Гложенският манастир – манастирът крепост

Отново сме на път, отново с кола и тя отново е чужда. Добре, че имаме приятели. Голямо благодарско на всички симпатяги смили ли се някога над мен. Но да знаете, някой ден пак ще опра до вас. Но да не се отплесвам.

Целта ни днес е един от най-интересните старопланински манастири – Гложенския „Свети Георги Победоносец“ – „манастирът–крепост“. Намеренията ни са, да го атакуваме пешком. Защо пеш ли? Ами такива сме си, лесното не ни устройва. Тук да спрем, там да се шмугнем, да поговорим с хората, които срещнем, да се позагубим, опит да натрупаме, а може би и защото иначе няма да има какво да разказваме. Знае ли човек!?!

И така! Село Гложене, мястото от където щеше да започне днешното ни приключение ни приветства с чудно време, сънени хора и аромата на току що изпечен хляб. Но нашият проблем, ако изобщо имахме такъв, не бе свързан нито с времето, нито с липсата на храна, а с недостига на информация. Знаехме, че някъде тук трябва да има пътека, но си нямахме и на идея от къде започва тя и в какво състояние се намира. Но това в никакъв случаи не беше грешка, а умишлен пропуск, с цел сразговор с местните да завържем. Но не само за пътеката исках да науча, а и за селцето, как и кой го е създал, от къде идва неговото име и не на последно място кой на кого е кръстен – дали манастирът на селото или селото на манастира.

Живо се оказа село Гложене. Хора щъкаха навсякъде – едни към фурната се бяха запътили, други рано, рано към кръчмето, а на най-сладкодуймните и любопитни се бяха опънали на слънчевите пейки на мегдана – шушукаха и наблюдаваха. Към тях се запътихме и ние. Те знаят всичко, те щяха да ни опътят.

И да, за пътеката имаха отговор: „Вървиш направо, пресичаш главния, после тръгваш по моста, след това е игрището и накрая чешмата, а зад нея, малко в ляво започва и гората“. В първият момент ми прозвуча много сложно, но истината бе, че ориентирите, които ни дадоха бяха много точни и незаменими.

Вторият ми въпрос обаче определено ги затрудни. Възникна дискусия, започнаха спорове, едни се почесваха, други се оглеждаха в търсене на помощ, трети се колебаеха. До консесус така и недостигнаха, което ме смути и изненада, затова реших да не гадая, а да заложа на сигурното – официалният сайт на селцето. Напредничево, а!?!

А там прочетох следното:

„Според съхраненото от векове предание, историята на това селище в съвременният си вариант се свързва с идването по тия земи на киевският княз Георги Глож. В преданието се казва, че бягайки от татарските нашественици, княза присистигнал с дружината си в България и след като оказал помощ за свалянето на узурпатора Борил от престола, бил възнаграден от Иван Асен II с имение в подножието на Стара планина. И така на мястото, къде князът се заселил се дало началото на ново селище, което получило неговото име.“

Интересна история, но мен една друга по ме развесели:

„Чурко“, сутришният остър вятър, преминаващ през долината на река Вит е главен герой в нея. Но моля Ви, без грешни асоциации. Местните били му дали името, но защо, отново не можаха да ми отговорят. Истината е, че „Чурко“ си е сериозен вятър и пронизва или по старому – гложе или гложде. Та от тук и Гложене.

И последната, трета теория, тази която ми прозвуча най-достоверно, но пък бе най-скучната от трите е свързана с наличието в околността на много храсти и глог.

И така, след като се сбогувахме с гложенските баби и напълнихме раниците с провизии (най-вече бира) се отправихме към моста, а не след дълго се озовахме и пред “Герена”. И добре, че беше този надпис, че иначе на дали щяхме да разберем , че това е търсеният от нас стадион.

