Експедиция „Румъния“ – част II – каньона в долината на река Стан и язовира Видрару

За десерт в плана за днешния ден, бях оставил едно място на което бях попаднал съвсем случайно при разглеждане на това какво може да видим пътьом. Оказа, се че е съвсем близо от мястото, където бяхме спрели колата си преди да се изкачим по хилядите стълби водещи ни при страшния Влад Цепеш и останките на крепостта му Пойенари. Общо взето след един завой и два километра, достигнахме до следващия завой, откъдето би трябвало да започва скритата пътека. Няма как да се обърка, там шосето се разширява, че да има достатъчно място, за да се паркират автомобилите. Имаше и указателна табела, но явно не се забелязва от пътуващите по пътя, тъй като имаше едва няколко паркирали автомобили.

Самия аз много трудно намерих информация за каньона по които предстоеше да поемем. Явно мястото все още не е станало толкова модерно, което за мен бе учудващо, след като бях видял снимки на „Долината на река Стан“ (Stan Valley Canyon) . Но мисля, че това съвсем скоро ще се промени и доста от минаващите по този колоритен път през Южните Карпати, ще включват в плановете си мястото, което ни предстоеше да опознаем.

Табела ни насочваше да тръгнем срещу течението на реката. Всъщност дори си имаше и маркировка – бял кръг с червена точка по средата. Определено може да се каже, че маркировките в северната ни съседка са доста по-разнообразни, в сравнение с нашите. И ако у нас си е традиционно лентова, като напоследък определено се залага на бяло-червено-бяла лента (имам чувството, че някъде има голям излишък на червена боя), то там може да се видят различни цветове, с всякакви геометрични фигурки – кръгове, триъгълници, квадрати…Доста по-голямо „творчество“ влагат румънските планинари, но се чудя, не е ли доста по-сложно маркирането с всички тези разновидни форми. Явно, най-накрая ще трябва да се пиша доброволец, в някоя подобна кауза, че да съм наясно с технологията на маркиране.

Но да се върна към пътеката – дори и да изпуснете от очи „червената точка“, голяма работа, просто трябва да се следва реката и направените съоръжения по нея. Реално няма къде да се отклони толкова човек, стига да не е някой професионален скален катерач.

В началото се сблъскахме с изкуствен водопад – иззидан на самото корито, като странно шахматно разположено, стърчаха дървени стволове. В първия момент си помислих, че явно трябва да се катерим по тях, за да преодолеем тази стена, което отдалеч ми изглеждаше като леко неудобство, но приближавайки се ми се струваше трудно постижимо – своеобразните дървени стъпала, които ми се бяха привидели, се оказаха, на разстояние за по-сериозен разкрач, а да не говорим, че бяха и мокри. Но нямаше причини за паника – явно това бе един вид украса, а пътеката минаваше в страни, по направена за случая стълба.

До преди няколко години маршрута, по които се бяхме отправили си е бил доста рисков и опасен. Самата пътека доколкото разбрах е проектирана и изградена някъде през 70-те години на миналия век. Ама как само звучи това „миналия век“ – част от тези години все пак и аз ги помня. Но както и при нас, така и при съседите след рухване на тоталитарните режими, хората и държавата са имали съвсем други приоритети, в които не са се включвали поддръжката на разни туристически съоръжения. И тъй с времето изградените спомагателни съоръжения сериозно се амортизирали, като станали нестабилни и направо опасни за ползване, някой направо липсвали и тук-таме пригаждани и укрепвани с подръчни материали от ентусиасти… И така до 2 012 година, когато проект на местната спасителна служба и с помощта на много доброволци, е направена основна реконструкция на всички спомагателни съоръжения, като каньона е вече достъпен за всеки.

Както казах, само аз от групата ни имах някаква представа какво предстои да видим. На другите просто бях обещал малко адреналин и страхотно изживяване. Но в началото на обиколката ни, сякаш самия аз бях леко разочарован, а не виждах и в останалите някакъв „уау“-ефект. Да, буквално бяхме до водата, като от време на време се налагаше да прескачаме ту от едната страна на рекичка, ту от другата използвайки някой паднал дънер на дърво или пък скачайки от камък на камък. Но маршрута си беше много лежерен и някакси не ми се връзваше с това, което ме бе пленило в снимките на „румънските колеги“, които бях видял преди да тръгнем.

