Хотнишки водопад

Отново бе празник и отново бе време да го отпразнуваме, както ние си знаем и както ни харесва – с разходка до някоя красиво кътче в нашата скъпа родина. А, казвам, че е било празник, не само че бе „разпети петък“ преди Великденските празници, а и защото основната ни група отново се бе събрала след един месец, което за нас си е празник сравним с Великден.

След като се „събрахме“ на централна гара в София, тръгнахме по пътя за Велико Търново, където в близост до старопрестолния ни град се намираше първата ни дестинация за деня, а и за цялото ни пътешествие – Хотнишкия водопад. Близо тричасовия преход с Фильо, премина доста бързо и неусетно. Общо взето бе белязан от монолога на нашия „старши“, който се бе завърнал от екзотично пътешествие до Латинска Америка, до дестинация която бе мечтал да посети от няколко години. Този път не бе нужно дори да пускам вече „ретро“ флашката ми с музика, тъй като разказа му бе толкова заинтригуващ и завладяващ, че нямахме нужда от някакъв съпътващ фон, докато пътуваме…За момент дори щяхме да изпуснем отбивката за водопада – след Севлиево, малко преди Търново, трябваше да завием на отбивката към с.Момин сбор. Толкова бяхме вглъбили в разказа му, че на никого дори не му направи впечатление, че в следствие на неравния път слушахме по няколко пъти началото на една и съща песен.

Всъщност ако изберете този маршрут, то трябва да сте наясно, че водопада е преди самото село Хотница, на което реално носи името. Но няма как и да се отклоните, до него се стига по асфалтиран път, като отсечката е обозначена с насочваща маркировка на пътя. Но пък за кой ли път се оказа, че не съм си научил урока – причиних голяма болка (за пореден път) на Филката (нашия Батмобил), като влязох с голяма скорост в прокопаната напряко канавка на пътя. Това „момче“, трябва наистина да ми е адски добър приятел, след като досега, въпреки изпитанията на които съм го подлагал, не ме е изоставял някъде на пътя.

Общо взето може да се каже, че това е един от най-лесно достъпните водопади на които съм бил – паркираш на пътя и си пред него. Спомням си и един подобен в Странджа, както и онзи през които мнозина от нас са преминавали неведнъж, но малцина са спирали при него – досещате ли се – когато сте пътували по „подбалканския път“, след с. Антон се намира едноименния водопад, за който говоря.

Слизайки от колата около нас се разнасяха басовете на един от безспорните хитове на сезона – песента Imagination на Gorgon City. Лично аз бях адски изненадан – чудно, как въпреки няколкото ми посещения на региона и издирване на интересни маршрути, така и не се бях запознавал с настоящия ни домакин – все се оказваше, че при предните ми посещения в околността Хотнишкия водопад, остава в страни от маршрутите ни и реално не знаех какво да очаквам. Още повече, че и този четиридневен трип, който ни предстоеше бе изготвен от нашия „старши“ и тъй като той се е доказал, в измислянето на интересни дестинации, въобще и не си правя труда да го „проверявам“. И тъй, явно и сега очаквах, да сме тръгнали към някой от типичните „водопади“, до който да има някакъв пешеходен преход и не очаквах да „паркирам“ до него и да има условия за денс парти. Оказа, се че музиката идва от един, да го наречем импровизиран „стрийт бар“ през потока. Дали ме е издразнил? Изобщо. Ние захласнати по разказа на нашия приятел, бяхме забравили да вземем основна част от багажа си – по една биричка и този кафе-бар бе идеален да поправим тази си грешка. Даже имаше и една страхотна беседка, от която по-мързеливите могат да се наслаждават на водопадчето, докато похапват от страхотно ухаещата скара, но имам една много сериозна забележка към маркетинга на това заведенийце – просто е недопустимо на рекламната табела да не е упомената най-важния артикул – онази студена отвара, която е на трето място по популярност напитка след водата и чая – ако не сте се сетили говоря за пивото.

Изправяйки се пред водопада, то първата ми мисъл бе – „Крушунските водопади“ и „Плитвице“ в Хърватска. Гледайки го, ме налегнаха спомени именно за тези две места, приличайки си по цвета на водата, която е толкова характерна за местата, където се намират варовити скали. Онзи синьо-зеленикав цвят, който сякаш ни пренася в някое екзотично място, в някоя лагуна на края на света. И как да не ахнеш – хем си в центъра на България, хем пък имаш чувството за някой екзотичен остров. Определено този 30-ет метров „красавец“ успя да ме впечатли и то не само с цвета на вода си, а със самия му пад, който се образувал в течение на толкова много години. За себе си мога да кажа, че е един от запомнящите се водопади на които съм ходил по балканите ни. Няма и да правя някакви пошли опити да го описвам, а направо ще дам пример с няколко снимки, които направихме.