И като подхванах темата за футбола, няма как да не спомена (за последно), че малкото, разположено в красивото дефиле на река Вит селце е дало на България (а и не само) един от героите ни от САЩ 94 и понастоящем национален селекционер на българският национален отбор по футбол – Петър Хубчев. Жив и здрав да е човек. Като футболист му се кефех много, но като треньор има още хляб да яде. Ох, ама и аз един разбирач се извъдих, но това е друга тема.

Пътечката ни водеше в ляво от „стадиона“, покрай странно голяма, рушаща се бетонна площадка, зад която пък се намираше и нашият ориентир номер три, а именно каменна чешма, съградена в чест на Васил Йонков – гложенец – съратник на Васил Левски.

И този път заходихме от ляво, рязко на горе, по малка, скрита между дърветата пътечка, дълга не повече от 15-тина метра, която ни изведе на широк павиран път. Избрахме си отново да поемем в ляво и така до първият разклон. Тук се спряхме и се поколебахме. Нишаните, които бабите ни бяха дали бяха свършили, а маркировка липсваше.

И да си призная, ако не беше младото семейство, което си хортуваше под лозовата стряха, на сянка с биричка в ръка, на дали щяхме да се оправим.

„Нагоре, в дясно, по обраслата пътечка. От тук до светата обител е около 1:30 часа, но внимавайте, района е опасен, пълен е със змии.“

Последните им думи ни стъписаха, не очаквахме това. Когато не знаем и не го мисли, но сега, когато бяхме предупредени всичко се бе променило. Крачките ни се забавиха, започнахме да се озъртаме, да се ослушваме, повече внимавахме.

Но всичко това продължи за катко.

Бързо забравихме предупрежденията и пак си станахме ние – безрасъдните и малко луди ентусиасти.

Истината е че пътеката не е тежка, дори бих казал, че ми стана една от любимите ми, но за съжаление, явно от доста време бе изоставена и неподдържа, а това бе и причина на места да ни се налагаше да преодоляваме паднали дървета, високи треви и храсталаци. Бяхме попаднали в истинска джунгла – дивотия, но пък нас това ни харесва.

Някъде по средата излезнахме на широко пространство, където бе изградена беседка, а до нея чешма, на която отново се споменаваше името на Апостола, с думите: „Тук си е почивал и пил вода Васил Левски, на път за Гложенският манастир, където е посетил своя приятел …….”.

Съжалявам, но това ми идва малко в повече. Първо, не вярвам по онова време на това място да е имало чешма и второ на дали придружителите на дякон Левски, ако изобщо е имало такива са разказвали за това, къде той е поседнал и къде се е навел да пийне водица.

За мен Апостола е един от най-великите българи, но да привличаш внимание по този начин определено не го разбирам. Вярно е, че в Гложене Васил Левски основава в един от най-многочислените тайни революционни комитети и селото определено трябва да се гордее с това, но на всяка врата, табела и чешма да се споменава името му ми е малко прекалено.

В последната си част пътечката стана една идея по-стръмна. Но докато се зачудехме, колко ще продължи тази тегавина и ей ти на, пред нас изкочи път широк, с табели две, в посоки разностранни – на 5 минути в дясно манастира се намира, а в ляво, след 40-50 пещерата Моровица се простира.

Този път в дясно свихме и го нии веднага „заловихме“. Изграден на място сред гората, горе нейде в небесата, кацнал на скала висока, гледа той в киевска посока.

Нямаше как да не спомена и тук за киевската връзка, не за друго, а защото според една от легендите, княз Глож, оня същия, на който се приписва основаването на селото е причина за построяването и на манастира.

Религиозен човек бил княза и навсякъде носел със себе си икона на Свети Георги Победоносец, неговият покровител. Но когато се установил, решил да изгради манастир и да я положи в него.

Но много скоро, след като неговите поданици завършили манастира, стените на сградата започнали да се рушат, а чудотворната икона на Св. Георги изчезнала. Открили я, но върху висока отвесна скала в подножието на връх Камен Лисец. И така, няколко пъти хората на княза връщали иконата в манастира, но всяка вечер тя отново изчезвала и се появявала на стръмната скала.