Иначе, самия маршрут на „долината на река Стан“ е кръгов, което както не веднъж съм споделял е нещо, което много харесваме, тъй като в цялата обиколка сетивата ни са на щрек, преминавайки през нещо ново, а не както при двупосочните маршрути, в които връщането обикновено е леко отегчително. Казват, че времето необходимо за изминаването му е около 4 часа и половина. Дали е така, не мога да кажа, но ако някой иска съвет от мен – то той с ръка на сърцето би бил следния. Отидете сутринта към 9-10 часа и просто не планувайте нищо друго до смрачаване. И защо ли? Ами, това е място, на което може да изкарате както 4-5 часа, а също така и двойно повече време. С всяка изминала крачка се оказваше, че има толкова много места, които ни идваше да съзерцаваме в продължение на доста време.

Скоро по трасето вече можеше да видим множество водни падчета по течението на реката, както и първите спомагателни съоръжения по пътеката – метални парапети отстрани на скалите, предпазващи ни от подхлъзване във водата.

Всъщност може би забравих да спомена нещо ценно – за изследване на този каньон ви е необходимо само да сте с удобни планински обувки, много важно да са с подметки, които трудно се хлъзгат по мокри повърхности, съвсем малка раничка с малко вода (по-скоро бутилка, тъй като по-маршрута жадни няма как да останете) и нещо леко за хапване. Обещавам ви – през по-голяма част от разходка си ще забравите напълно за жажда и глад, сетивата ви ще се захранват от заобикалящата ви красота. Именно така бе и при нас.

Тъй неусетно достигнахме до мястото, от което мога да кажа, че започваше най-интересната част от маршрута ни. Един вир, образуващ малко басейнче, което се захранваше не от един, ами от два водопада. Страхотно местенце и макар, че не ставаше дума за някакви водопади със страхотни дебити на водата или пък с фрапираща височина, си беше очароващо. Жалко, само че снимките ми не се получаваха точно както ми се иска, за да пресъздадат това, което имахме щастието да видим с очите си. Но в следобяда слънцето вече се беше позиционира по такъв начин, че светеше пред нас в каньона, което от своя страна, не бе ОК за качеството на снимковия материал.

И за да може да се продължи нататък трябваше да прескочим единия от водопадите, да наистина по-малкия, но все пак вече имаше заченки на покачване на адреналина – всеки си имаше едно наум, че трябва да сме по-внимателни подскачайки на хлъзгавите скали и нищо изненадващо – на „СамоДива“-та отново рязко и се скъсиха краката и съответно разкрача, та се наложи „Майната“ да й помага за преодоляване на това препятствие.

Веднага след това се озовахме и пред първата вертикална стълба, висока поне десетина метра, минавайки точно по протежение на водопадчето, което преди секунди бяхме прескочили. Тук адреналина вече си беше значително повече. Самите стълби бяха от тънки стоманени елементи, със също толкова тънки парапети (а на някой такива липсваха и за опора трябваше да ползваме предните стъпала), което създава чувството, че конструкцията е доста нестабилна и паянтова, сякаш всеки момент ще рухне от тежестта ни. Но не беше така – конструкцията си е много стабилна и в това отношение няма никаква опасност. Важно бе да внимаваме най-вече за това да не се подхлъзнем, защото колкото и да бяхме внимателни, то нямаше как да не сме джапнали някъде и да сме намокрили подметките си, заобиколени от всичката тази вода. Лично за мен в началото имаше известен дискомфорт, докато се опитвах да правя някоя снимка, провесен на някое от съоръженията, но бързо го преодолях и забравих за страховете си.

Следваше отново по-лежерен участък, стълбите бяха вертикални, прескачахме от бряг на бряг и се любувахме на отвесните скали заобикаляща ни отвсякъде. Зад нас пък се забелязваше едно семейство с детето си, за които предстоеше да се сблъскат с първото по-сериозно препятствие – високата стълба по която току-що се бяхме изкачили. Определено се чувстваше и живец в настроението ни. Вече тръпнех да се сблъскам и с другите мостчета и други подобни, а и признавам си хвърлях по едно око на групата ни и на реакциите им. Чаках й момента в който можех да им заявя отново, че им „завиждам, че … ме познават“. 😉

И ето ни пред едно от най-красивите местенца в каньона – каскадата от два сравнително големи водопади, всеки образувайки примамващ басейн, в които ти идва да се гмурнеш, а предполагам в летните жени, доста хора не могат да устоят на това изкушение и се разхлаждат в студените води на реката. Е, ние все пак нямахме чак такива мераци, като се има предвид, че само преди няколко дни в района, по високите части на планината бе валял и сняг.

