село Косово и Загражденската екопътека

Започвам този разказ много преди да се е случило каквото и да е. Започвам да пиша, заради любопитството, което ме споходи, заради различната гледна точка и заради изненадата, която ще направя, а причината ще разберете малко по-късно.

Вчера имах Рожден ден. Двама мои приятели ми направиха подарък-изненада – следващият уикенд ще ме заведат на място, което по техните думи съм искал да посетя, но все не съм успявал, място което било по моя вкус, място където ще се срещна с хора, с които ще ми бъде приятно да общувам. Интересно, къде ли е това?

Нямам си и на представа, не се сещам или поне не на първо четене, но пък ме накараха да се замисля. В главата ми започнаха да напират въпрос след въпрос. Къде бих се чувствал най-добре? С кого? Защо точно това място? Кой сезон бих избрал? На море или на планина предпочитам? и още и още. За това затворих очи и си го представих: “Пролет е, грее слънчице, намирам се някъде в Родопите, в малко селце или махала с тесни, калдъръмени улици и стари, каменни къщи с пушещи комини, рекичка църцори нейде в дерето, животни се виждат да пасат в полето, приказвам си с възрастна жена с шарена забрадка, говори тихо, разказва ми за своя любим, за първата среща, усмивка, закачка, зелено е, мирише приятно, на току що изпечен хляб, не ги виждам, но знам че са там, усещам ги, надушвам ги, на къде без тях – „Парфюмето“, „Босата нинджа“ и „Майната“.

Истината е че всички сезони ми харесват, всеки си има своя чар и великолепие, истина е че бих отишъл на всякъде, където мога да срещна мили, добри и усмихнати хора, къде слънцето ще ме сгрее, а вятъра ще ме погали, където жаждата ми за приключения ще бъде утолена, на всякъде, където са и моите приятели.

Кое място са избрали? Какво са планирали да правим? – нещо ме човърка, любопитен съм да разбера. Попитах ги, но не получих отговор, тайна било.

Освен организаторите мястото е известно и на моята приятелка. Ще се опитам да отскубна нещичко от нея. Знам, че няма да ме излъже, за това, ако задам правилният въпрос ще получа и точният отговор.

Нищо и тук ударих на камък.

Амбицираха ме. Ще разбуля тази мистерия. Все пак става въпрос за мен, би трябвало аз да се познавам най-добре, нали?

Мисля, чудя се, мая се, но нищо конкретно, нужна ми е повече информация.

Днес успях да науча, че:

ще минем да вземем „майната“ – щом тя няма да идва към София, значи възможните посоки са две – юг или изток.

ще ставаме рано – значи мястото е далеч, може би някъде към границата с Гърция – защо пък да не е към Гоце Делчев (Чиплакбаир – връх, които планирахме, но който не успяхме да покорим тази година – „Женя“) или към Смолян (Киселчово – два пъти минавах от там и все не оставаше времеза това китно селце), а защо не към Сакар планина (Вишеград – още един връх, който ни се опъна тази година) или Странджа (любима моя планина);

времето за събота го давали да е хубаво –14 градуса, а в неделя температурите да паднат, а можело и да вали – Къде ли ще се случи това? Ще проверя няколко региона, за които се съмнявам, може пък и да имам късмет.

„Говорит София передаем сведения из города“: Кърджали – 14/14 – без промяна, Крумовград – 15/15 – без промяна, Ардино – 15/14 – промяната е минимална, Смолян – 13/10 – по-ниска температура за събота, но пък и по-сериозна промяна за неделя, Гоце Делчев – 19/13 – прекалено топло ще е в събота, Тополовград – 12/12 – по-студено от очакваното за събота и т.н. Или точното място все още ми убягва или синоптиците са си променили прогнозата;

маршрутът ще е кръгов – 13 км., доколкото разбрах – може пък да не е на толкова отдалечено място, а причината да тръгваме по-рано да е по-дългият преход, който ни предстои, като се има предвид и късият ден.