В това князът открил знамение – разбрал, че волята на Св.Георги е манастирът да бъде построен точно на тази скала, а не долу в ниското. И въпреки, че мястото било изключително стръмно и опасно манастирът бил издигнат на скалата.

Бях изумен, впечатлен и изненадан от това, което виждах. Как са успели, как са го запазили?

Но до тук със суперлативите, защото когато прекрачихме прага му разочарованията започнаха да валят едно след друго. Манастирът се бе превърнал в бизнес – заведение, магазин, музей и тоалетна, за която се плащаше. Цена имаше и за любителите на снимките – 3 лв., а също и за тези с видеата – 10 лв. Останах неприятно изненадан.

Може би манастирът трябва да се самоиздържат и това е причината да се търсят всевъзможни начини за изкарване на средства, но още от входа да ме посрещнат с ценоразпис, е това вече не го разбирам.

Задавам си въпроса: Как са били построени и как са били поддържани, тези святи на времето места? Никой не е искал пари, нито за подслон, нито за храна и всеки е бил добре дошъл. А какво се случва днес?

Изчезват ли вярата и добротата? Изместиха ли ги парите?

Но какво му се чудя толкова, след като прочетох, че манастирът, който е един от малкото, които никога не са били опожарявани от турците е бил запален и то умишлено, през не толкова далечната 2008г., и не от кой да е, а от тогавашният му игумен след неразбирателство с настоящият такъв. А бе, мътна и кървава!?!

Манастирът ме изненада и с още нещо – с музеят, посветен на Васил Друмев – велик българин -творец, министър на просветата, два пъти министър председател на България, архиепископ. Как прави той тук, ще попита някой? – Ами, произнася проповед против католицизма, защитавайки православието.

Това естествено достига до римокатолика княз Фердинанд не без посредничеството на тогавашния министър-председател Стефан Стамболов и така на 10 юли 1893 г. митрополит Климент е осъден на „вечно“ заточение в Гложенския манастир. Тук той прекарва 9 месеца, затворен в отделна килия, от която не му се разрешава да излиза, а храна му се дава през едно малко прозорче, като най-често го хранят само със солена риба и хляб.

Въпреки, че имахме намерение да хапнем в светата обител, след като разгледахме музея и се насладихме на прекрасната гледка, предпочетохме да си направим горски пикник, пред опцията да слушаме чалгата идваща от манастирското заведение.

И така, отново в гората, намерихме си една шарена сянка и разпънахме софрата -кюфтенца и пълнени чушки със сирене от баба, набързо приготвена прясна салатка и по една-две ледени бирички (новата ни придобивка – хладилна чанта, се оказа добра инвестиция). Кеф цена няма, са казали хората. Похапнахме, полегнахме, починахме си и хайде на обратно. Пещерата така и не я посетихме – домързяни.

Слизането бе скоростно. В Гложене изпихме по кафенце, разхладихме се със сладоледче и отново ударихме по няколко лафа с местните.

Запознахме се с младеж, който ни сподели, че се снима във филми (имал зад гърба си цели два), и че той и женицата му се грижили за отглеждането на малко хлапе-мулатче, като приемно семейство. Изненада или не, но това им било основното препитание.

Получавали по 500 лв. месечно за грижите, които полагали.

Беше забавен, търсеше контакта, но не му вярвахме. Дали заради цвета на кожата му, дали защото детето, за което твърдеше че се грижи видимо не приличаше на мулатче или защото няколкото местни девойки седнали на близо се подхилкваха всеки път, когато подхванеше темата. Но, тъй като ни беше приятно, взехме с удоволствие участие в неговата игра.

Бях много учуден и от още нещо – от красотата на младите момичета, които се разхождаха по двойки из малката градинка. Не мога да ги опиша, а и ми беше неудобно да ги снимам. Някаква странна, моментна красота лъхаше от тях. На пръв поглед симпатяги, но заглеждайки се по продължително и пред мен изкачаха грубоватите им черти.