Една от стълбите ни изкачваше от едната страна на водопада, където аха да може да почувстваме пръските му. И то за да се качим на мостче, което служи и като панорамна площадка, от която можехме да се наслаждаваме на втория водопад, които от позицията ни преди малко бе леко скрит и го играеше „срамежливец“.

Безценното е, че на тази пътека се минава толкова близо до всичките водопадчета и падове, че имаш чувството, че е достатъчно само да протегнеш ръка, за да може да ги докоснеш.

Но мостът не бе само панорамна площадка, ами ни прехвърляше от другата страна на каньона, откъдето друга стълба ни очакваше да ни изкачи по отвесната скала, от която на човек направо можеше да му се завие свят. О да, определено чувствах адреналина, което ясно се усещаше и в захвата на ръцете ми, обгръщащи стъпалата на стълбата, по която бавно и внимателно престъпвахме. И за да мога поне малко да пресъздам колко внимателен става човек в онзи момент ще спомена, че над мен имаше изкушаваща гледка на секси женско дупе, но не си позволявах да устремя безразсъдно погледа си натам. 😉

И едва успели да укротим пулса и лекото потрепване на крайниците си и ето, че се бяхме изправили пред поредния водопад, пред поредния празник за сетивата ни. А, както се оказа, то не бяхме и сами. Пред нас на поредните спиращи дъха стълби, много внимателно се придвижваха младо семейство с … трите си деца. Евала им на тези хора. Първо, че за възрастта си вече имаха трима юнака и за смелостта им, че са ги повели по този маршрут. То последното не зная до колко не граничи с лекото безрасъдство, тъй като тази пътека определено не се препоръчва за малки деца. И то не толкова, че човек трябва да има някаква по-добра и специална физическа подготовка – всеки които излиза да се разходи сред природата от време на време, би издържал натоварванията, които ни предлагаше маршрута. Но пък всички знаем, че децата доста често са способни да отклоняват вниманието си и да губят концентрация, а това не е много добре, когато се изкачваш по метално съоръжение на десетина метра над скалите. Честно казано, от всичките мои познати, едва ли ще намеря поне един, които би повел детето си по този маршрут … поне докато не станат на възраст за женене.

Темпото на това семейство обаче бе убийствено бавно, което е напълно разбираемо, но за нас си бе проблем, тъй като се наложи да пъплим след тях дори след като се изкачихме над водопада, прескачайки от камък на камък. Наложи се да направим едно малко рисково изпреварване, но нямаше как – егоизма да сме сами сред цялата тази красота надделя и нямахме намерение да я споделяме с младо румънско семейство.

Аз пък имах леки притеснения, как ще се отрази маршрута на нашата „СамоДива“. Но учудващо, този път нямаше някакви драми – крайниците й си бяха екстра, не получаваше рязко съкращаване на мускулите, смаляване на костите или схващане в ставите.

Явно, когато нямаше някой друг наоколо, които да изпитва някакъв страх, то и тя ставаше онази безстрашна планинарка, покорила не една или две, уж недружелюбни планини. Щом подкачаше като пъргава катеричка по металните скоби забити в скалата, всичко бе наред. 😉 А, за въпросните “U”-образни стоманени скоби, които бяха забити в камъните и служещи един вид за стъпала, мога само да изкажа адмирации на проектантите на тази пътека – страхотно решение.

А водопадите продължаваха да се нижат един след друг. Отново бяхме изправени преди нови два, които отново изглеждаха на пръв поглед непристъпни, но разбира се, намираше се някое скрито съоръжение, което да ни позволи да продължим напред…да сме в близост до събитията. Е, вече определено „уау“ – ефекта се чувстваше от всекиго от нас. Мога с ръка на сърцето, да кажа, че този каньон бих го сравнил с един друг много любим и скъп за мен, находящ се в любимите ми Родопи . Имам предвид пътеката Дяволския мост в близост до Ягодина. И там е направен кръгов маршрут, минава се през самия каньон и ако в Родопите имаме едно невероятно съчетание на изградените дървени мостове преминаващи между скалите, то в долината на Стан, сякаш съоръженията са подбрани по такъв начин, че на пръв поглед въобще да не се забелязват и да не дразнят.

