Градище и Скрибина – светилища в Западните Родопи

Пътуването ни бе планирано отдавна – една година по-рано, но единствено и само като място. Половин година по-късно уточнихме и времето през което да се отдадем на едноседмичната ни екскурзия в Западните Родопи. Две седмици преди тръгване решихме да плануваме и първата си нощувка – бе средата на лятото, а ние бяхме тръгнали към един от най-предпочитаните райони в Родопите и колкото и да ни се искаше да оставим всичко на случайността, то трябваше да се подсигурим за нощувките си.

Така изникна добра оферта, за хотелче в близост до Долно Дряново, откъдето можеше да осъществим една от набелязаните ни разходки. Офертата освен, че беше на добра цена, включваше закуска и вечеря, а най-съблъзнителното бе, че не в самото село, а в близост до него, разположено в гората. Оказа се, че непосредствено до него има други подходящи атракции за нас. Тъй, че бе решено – резервирахме ваучера и оставаше да броим дните и часовете докато тръгнем.

Вечерта след велоразходката ни през „светата Троица“ – язовирите Беглика, Тошков чарк и Широка лъка се отправихме да осребрим „резервацията си“. Мислехме, че ще сме сам-сами, в неделя вечер принципно няма кой знае какъв наплив. Оказа се, че сме си „правили сметката без кръчмаря“ – не само, че не бяхме единствените, но дори имаше семейство французи с децата си, тръгнали на обиколка из чудната ни планина. Освен това се бяхме озовали на място изпълнено с живот – запознахме се със собствениците, брата на собственика със съпругата му и трите им синчета – от 11 месеца та до 4 години. Да не забравяме и родителите на собственичката. Определено се чувствахме повече като на гости, отколко да сме в хотел. И не само защото бяхме обградени от цялото семейство, но и заради обслужването, беше някакси небрежно, без да е отблъскващо. И не ни пречеше, дори всеки си намери любимец из между малките диванета, които щъкаха наоколо – аз естествено имах пристрастия към адаша. Връщайки се назад, домакините ни се представиха с български имена, но определено си мисля, че не те са им официалните, по лична карта. Подозирахме, че всъщност едва ли по този начин са познати в околността, още повече след като видяхме най-възрастните баба и дядо в семейството, които си бяха облечени, в традиционни мюсюлмански мотиви. Кой знае, може и адашчето ми всъщност да се е казвало Ахмед, но какво от това – нашето отношение не би било по-различно към тях под каквито имена да ни се бяха представили. Не веднъж съм казвал, че хората по тези райони са преди всичко хора, без значение какво име използват. Сигурно е, че пак щяхме да останем да нощуваме две вечери – нямаше как да пропуснем толкова уютна обстановка, а и сутрин да пием кафето си на страхотна панорама, на импровизираната беседка на едно дърветата пред хотела.

Събудих се в пред-сватбенния апартамент – не няма грешка, наистина бе наречен така. И не защо ни предстоеше подобно събитие. Оказа се, че преди време в него са били скрити двама влюбени, които искали да се вземат един друг, но родителите им не били съгласни с това и искали да осуетят събитието и се наложило нашите домакини да ги скрият вечерта преди сватбата, за да може влюбените да станат семейство в крайна сметка. Защо са го направили ли, ами от разказите им, останахме с впечатление, че и тяхната любов е била съпроводена с подобни перипети. Но пък иначе в хотелчето имаше и стая за „сърдити двойки“ – поради някакво грешно изчисление в архитектурните планове, се оказало, че на средата на стаята е сложен радиатор, който възпрепятства събирането на двете легла и образуването им на спалня и затова стаята се давала на скарали се любовници. Надигайки се от леглото и излизайки от стаята станах свидетел и на друга чудатост – дядо (бащата на нашата домакинка) обилно поливаше каменните плочи на обособения паркинг – странно помислих си аз, а той обясни, че го прави, за да може да израсте трева между тях и да ги закрепи по здраво. Имаше някаква логика, но не можах да задълбая особено по въпроса, тъй като усетих мириса на домашно приготвени мекички и само това имаше значение – оставих се носа да ме води следвайки благоуханнието и достигнах до беседката на дървото със страхотната гледка. Какво по-добро начало на деня.