И ако само за миг отместех поглед в страни и чара отново се завръщаше. Дрехите им също бяха странни, някак тъмно цветни, а езикът, на който си говореха напълно непознат. Знам ли, етнос може би?

Странно село, със странни жители. Тръгвам си със смесени чувства и усещам, че някой ден ще се завърна, сякаш между нас остана нещо неразкрито, нещо неизказано.

И може би защото мислите ми все още бяха в Гложене, но бях пропуснал да натисна копчето за фаровете, а полицаите не прощават. След 20 години шофьорлък (карам един-два пъти годишно и то само когато ми се налага, но това е друга тема), дойде момента, в който и на мен да ми напишат фиш. Този пропуск ми костваше 20-тачка, която подадох с усмихнах на ченгето. Погледна ме странно и невярващо, явно очакваше разправия или рушевет. Ама не, бях си виновен, а и ми беше забавно (направи ми сефтето), затова му благодарих отново и си продължих.

За нощувка си бяхме избрали вила в планината с чудна гледка към връх Червен и Тетевенският балкан.

Два бяха вариантите да стигнем до там – пеш или с по-високопроходим автомобил. Пътят не е чак толкова лош, но в първите сто-двеста метра е доста стръмен и ниска кола би имала проблем. А тази не беше моя, затова избрахме да повървим. Оставихме автомобила, някъде в покрайнините на Тетевен, пред къщата на едни мили хора и поехме по 2-3 километровата отсечка нагоре.

И този път вървенето пеш се оказа предимство. Ако бяхме с автомобила, нямаше да имаме възможността да се заприкзваме с две доста интересни личности.

Първата ни среща бе с жена, тръгнала на пазар към Тетевен. Тук чудното бе че женицата и нейното семейство живеели сами, в колиба, високо в планината. Рядко слизала до града, но днес доматки и се дояли, та затова. Беше облечена с традициони за етноса си дрехи и беше преметнала на гръб няколко шарени торби. Носеше голям кривак и си пееше. Подари ми сопата с думите „Да те пази”. И той наистина ме опази.

Втората персона беше мъж, който слизаше към Тетевен, връщайки се от разходка в планината. Един поздрав и една усмивка му бяха нужни за да се реши и с нас да продължи. Крайната ни цел да ни покаже и за мъките си той да ни разкаже.

Всички ги мързяло. Предпочитали ракийка да си пийват, за спорт да спорят, политиката да нищят, но неговата страст така и никой не споделял. Скучно му било, компания си търсел, но никой няма. Така било на старини.

Замислих се за староста и за самотата. Без другар ще да си е трудно. Колко яко би било, ако има с кой да си поспориш, на кой да се усмихнеш и с кой да споделиш. Нали?

Кривакът много скоро влезна в употреба. За съжаление, незнайно защо във вилните зони, хората се чувствт някак по-велики и недосегаеми.

Пускат домашните си любимци да бягат на воля и хич не им дреми за случайните минувачи. Страх ли ги е, има ли с тях жени, деца. А когато такива, като мен са се снабдили с мощна сопа, излизат и започват да крещят. Карат се, защо животните им гоня. Притеснявал съм ги. И видиш ли, не било за разходки тук. Ако съм искал да се качвам, с кола трябвало да го направя. И тях ще оставя без коментар.

Във вилата пристигнахем малко преди залез.

Взехме си по една ментичка и се отдадохме на заслушен отдих под ореховата сянка. Гледката бе наистина чудна. Слънцето беше започнало да се скрива и галеше с тъмночервени нюанси ръбoвете на скалите. Мина ми през акъла дали да не се качим до върха, но бяхме закъсняли. Дори и да успеехме за залеза, навръщане трудно щяхме да се ориентираме. Затова, оставяме тази разходка за друг път, а така ще имаме удовлствието да я споделим и с нашите приятели.