И отново в потвърждение на тези ми думи бе следващия етап на маршрута – преминаване през много тясна част в каньона, в която или трябваше да свалим обувките и да наджапаме във водата или да използваме металните скоби забити в скалата за стъпала, придържайки се за опънатото въже. Избрахме да се разходим по скалата – стана вече дума за това, че температурата не бе изкушаваща за разхлаждане, а и бе по-забавно да се правим на „тарзани“ – прескачайки от едно стъпало на друго, докато стигнем до поредния водопад.

Нататък каньона започна да се разширява, като постепенно навлязохме в гориста местност, което бе знак, че първата част от нашата разходка е към края си. Най-хубавата част. Чак ми се искаше да се върнем отново, а да не правим кръгов маршрут и може би ако не бяхме за първи път там, щяхме да го направим. Но тъй като не познавахме останалата част от маршрута бе ясно, че ще продължим напред.

Определено бяхме уцелили точното време за посещение. Предните дни се бяха оказали доста дъждовни, което от една страна явно бе подплашило другите туристи и с изключение на младото семейство с децата, което срещнахме, то с други не се сблъскахме. Представям си ако там се засекат няколко групи какво ще е – едва ли тогава щяхме да сме само с положителни чувства от разходката си.

Това пък, че беше валяло, би трябвало да е плюс, за да може да се насладим на всичките тези водопади през които преминахме, макар че поне на пълноводието влияние оказва не само сезона. По на горе установихме, че реката бе по-пълноводна, като част от нея явно се отклоняваше за други цели.

А, че това в реката вече имаше повече вода, не е някаква оптическа измама се убедихме напълно – пътеката отново минаваше ту от едната, ту от другата страна на реката, но вече водата покриваше и по-големите камъни – трябваше да се гази. Бяхме застигнали друга група – украинци или от прибалтийските републики, които първи се престрашиха и нагазиха в реката. И едва обули се, след няколко метра се оказа, че отново трябва да се прехвърлим на другия бряг – рускоговорящата група отново събуваше чорапите и обувките си, но ние решихме да продължим от същата страна на реката. И ликувахме, още малко по-нататък, нашите познати отново трябваше да събуват обувките си, за да се прехвърлят през реката при нас. Но както се казва, не бе хубаво да се присмиваме на чуждите неволи – ето, че и ние скоро след това нямахме избор и трябваше да повторим процедурата със събуването на чорапите и обувките и рязкото подобряване на кръвообръщението в долните ни крайници в следствие на студената вода.

От тук нататък следваше скучната част на нашата разходка. Трябваше да изоставим реката и да хванем гората. Че даже малко и зор се налагаше да си дадем, тъй като трябваше да направим около 20 минутно изкачване с прилична денивелация. И сякаш бяхме на съвсем друг маршрут – вече нямаше теснини и не се чуваше ромона на водата около нас, бяхме я заменили с обширната гора, с познатия ни шепот на листата на дърветата. И сякаш за заслужена почивка, горе на върха на пътеката ни очакваше една приказна поляна – обляна от слънчевите лъчи, подканяща ни и даваща ни знак, че е време да се „заземим“. „Майната“ не чака повторна покана и се изтегна на меката трева и се отдаде на своите си мисли.

Аз пък реших че е време да отворя биричката, която носех в раничката си и определено си мислех, че настана времето да заявя на останалата част от тайфата ни „Хора, завиждам ви, че ме познавате.“ Обикновено, в подобни случай се дочуват несъгласни вопли във връзка с това ми твърдение, но не и този път.

Мисля, че всеки един бе адски доволен от тази ни разходка и както аз, така и другите нямахме нужда дори да общуваме по между си, тъй като все още изживявахме страхотната разходка из каньона.

Поляната на която се бяхме озовали се нарича Poiana Calugarita, което доколкото схванах ще рече монашеската поляна или поляната на монахинята. Не мога да потвърдя каква точно е историята за това название, но може би е свързана с останките на един манастир, които видяхме по-надолу по пътеката. За него обаче също нямаше информация, тъй че дали наистина е имало такъв си остава едно несигурно твърдение.

Със сигурност останките, на сградите които видяхме бяхме с малко по-нестандартна форма, че да са били просто на някоя къща или стопанство, което навежда на мисълта, че наистина може би тук да е имало някакъв духовен център.