Най-хубавото е, че от водопада води началото си едноименната екопътека, която обещаваше да ни заведе до върха на водопада или ако трябва да изплагиатствам от един коментар, който ми хареса – „главата на водопада“. Началото на пътеката е в ляво по скалата, като за целта са направени живописни стръмни дървени стълби и мостчета, които ни приканяха да поемем по тях – в такъв момент си давам сметка какво е опиата за наркомана и как не може да му устой – аз също няма спирачка видя ли пред мен да се изправят такива „съблазнителни“ дървени стълбички и мостчета.

Определено началото на пътеката бе адски обещаващо и зареждащо – можеше да хвърлим по един поглед и да почувстваме пръските на водата в самото му подножие, някъде на половината на височината на водопада, докъдето се прокрадваше едно разклонение на пътеката. Предстоеше ни да се насладим и на оформянето на пътеката в ниша през скалата, както и преминаването на прокопано тунелче. Може да се обобщи, че бяхме попаднали на място, което е същински рай за сетивата ни и кореспондираше с приповдигнатото ни настроение.

Но както има една българска поговорка – „много хубаво не е на хубаво“…то и в този момент имаше какво да ни вкара в действителността – както вече споменах този ден бе първия от поредица от няколко почивни дни и хората също като нас бяха тръгнали на обиколки по забележителностите. Озовавайки се горе, на върха на водопада, трябваше да поделим удоволствието от гледката към кристалните води на вира в подножието на водопада с още няколко групи, далеч по-шумни и от типа „качил съм се, да се снимам, за да събера няколко „лайка“ във фейса“. В интерес на истината трябва да им призная на хората, че очаквах да са доста по-шумни и неебателни към природните красоти, които ги заобикалят, като моите предубеждения се кореняха може би в това, че имаше с тях и няколко дечица на възраст между 4-10 годинки и очакванията ми бяха да се срещнем с някакви майки-истерички, но това не бе така. Всъщност бяха доста спокойни и макар да не „крещяха“ нон-стоп по децата, това не означава, че не бдяха над тях като „орлици“ – все пак няма как да си безотговорен там, след като си на височина 30 метра и наоколо има толкова много вода, в която някой мъник може да реши да си поиграе на „подводница“.

Успяхме някакси да се абстрахираме от другите двукраки индивиди и да се насладим на това място, обсипано с вирчета със същата синьо-зелиникава вода, да преминем през направените дървени мостчета и да се полюбуваме на още няколко водостоци. Безспорно когато природата реши, може да създаде невероятни и неповторими шедьоври.

Ако сте чели други мой писания, най-вероятно си спомняте за едно мое твърдение, че там горе в планината, хората са по-човечни и сякаш там на водопада, който може да се каже, че по-скоро бе в полето, ние бяхме потвърждение на това ми мнение. Защо ли би се запитал някой?! Ами, оказа, се, че пътеката продължава по една дървена стълба, покрай скалата – същата онази, през която бе импровизираното тунелче… По една дървена стълба, ама доста стръмна стълба и виждайки я, признавам си без да си „кривя душата“, че изпитах едно такова злорадо задоволство. Че защо ли? Ами веднага ми стана ясно, че по тази стълба цялата насъбрала се орда около нас, нямаше как да продължи нататък, тъй като за малчуганите с които бяха щеше да е невъзможно да се покатерят. По-скоро не толкова за тях да е невъзможно да се покатерят – най-вероятно повечето щяха да се спуснат стремглаво към стълбата, но техните родители нямаше как равнодушни да ги гледат как пъплят по тази отвесна стълбица. И така осъзнали, пред какво препятствие са се озовали останалите „екскурзианти“, ние веднага се озовахме в индианска нишка, готови да продължим нататък. Може да звучат гадно последните ми думи, ама в онзи момент наистина бяхме егоисти и искахме само за себе си тази красота, която ни заобикаляше.

А, това което следваше бе точно това, което си представяхме, още страхотни панорамни гледки, още дървени мостчета, които ни превеждаха ту от едната страна на реката, ту от другата, още мини водопадчета и още много, много красота, която бе само и единствено за нас.