Първия си ден отделихме за разходка до с. Долен, но това е история на друг разказ, с който ще ви запознаем допълнително. След като се върнахме от там, отново отдадохме заслуженото на панорамата разкриваща се от хотелчето с по една студена бира и беше ред да отдадем дължимото на забележителностите около нас. На 5 минути бе „Прав камен“ или както му викаха местните – „привирачката“. То докато уцелим местното название, не бяха „провирачки“, „преварачки“ и т.н. Не трябва да се бъркате, че „Камен“ е име на човек – по-скоро думата си произлиза от „камък“. A прав, тъй като се образува един монолит под форма на буквата „П“, реално през чийто процеп се преминава. Легендата гласи, че хората се провират оттам, за да се излекуват или както на нас ни бе казано – „да се остави всичко лошо“.

Но пък то не ставало просто да се провреш – имало си куп адети, които да се спазят, за да се задейства „магията“. Ние общо взето бяхме спазили само едно-единствено нещо – да преминем от ниската част към по-високата и до тук… Дето се казва, добре че с нас не носим нищо лошо, че явно нямаше да може да го оставим там. „Легендата“ гласи, когато си „вътре“ да почукаш по камъка и да изречеш , че идваш да се лекуваш, да запалиш вестник, които да хвърлиш след това пред теб (малко странно като се има предвид, че все пак сме в гората), да си носиш шише с вода, с която да се поръсиш (или ако нямаш, а има насъбрала се дъждовна вода по „ямичките“ около изхода пак ще свърши работа), като накрая се опъва и червен конец в цял ръст на човека и се завързва някъде.

Иначе е видно, че това не е естествено образование, канарите са подредени явно за извършване на древни обичаи, като на една от скалата, дори може да се различи нещо като човешко лице – нос, уста, очи, които не се дължат на естествените природни сили (ерозията), а имат механичен произходи, тоест някой, някога се е опитал да ги оформи с някои инструменти.

След обилна фотосесия на този монолит – отгоре, отдолу, отпред, отзад, отстрани, се отправихме надолу, към шосето, откъде водеше началото си пътеката за другата забележителност – „Градище“. Слизайки отново се възобновиха някои притеснителни симптоми относно времето – започнаха да се чуват някакви прегърмявания, които само мен ме притесниха. След като изразих гласно тези си притеснения, пък трябваше да поема сума ти упреци и подигравки какъв съм бил черноглед, как ми се привиждат дъждове и бури посред лято. Мълчах си, слушах подигравателните коментари, ама вътрешно си виках, защо ли не си взех за всеки случай дъждобраните.

И сякаш съм имал предчувствие за това какво предстоеше да се случи. Още преди да пресечем шосето прокапа, а буквално секунди по-късно станахме свидетели на това как лекия дъждец се превърна в проливен дъжд. Късмет, че бяхме точно там в началото на пътеката, където имаше една беседка, в която можехме да се скрием. Но „късмета“ ни бързо се изпари, тъй като от небето се изсипа истинска лятна буря и заедно с разразилия се вятър се оказа, че беседката не може да ни осигури необходимото прикритие и бързо, бързо се превръщахме в „мокри кокошки“. А, за тези който не са се сблъсквали с такова „животно“, то да кажем, че няма нищо общо с „мис мокра фланелка“ и въобще няма нищо секси в цялата работа. В близост имаше постройка, наподобяваща някаква почивна станция от соц-а и решихме да дирим подслон там. Десетината метра до там преминаха в лудешки бяг и в дълбоко напояване на връхните ни дрехи. Там ни посрещнаха трима работници, които се смилиха над нас да ни подслонят под навеса, който изграждаха. Вече бяхме на сухо, но достатъчно мокри, че да усещаме неприятно всеки един полъха на вятъра. Измръзнали, мокри, унили – това бяхме ние. Реално хотела ни се намираше на 500 метра, но нямаше как да се доберем до него, на сухо и топло – продължаваше да вали като изведро. Единия от хората, които бяха така добри да ни приютят, се смили над нас и предложи да ни откара до хотела. Нямаше как да откажем това предложение, колкото и да ни бе неудобно. Джамал, така се казваше човека, ни качи на джипа си, наду парното и за има-няма 5 минути вече бяхме на сухо и топло.