След известно спускане сред гората достигнахме до язовира Видрару (Vidraru barajul), излизайки в близост до един доста внушителен водопад, вливащ се направо в язовира. За съжаление обаче, нямаше как да достигнем до основата на този интересен водопад, а и дърветата наоколо леко го прикриваха, че да не може и там от пътя да му се насладим в цялата му прелест.

А, от тази част на язовира, откъдето можеше да видим няколко негови „ръкави“, можеше да се убедим, че наистина сме изправени до едно доста голямо и сериозно хидро-инженерно съоръжение каквото е Видрару. Това е най-големия язовир на територията на Румъния – изграден на река Арджеш, дължината му е малко над 10 км, а максималната широчина е 2.2 км. Целта на построяването му е за енергийни, както и за напоителни нужди, а също така и с превантивна цел против наводнявания при силни валежи и обилни снеготопене. Имайки предвид, че е строен по време на тоталитарния режим на Чаушевско, то нищо чудно това съоръжение да е имало и чисто военно предназначение за спиране на чужди войски нахлуващи от южната част на страната.

Изчислено е, че обема на водата може да достигне до 465 млн. куб.м., което при евентуално скъсване на стената би означавало, че малко повече от час време, град Питещ (на около 60 км по-надолу) би бил залят от 12 метрова вълна…. Страховито е, нали?

За да достигнем до стената на язовира трябваше първо да преминем през един доста дълъг тунел. Предполагам, че е бил издълбан в скалата, някога когато е било решено да се построи язовира, което ще рече в периода 1960-66 година, като благодарение на него може да се направи един пълен кръг около язовира. Разбира се ако някой реши да предприеме тази 28 километрова обиколка задължително трябва да е с високопроходим автомобил, тъй като от страната на язовира, на която се намирахме (западната), пътят е изцяло черен и няма как да се премине с обикновен лек автомобил, освен ако не сте търсачи на силни усещания и сте готови да загубите част от частите му по трасето.

Излизайки веднага от тъмния тунел, приличащ по скоро на пещера, се озовахме на язовирната стена. Тя освен че е част от пътя Transfagarasan, които пресича планината, сама по себе си е туристическа атракция и повечето, които минават оттам се спират.

Все пак си е внушително да се намираш на язовирна стена, която е висока цели 166 метра, като широчината от 25 метра и широчината от 305 метра пък е част от планинско шосе. Определено си е доста, доста внушително място. „Майната“ пък беше на седмото небе. Все пак румънците като видни „мамалигари“ имат определен афинитет към царевицата и там мнозина търговци продаваха каква ли не разновидност на тази зърнена култура – кеф ти печена, кеф ти варена и т.н. Та ако питате „Майната“, къде се е намирала в онзи момент, си мисля, че едва ли щеше да ви каже, че е на върха на язовирната стена, а в „Рая“ с наличието на толкова много царевица.

След като се полюбувахме за кратко на пейзажа към язовира, то трябваше да изминем останалите около 2 километра спускане по пътя до колата ни, но поне докато покрай нас минаваха автомобилите спускащи се от планината, можеше да се любуваме на страхотни пейзажи към долина на река Арджеш, а да хвърлим и по-различен поглед към крепостта Пойенари, на която се бяхме възкачили няколко часа по-рано.

При планирането на нощувките ни и след като бяхме толкова близо до язовира, нямаше как да не се изкуша да намеря някое местенце там в околностите, с красива гледка към Видрару. И наистина успях да намеря едно такова тихо и скътано местенце на брега му, но за да достигнем до него първо трябваше да подминем целия язовир и след това да се върнем малко по-другия бряг. Около 20 километра само, но поради естеството на терена отне повечко от първоначалното време, още повече, че връщането по другия бряг се оказа по черен път. Добре, че бяхме с джипчето на Сноумен, иначе бързо щеше да се наложи да анулираме резервацията си и да търсим друго място за нощувка. А, щеше да е жалко, защото мястото си заслужаваше и не толкова за условията, които бяха съвсем семпли, а заради самото място точно до водите на красивото и необятно „планинско море“.

И докато се наслаждавах на отражението на залеза във водите на Видрару, определено си мислех колко добре започваше нашето пътешествие в Румъния и какво безценно откритие се бе оказало разходката ни в каньона на долината на река Стан. Горещо го препоръчвам на всеки, които минава оттам и безспорно е място, което не трябва да се пропуска.