Чудя се на повечето хора, които не искат да положат малко повече усилия и да навлязат по-навътре. Може би и те не са наясно какво изпускат и че примерно както бе там – красотата на Хотнишкия водопад не бе само в това да го видиш отдолу в подножието му, не бе и в това да видиш пада му, а и в това да се разходиш по дългата километър и половина пътека.

Нататък пътеката небрежно се изкачваше по скалата вдясно срещу течението на реката, което по време на късна есен, зимата или ранна пролет би ни предоставила чудесна възможност да се насладим отвисоко на поречието на река Бохот и своеобразното ждрело, което образува. Сега обаче под нас дърветата бяха оформили своите зелени корони и не ни позволяваха да хвърлим „дронски“ поглед на поречието.

Сякаш ни подканяха да слезем долу, да се разходим между дървета, изпитваха любопитството ни. И разбира се, не издържахме на порива и се спуснахме да видим какво се крие там. Чудех се как да го опиша … и първото, което ми идва на ума е … оазис. Мисля си, че това място около водопада и екопътеката би било страхотен естествен декор за някое от продълженията на филма на Джони Деп – „Алиса в страната на чудесата“. Определено имах чувството, че съм попаднал в някоя приказка, хем бе толкова красиво, хем някакси нереално, разхождайки се по тази пътечка покрай, която навсякъде имаше килим от бръшлян, като дори и дърветата бяха облечени с подобна премяна.

Мислейки си все още за това, как ако бях на мястото на Тим Бъртън и ми се наложеше да направя продължение на неговата „Алиса“, че именно това щеше да е точното място за снимки – нямаше да пръскам маса пари за декори, след като можех да ползвам тези естествените, които ме обграждаха в онзи момент. Мисля, че осъзнах, че имам и друго несъгласие с г-н Бъртън за продължението на филма му освен мястото на снимките – оглеждайки се виждах около себе си две къде-къде по-съблазнителни Алиси от онази австралийка със странното звучащо ми някак полско име, за което в момента не мога да се сетя как точно се казваше.

И тъй в подобни „размисли и страсти“ се отправихме към върха на разлома (северния му край), по който решихме да се върнем към водопада. От тук можеше да се насладим на пейзаж, който както се оказа, щеше да ни следва през следващите няколко дни. Лично аз съм от край, който мога да нарека планински, все пак града ни е заобиколен от няколко планини. Не бях се сблъсквал с подобни разломи, в който сякаш „планинските“ склонове бяха объркали посоката си и вместо да се издигат към небесата са предпочели да се впуснат към земните недра. И отново там, на ръба, можехме да наблюдаваме онзи неповторим „зелен“ пейзаж, който ни демонстрира, че пролетта е дошла, а с нея младостта и надеждата във всичко около,а и в самите нас.

Правейки този своеобразен „обръч“ на пътеката можехме да се насладим на страхотно оформен бонус-пейзаж, като този път в главен помощник на природата, явно се беше преобразил…забележете…някой тракторист, който сред насажденията в полето, с помощта на едно дърво и трактора си, сякаш заедно с разказите на нашия „старши“ се бе опитал да ни пренесе в Южна Америка, в перуанската пустиня Наска, където древна цивилизация е успяла да създаде фигури върху земната повърхност видими само от голяма височина. Успяхме да се полюбуваме на водопада и от другата му страна слизайки към паркинга, където верния Фильо ни очакваше.

Но преди да тръгнем към следващата ни цел, то бе време за едно прощално позиране на групата ни пред нашия любезен „домакин“ – Хотнишкия водопад. Но по-специално позиране от обичайните ни кифленски пози – за прощалната снимка, този път бяхме пременени с даровете получени от един от основните ни и незаменими членове на групата, известна и като „готината майна“, специални, да ги наречем „рекламни“ фланелки за всеки един от нас.

И макар най-често това да е четворката, която нарича себе си „ентусиастите“, то в тази група влизат доста повече хора. И ако някой се пита, как може да се стане член на тази наша групичка, то това е много лесно – просто желаещия трябва да е готин, позитивен тип, обичащ пътуванията и природата и ще се счита за приет в дружината ни, ако е получил минимум две покани за разходки с нас. Ако си споделил минимум две „пътешествия“ с нас, то ти си и ще си останеш „ентусиаст“.