Обърках се.

Днес попитах: „В някое село ли ще ме водите“, а отговорът беше: „Не само в едно“. Обръча се затяга, но като знам, какви са хитруши, може и да ме блъфират.

Мисля да разгледам по-подробно варианта с Източни Родопи – такова ми е усещането. И въпреки, че вече няколко пъти съм бил в региона, тук винаги има какво да се види, може и да съм пропуснал нещичко. Имаше няколко селца, които съм споменавал из този регион, може пък и да е някъде там.

Нова информация от днес:

много е вероятно да не ни стигнат два дни за обиколка на всичко планирано – това ме навежда на мисълта, че наистина ще бъде в район, в който не съм стъпвал или място с много забележителности и екопътеки;

в селцето, където ще спим (предполагам, че ще е селце) имало не само едно място за нощувка – това говори, че селото не е толкова малко и че е туристическа дестинация щом предлага толкова варианти за нощувка и храна – може би Широка Лъка – съвсем на близо, само на 3 км. от там се намира едно от любимите ми села – Върбово, но пък там бяхме тази година (Чепеларе-Върбово-Широка Лъка) и не ми се вярва да повторим, колкото и да е приятно, но пък в района останаха няколко махали и пътеки, които не успяхме да обходим.

Колкото повече информация събирам, толкова повече се заплита възела.

Спирам, спечелиха, нека да е изненада.

Един ден по-късно: Днес се събудих с желание да продължа с проучването. Няма да се откажа толкова лесно, ще звънна тук там и все от някъде ще изкочи зайчето. Не го правя толкова за да разбера, къде ще ме водят, а защото искам и аз да ги изненадам. Решил съм да им поръчам гайдар с певица, да се чуе тая ти му гайда и тия ти му родопски ритми и песни, да ми се напълни сърцето, а и не само моето. Еххххх, дано да се получи.

Тук някъде в организацията за тази изненада се включи и моята приятелка, която, както написах по-горе беше наясно с това, къде ще отседнем и веднага се съгласи да ми помогне, но без да ми казва нищо повече. Разбрахме се тя да се обади и разговаря с хората, които ще ни приютят, а те от своя страна да поканят така желаните от мен гости.

Да ама не. И тук дръвче. Отказали са и’. Това ме навява на нови мисли.

Продължавам сам. Настоявам да има изненада, за това съм твърдо решен да разбера, къде е това толкова потайно кътче на България.

Залагам на Киселчово – пещера, водопад и още няколко селца и махали, за които цяла година мечтая.

И Шерлок Холмс бърка по някога. Не е Киселчево. Преди малко говорих с Мона, няма резервация при нея, а това е единственото място, където може да се спи в това селце. Леко съм разочарован, не само заради това, че не познах, но и заради това, че Киселчово отново ми убягна. Но пък изненадата остава.

Спирам да ровичкам, спирам и да пиша, каквото е писано ще стане и със сигурност ще е хубаво, нали ще сме заедно, някъде в дивото, някъде в Родопите (това пак е предположение), а разказа ще продължа след, като се върнем.

Остават два дни, любопитството ми отново се завърна. Ще проверя и една следа, която пренебрегвах до сега – маршрутът е дълъг 13 км. Знаете ли, колко пътеки изкочиха в интернет на първо четене с тази дължина – амиии, 4-ри:

Трънската екопътека

Негованската екопътека

Загражденската екопътека

Пътеката Мелник-Рожен-Златолист

Хванах ви :). На три от тях съм бил. А и още нещо, което потвърждава правотата ми – сега се сещам, че маршрутът е предложен от „майната“, а тя тази година вече организира пътешествие в този край на България.

Нямам търпение, утре тръгваме рано сутрин към Пловдив, а от там към Асеновград и гр. Лъки. И тъй, като не знам точно, къде ще нощуваме и вечеряме, ще търся варианти за изненада на место, а пък, ако не се получи здраве :).