А, след един топъл душ, настроението ни отново бе на „6“ и бяхме готови за нова вечер в приказки с домакините и да опитаме от гозбите им. Тъй като „настаняването“ ни включваше и вечеря, запитахме какво да очакваме, а отговора, които получихме бе „Зависи.“, от какво очудихме се ние, „От това дали ще успеем да хванем рибата“ – бе искрения отговор. Е, явно не успяха да я хванат или поне необходимото количество – ядохме други неща, а риба ни сервираха между другото за мезване.

Научихме и нещо друго интересно – Гоце Делчев, който е може би най-големия град в региона бил известен просто като „ГрадО“ или „ГрадЪ“, според това дали го казват хората в селата или в самия гр. Г.Делчев. Даже твърдяха, че ако се отиде на автогара Овча купел в София, на Юг в Пловдив или в Благоевград, е достатъчно само да кажеш „Един билет до ГрадО“ и веднага ти дават такъв за Гоце Делчев, без да те питат нещо повече. Явно е имало недоверие изписано в очите ни, защото за да ни убеди домакина реши да се обади на свой приятел в София и директно да го пита, като е пътувал с автобус до Гоцето какво е казвал на касиерката на автогарата. „Един билет до ГрадЪ“ – беше отговора. Че какво друго може да е. Това потвърждение, в стил „помощ от приятел“, нямаше да е толкова странно ако действието не се разиграваше половин час след полунощ и не бяха събудили човека.

Утрото отново започна с кафе и закуска на беседката на дървото. И с реваншистко настроение. Градището ни очакваше, а от лятната буря нямаше и следа, както и никакви изгледи да се повтори. Разделихме се с много добри чувства с нашите домакини, като на тръгване взехме и 3 бири. Имахме „сметки“ да оправяме. Бяхме решили да се реваншираме на Джамал и останалите работници, които предния ден ни спасиха от дъжда. С нещо скромно, но нещо доставящо голямо удоволствие в лятната жега – с по една студена биричка. Казахме каква ни е идеята, а нашия домакин, изненадан попита няколко пъти „Ама защо трябва да се реванширате с тези бири?!“ За него бе странно … много странно. Човека не можеше да разбере какво толкова е станало … за него, а и за всички хора там е съвсем нормално, като видиш на пътя някой в беда, да му помогнеш… За тях това дори е нещо задължително. Точно заради това не можеше да проумее, че ние се чувстваме „длъжни“ да се отблагодарим по някакъв начин. Ето за такива хора говорим в Родопите, които наред с хубавата природа придават този магнетизъм на любимата планина.

Отправихме се пак към едно от най-старите мегалитни светилище в страната ни. На входа на „Градището“, групата ни реши да се върне още по-назад във времето, някъде там, където според Чарлз Дарвин и теорията му за произхода на видовете, определя че човека е произлязъл от маймуните. Не ми трябваха доказателства за теорията му, аз виждах на живо как моите дружки се превърнаха в маймуни. На своеобразния вход на светилището е изградена площадка, на която всеки може да се превърне за момент в Тарзан и да изпита възможностите си и да се забавлява имитирайки придвижването на нашите прародители. Много се смях, гледайки ги как се клатушкат и висят, но мога да кажа, че се справиха блестящо.

Така заредени с допълнителна доза добро настроение, се насочихме за обиколката на тракийското светилище. В днешно време е лесна работа да се обиколи – реализиран е проект, благодарение на който обиколката е много приятна и достъпна. Не така е било обаче преди четвърт век, когато е открит от полски археолог. Всъщност до началото на 21 век, си е останало в забрава – общо взето само е маркирано, като за съществуването му са знаели, местните пастири, дървосекачи, билкари, които смятали причудливите форми на скалите за чудата приумица на природата. Едва със случайното преоткриване на светилището от професорът математик Тодор Бояджиев, то става общо известно за широката общественост. Благодарение на любовта на този човек към Родопите и към археологията, както и на реализирания проект за екопътека бе възможна и нашата разходка.

Почти веднага се сблъскахме с една от „атракциите“ – огромно каменно лице на една от скалите. Проф. Бояджиев е нарекъл каменните образования наподобяващи човешки лица, които са 3 на брой, съответно Тангра 1, Тангра 2 и Тангра 3. С времето обаче те стават известни с прозвищата си Владетел 1, Владетел 2 и Владетел 3. Аз лично видях двама от “владетелите”, третия не го зная къде го беше, може да се е закачал и да се е криел. Въобще там може да се видят и други животински каменни скулптори, стига да знаем къде да гледаме и да имаме богато въображение.

