, символизиращи плодородие и благоденствие.

Около басейнът се навъртаха и други гости, но засъжаление и те като нас не можа да се поразхладят, защото нямаше вода.

В спалните помещения мозайките бяха най-запазени. Мозайки, като тези са се изработвали с пинсети, защото размерът на камъчетата е едва 0,01 мл.

В южната, най-слънчева част на вилата, от вън се е намирала зоната за релакс – баните. Според древните, тялото е трябвало постепенно да бъде затоплено, за това подготовката започвала от студените помещения към по-горещите. Минавало се е през „потилнята“, помещение в което от стените излизала пара и горещ въздух, а в последната част – „калдари“, водата е била изключително гореща, но тялото е било вече подготвено.

Вилата е уникална, много ми хареса. Пренесе ме назад във времето – в Римската империя. Препоръчвам я на всеки. Намерете малко време и се отбийте да я разгледате.

В тази част на България не само вила Армира заслужава внимание.

Крепоста Лютица – следващата ни отбивка за днес е една от най-добре запазените български средновековни крепости и една от най-големите в Източните Родопи. Атакувахме я през село Лъджа, сега квартал на Ивайловград. Името му идва от турската дума „ълъджа“ – горещ минерален извор. Селото е възстановено от завърналите се по тия места т.нар. малоазийски българи, които идват от с. Мандър, Мала Азия. Всъщност това са българи, чиито корен е от чирпанския край-с. Нова махала. Предците ни бягат към Анадола по време на кърджалийските размирици през 18 в. Тяхната съдба е необикновена, защото успяват да съхранят българския си корен, език, вяра, традиции и обичаи, не другаде, а в сърцето на Османската империя.

Почти в самия край на квартала, стара табела ни дава информация да завием на дясно. Не бяхме изминали и 20-тина метра обаче и от хубавият асфалт не остана и следа. Настилката премина в чакъл, а малко понагоре в черен път, който в началните си 50-100 метра е осеян с множество дупки, през които по ниски автомобили трябва да внимават, когато преминават. Когато тръгвахме не знаехме, какъв е пътят в следващите 5-6 километра, за това оставихме Филката – нашият Ентомобил, веднага след последните къщи и продължихме пеша. 5-6 км. са една приятна разходка.

Позитивите не закъсняха – 20м. след импровизираният паркинг се заговорихме с мъж, който береше грозде – бе дошло време за гроздобер. От дума на дума и след лек намек от моя страна и мъжът предложи да ни почерпи по една чепка грозде – вкусотия.

Пътят стана по-добър, а дупки изчезнаха, но никой не съжаляваше, че сме оставили колата – хапвахме си грозде и се наслаждавахме на пейзажа – от дясно гроздова плантация, от ляво прекрасни слънчеви полета, а срещу нас под короните на вековни дървета се подаваше Лъджарският манастир.

След манастирът, пътят продължаваше да се вие, все така отъпкан и достъпен, а след 30 мин. пред нас се появи нов импровизиран паркинг, на мястото, където пътят се разделя на две – направо към крепоста Лютица, а наляво към Атеренския мост.

Мостът не е достъпен с кола, така че, ако някой желае да посети архитектурната забележителност, трябва да остави своя автомобил на паркинга и да продължи пеш. Не беше далеко–50-тина метра спускане и пред нас изникна това старинно бижу. Първоначално помислих, че е римски мост, с тази прекрасна гърбица, но след това прочетох, че мостът, който стои пред мен построен през XVI век на римски път, водещ до Беломорието, а по-късно свързващ укрепеният град Лютица с областта.

Река Атеренска или Армира, която тече под моста е малка, но пък пълна с малки и големи камъчета, някой от които наподобяваха сърца, за това за мен тя ще си остане, като „Реката на сърцата“.

И ако преди стотици години тук е минавал основният път за Лютица, то в наши дни това не е така, моста е изоставен, използва се само от туристите и то от тези, които са решили да се качат до крепостта пеша, но пък това е и причината той да е запазил своят дух, автентичност и цялост и само природата да твори върху него.