Часът е 6:30. Време е.

Очертава се един прекрасен, ноемврийски уикенд, а слънчевите облаци и утринната мъгла, които ни приветстваха на път за Пловдив, бяха гарант за това.

Взехме „майната“ и потеглихме към Асеновград. А в колата тишина, никой думичка не обелва, пазят в тайна мястото за където сме се запътили. Но аз знам, моето предположение се превръща в реалност с всеки изминат километър. Подминахме Асеновград и продължихме в посока Смолян, остават няколко километра до разклона, усмивката ми става все по голяма, едва се сдържам да не се издам. Ще им гледам сеира от страни.

Опаа – подминахме отбивката за Лъки. Какво става, нали трябваше да завием? Усмивката ми изчезна, започвам да се ослушвам и оглеждам за всяка следваща табела. Ама как, какво се обърка, някой явно яко ме е метнал, гадове. Но те не знаят, че си имам и резервен вариант – Киселчово. Подминахме Наречен, Нареченски бани и на един завой виждам табела за село Косово и ми щуква нова мисъл. Тук ще е, не веднъж съм споменавал селата в региона – Косово, Югово, Ситово, Орехово – все селца, които съм си набелязъл. Със сигурност ще направим някое преходче между тях. Подминахме и тази отбивка, а аз не издържах и попитах: „А защо не прескочим до Косово – толкова сме близо, само на два километра“ – „Няма време“, отвърна някой и продължихме напред. Село Хвойна беше следващата ни спирка, но на бързо – тоалетна и кафенце и пак в колата. От тук виждам табела за Орехово. „Смело напред“, си викам на ум, но пак греда и отново изненада, вместо да завием към Смолян или да продължим към Орехово, обърнахме и тръгнахме пак към Асеновград – връщаме се. Отново се ококорих, но и се усмихнах тайно и ехидно – вариант едно остава в сила, май бяха объркали пътя моите хора. Не издържах, беше мои ред да се забавлявам: „След две села в дясно“. Мълчание. Отново наближихме разклона за Косово и аз отново, но вече уверен че няма да завием казах: „Хайде де, няма ли да се отбием поне за минутка“. Естествено пропуснахме, не спряхме и в Нареченски бани и в Наречен, а малко по-късно последва завой на дясно. На къде ли? Към Лъки разбира се. Това е, няма къде другаде да е, ако не днес, то утре ще се пуснем по Загражденската екопътека, а за днес може и да са измислили някое друго маршрутче в района.

Точно преди Лъки има отбивка за село Загражден – 36 км., но нашето момче пропусна и нея. Замислих се. Бях чувал, че има два варианта да се стигне до селото, за това си замълчах, но малко след Лъки намалихме скоростта, всички започнаха да се оглеждат, явно в търсене на някой, който да ни упъти. Все знаци показващи, че нещо не е наред. Май си нямат и напредстава на къде води пътя, който следвахме.

След един от поредните завой „проблесна светлина“ – местен жител, който събираше дърва. Ентомобилът закова на място. „Парфюмето“ не чакаше покана, наперен с бърза крачка се запъти към изненданият човечец. Размениха две-три изречения, но позата, която зае водачът ни днес (така известната поза „Ф“), можеше да означава само едно – ФИАСКО. Не само събирачът на дърва, но и неговите спътници изглеждаха изненадани от зададените въпроси. Никой от тях не беше и чувал името на „тайнственото“ село, камо ли да можеше да ни опъти. Аз също не го чух, бяха далече от мен, но пък успях да ги увековеча с няколко снимки.

Разочарован „Парфюмето“ реши да продължим напред. И така завой след завой, дупка след дупка се изкачвахме на горе по планината, а мернехме ли отбивка се започваше едно чудене. „Да завием тук, а?“ „А не, пътят не ми харесва, не може да е тук, дай да пробваме малко по-нагоре.“ „Сигурна съм, че беше тая по-долу. Казах ти да завием там“. И така, времето си минаваше, а притеснението им нарастваше, а на мен ми беше все по интересно и забавно. Това си бе моят подарък все пак.