Намерихме си и още „провирачки“, през които се промъквах за здраве и в опит да оставя всичко лошо, само дето се оказа, че не това е предназначението на въпросните долмени – за древните траки те са си били астрономически съоръжения. Служело е за наблюдаване и измерване на движението на слънцето и небесните тела, за отчитане годишните времена. Подробности някакви ако питате мен, важното е как си го чувствахме.

На една голяма скала пък на която видимо имаше множество издълбани кръгли дупки, както стана ясно по-късно, под формата на различни съзвездия, където явно са се извършвали религиозни обреди. На това място решихме и ние да изпълним един наш си „обред“ – заземяването. Полегнахме на камъка и се полюбувахме на слънцичето, което милваше телата ни. Ето затова не си падам особено по зимния планински туризъм, когато не може да си позволим подобно нещо.

Пътеката след това рязко се спускаше към Каньона на р.Бистрица, като за целта са изградени, дървени стъпала и пътеката е обезопасена, в най-опасните си участъци. Можеше да хвърлим един последен поглед на пейзажа наоколо преди да слезем в ниското.

На самата река Бистрица имаше мост, по който пътеката продължаваше още по-навътре, но тъй като ние нямахме информация докъде точно можеше да се стигне, но най-вече защото имахме наситена програма за деня, решихме да се затворим туристическия маршрут, като се върнем по течението на левия приток на реката, който води до входа на светилището. Много удачен избор си бе това, тъй като вече температурите се вдигнаха и в сянката на дърветата разходката продължаваше да е приятна.

По този маршрут за наша приятна изненада попаднахме на малко водопадче, макар да бе м.Август, то потока не бе напълно пресъхнал. А, може би вчерашната буря, която се бе разразила, спомогна да видим водопадчето. Явно това предния следобед да ни вали из ведро, носеше своите положителни черти няколко часа по-късно.

Чакаше ни и друга изненада, над този малък поток имаше ха познайте какво – римски мост. Явно и от е минавал някой древен път към Беломорието или Босфора. И него го нащрапахме подобаващо.

„Старшия“ реши да обследва течението на потока и да не върви по отъпканата пътека. Нищо ново под слънцето, тоест тъй като бяхме в гората, нищо ново под сянката. Все пак трябваше да направи и някоя друга снимка под друг ъгъл, по-различен от масовите.

И още една приятна изненада предстоеше, още едно водопадче, по-високо от предходното се разкри пред нас и малко затрудни ходещия по течението фотограф. Ама той нали си нинджа, след като го нащрапа подобаващо, намери начин да продължи по течението и да се присъедини към нас, без да е необходимо да се връща.

Скоро нашата около двучасова разходка приключи, в бавно и лежерно темпо и бе време да се насочим към следващата ни цел за днешния ден. При разходката ни до Долен, се запознахме с хора, които също като нас обикалящи района и те ни бяха препоръчали да отидем до местност над с.Крибул. Селото бе на 10 километра (след Долно Дряново в посока Гоце Делчев) и дадох газ, тъй като имахме планове и върхове да покоряваме през този ден. Толкова се разбързах, че чак и пресечката за селото пропуснах. Но не толкова заради скоростта профучах покрай отбивката, а заради местния бабаит, който се беше залепил зад задницата на колата ни и просто не посмях да рискувам и да изпробвам рефлексите му, дали ще е в състояние да спре. Предпочетох да продължа по пътя, да отбия и да се върна, вместо да си изпробвам късмета. Самото село ми се стори доста на високо, но това по-скоро се дължеше на илюзията, че едва преди да се влезе в него имаше по-рязко изкачване към него. Все пак говорим за Западните Родопи и то най-южната й част и определения като „много високо“ си е странно

За мен мога да кажа, че още с влизането в селото настроението ме напусна. Отдавах го на това, че програмата за деня ни беше доста наситена, а до този момент не си давахме много зор и единственото компенсиране на времето, за което можех да се сетя бе да карам по-бързо, а това не ми се нравеше. За това си мислех, че ми е криво… Но пък може и да не е затова.