Можеше да се върнем назад и да продължим по широкият път, но няма да сме ние, ако не се спуснем към неизвестното. От другата страна на реката тръгваше малка пътечка, която малко по-нагоре се превърна в по-широк, но изоставен път. Не бяхме много убедени, къде ще ни отведе, но посоката беше добра – нагоре. Все пак крепостта се очаква да е на най-високото място, а и ако моста някога е бил връзката с крепостта , значи би трябвало да сме на верният път.

С всеки метър гласовете ни се снишаваха, крачката се забавяше, започнаха да се появяват съмнения, но не спряхме, продължавахме напред и след 30-тина минути вървене в неизвестното, пред нас се появи маркиран път, показващ ни че не сме сбъркали посоката. Препоръчвам това отклонение, извън отъпканият път на всеки – ще спестите поне 20 минути ходене, няма да се притеснявате за колите, моторите и другите превозни средства, които пъплят нагоре или след спускат надолу и които в днешният слънчев ден се оказаха не малко, а и ще се насладите на тишината и спокойствието сред дивата природа.

Още 30-40 минути и един километър преди крепостта се озовахме пред нов паркинг, този път около него бяха забити знамена. Тук се виждаха и първите разкопки или пък иманяри си бяха пробвали късмета, но цялата земя беше покрита с големи дупки.

И въпреки, че повечето хора си оставят колите тук, отново имаше достатъчно мързеливи и упорити, които продължаваха и се надяваха да стигнат до крайната цел без нито едно усилие. Няма лошо, щом това е техният избор, но мили хора слезте от тези автомобили, вдигнете глави от тези телефони – 1 км. е – огледайте се, погледнете небето, усмихнете се, подишайте свеж въздух, поизморете се, така достигайки до крайната цел ще сте много по-доволни и удовлетворени от постигнатото. А вечерта, как ще ви се услади храната и как сладко ще спите. Това не е задължение разбира се, а само един съвет от мен.

Крепоста Лютица, известна още с имената “Мраморният град” – заради материалът от който е изградена и “Цитаделата на Калоян”. Построена е на много стратегическо място с гледки към долината, Родопите, Одрин, гръцко, турско и българско.

Предполагам, че предстоят още разкопки защото е разкрита или по скоро облагородена и достъпна само една част от крепостта, може би не повече от 1/3. Запазени са кладенецът и кулата, където гордо се вееше българският трибагреник, както и дебелите крепостни стени от една страна.

Опънахме се на слънчице наслаждавайки се на прекрасните гледки, направихме си няколко снимки с нашето знаме, пихме по една студена бира, която винаги си носим под ръка и притворихме очи. Кой поспа, кой си помечта, кой остана в мир и покой със себе си. Улучихме точният момент – бяхме сами.

На връщане срещнахме много хора, които бяха тръгнали към крепостта и които станаха тема на нашият разговор, докато слизахме надолу към града. Веднага им лепнахме по някой прякор (не с лошо разбира се) – нацепеният батка, сърдиткото, доктора и жена му и т.н. Залагахме, кой пръв ще се върне и кой пръв ще ни настигне, кой е дошъл с кола и кой не. Но най-обсъждан днес бе „нацепеният батка“. Мернахме го отдалеко – изведнъж нещо започна да ни заслепява, като зайчетата, които правехме с огледалцето, като деца, нещо блестеше и разфокосирваше погледите ни. Оказа се висок, снажен, гол до кръста младеж, който се беше поприпотил от изкачването по последният километър. Към нас приближаваше планина от мускули и добре поддържано шкембе. „Нацепеният батка“ се оказа весел и усмихнат младеж, който ни поздрави сърдечно и задъхано ни зададе вечният въпрос „Остава ли още много?“. „Още 100-тина метра, не остана“, го окуражихме ние.

Не след дълго, всички, които видяхме да се качват към крепоста ни настигнаха и задминаха – бяха с коли. Искахме да зърнем още веднъж нашият нов приятел и да го попитаме дали му е харесала крепоста, но как да го познаем. Никой не помнеше много добре, как изглежда, но всеки си спомняше по някоя част от голото му тяло. И в един момент, когато вече си мислехме, че ни е изпреварил, до нас спря кола – същият симпатяга, нямаше как да го сбъркаме и не зависимо че вече беше облечен, това беше той – усмихнатият батка. Беше успял да се качи и да се порадва на гледките. Крепоста Лютица му беше харесала, както и на нас.