Не съм от хората, които вярват в разни бабини деветини, за зли духове, лоша карма и т.н., но научавайки все повече и повече за местността Скрибина, където се намира тамошната „провирачка“. Още в селото, когато питахме за селото накъде да поемем, първото, което чувахме е, че може би „жената я нямало и няма с какво да отидем“. Обяснявахме, че искаме сами да отидем, не някой да ни кара и съпровожда до там, което предизвикваше учудване в очите на местните. Все пак успяхме да научим, че пътя е над селото, където се следва черен път.

Над селото обаче черни пътища „бол“ и всеки води в различна посока. Решихме да включим вътрешния си компас и да поемем напряко през гората… И както често се случва да се прочете в наши разкази – в следващия момент всъщност не знаехме къде се намираме точно. След като се поспряхме и обсъдихме вариантите, то решихме да поемем в друга посока и да не се отказваме веднага и след няколко минути достигнахме до някакъв „черен“ път. Тук се и разделихме – аз тръгнах напред да го обследвам накъде води, а пък „старшия“ реши, да търси по пряк път. Някъде наоколо се чуваха гласове, тоест, явно бяхме в правилната посока или поне можеше да разчитаме на жокер от някой местен. След няколко стотин метра видях двама човека – изграждаха чешма в чест на местна баба, дар от нейните наследници. Майсторът й неговия помагач, потвърдиха, че това е пътя до светилището в Скрибина, но отново бе поставен въпроса защо сме тръгнали нататък – там ходели само хора със здравословни проблеми, които с помощта на няколко баби знахарки от Крибул, се надяват на щастливо изцерение.

За мен бе по интересно обаче дейността по изграждане на чешмата. Развиках се, та моите спътници да дойдат към мен – все пак на „старшия“ след време предстой да гради чешма и не беше лошо да дойде, да почерпи опит от професионалист. Е, да се надяваме, че в близките 50-ина години няма да му се налага да започне градежа, ама хей така да си знае все пак. Виках, виках, но само „босата нинджа“ и „майната“ откликнаха. “Старшия“ се беше запилял нейде в гората. И не може да почерпи от ценния опит на човека.

А ние вече имахме нова цел – да открием „старшия“ Стана лесно, добре че съм се научил да свиря с пръсти доста силно и пронизително. Колко пък да е силно ще ме опонира някой – ами толкова, че на няколко мача успявам да си освободя мястото до себе си за багажа си, след като се разсвиря. Та по звуковия ми сигнал, успях да упътя „старшия“ и да се съберем. Оказа се, че по преките пътеки се е натъкнал на други туристи, с които се е разговорил за пътя, за светилището, за бабите, които аз наричам знахарки…

Това, което са му разказали е, че до там общо взето ходят болни хора, където въпросните баби-знахарки пресъздават някакви ритуали, останали им от техните предци, като легендата гласи, че светилището се обитава от огромно влечуго – черна змия, на която се приписват чудодейните свойства и която решава кой да бъде излекуван. Вярванията са, че ако не си болен, не трябва да се ходи там, тъй като може да вземеш болестта на някой минал оттам… Да не говорим, че е превърнато и като бизнес от въпросните баби, които не го правят даром, а срещу заплащане. Въобще цялата история ни се стори доста потискаща и решихме, че не е за нас и единодушно взехме решение да се върнем и да не продължаваме нататък. Случайно или не, но и настроението ни веднага се оправи и отново цареше ведрина в групата ни.

Решихме, че и няма смисъл да препускаме към набелязания връх в близка планина – не такава беше идеята ни за тази разходка в Западните Родопи – тя трябваше да е лежерна и най-важното да й се наслаждаваме. Затова се обединихме в идеята да посветим следобеда на Града – Гоце Делчев, да се разходим из него, тъй като за всеки ни бе непознат. Той ни посрещна горещ и жарък и след като похапнахме, решихме да се скрием на сянка в градския парк. Но дори и там под сянката отново се усещаше топлината и нямахме търпение отново да се качим в планината – на хлад.

Но нямаше да е честно да избягаме толкова бързо – все пак трябваше да направим един тигел през пешеходната зона на града, за да разгледаме може би най-красивата част на Града, като бяхме възнаградени за това – попаднахме на страхотна варена царевица – деликатес, който никога не пропускаме.