Не след дълго „Филката“ отново закова. Бе дошъл ред за един от последните им козове – пътната карта. След няколко минутно почесване и шушукане (тъй като все още не искаха да ми кажат на къде отиваме), за кой ли път днес колата направи обратен завой и започна да се спуска. Явно бяхме пропуснали така търсеният от нас разклон. Картата беше показала, че трябва да завием на дясно. Направихме го, но след двайсетина метра пътя от асфалт премина в чакъл, а след още толкова, табела недвусмислено ни казваше, че не ни е мястото тук или поне не на автомобила.

Отново обратен. Положението беше натопорчено и за да не злорадствам, реших да се поразходя и да се изкача по открилите се пред мен, постлани с шума стълби, водещи и те незнайно на къде.

Подхилквайки и подсмихвайки се, връщайки се от нищото, съзрях „Парфюмето“ да разговаря с нов помощник, който му сочеше към пътят по който се бяхме спуснали преди малко.

Хайде пак нагоре по завоите. За трети път минахме покрай човекът, който събираше дърва, но за наш късмет четвърти нямаше. Този път всичко бе наред. Изкачихме планината и се спуснахме от другата срана, където пред нас се откриха прекрасни, слънчеви гледки, а не след дълго и табела – „До село Загражден остават 12 километра“. И така вместо 36 км. от разклона преди Лъки навъртяхме 76 км., но пък емоциите си заслужаваха, а и аз нямаше да плащам, нали уикендът ми е подарък :).

Спряхме пред селското магазинче да заредим с по бира и малко след това чух така дълго чаканото: „Пристигнахме“.

Ококорих очи, не се издадох. В крайна сметка независимо, че предполагах, коя ще бъде крайната ни цел, за мен района си беше непознат, пътеката предизвикателство, а изненадите тепърва предстояха.

За съжаление не можахме да отделим достатъчно време за селцето и неговите жилети, защото наближаваше обяд, а както знаем дните в края на ноември са си доста късички, за това се отправихме директно към последните къщи на селото, от където по стръмен наклон слезнахме към началото на Загражденската екопътека.

Дива, неподдържана и опасна на места, минаваща от двете страни на ждрелото на Загражденска река, с много дървени мостчета, някои от тях лиспващи, а други на път да пропаднат.

Минахме покрай високи скали, вековни дървета и чудни водопади.

Прескачахме от бряг на бряг по хлъзгавите камъни, лазихме, провирахме се под падналите дървета и се катерихме по стръмните склонове.

Места заскрежени и усойни ни напомняха за зимата, пътеки постлани с килим от листа разказваха за есента, слънчеви участъци загатваха за лятото, а цветята и гъбите ухаеха на пролет.

Маршрутът е кръгов, като на връщане вървяхме предимно през гората, но за да стигнем до нея, трябваше и малко да се поизпотимси – 30-а минутки мощно нагоре. Изкачването си заслужава, защото пред нас се откриха чудни гледки към селата Загражден и Две могили, докоснахме се до миналото преминавайки по римският мост, а падналите листа ни дадоха повод да си поиграем и да си припомни детството.

И всичко това, както и да звучи, беше прекрасно, точно по моят вкус. Адреналин, емоции, страхотна компания и Родопа планина. За какво повече да си мечтая. Страхотен подарък. Благодаря ви приятели.

Върнахме се по здрачаване, бързахме, незнам защо. Качихме се в колата и се изтреляхме. Очаквах да се настаним в някоя къща за гости в село Загражден, но когато зърнах табелата за край на селцето, разбрах че ми предстои нова изненада. Е, този път, наистина незнаех, на къде сме се запътили.

Настроението бе преповдигнато, шегувахме се и се смеехме на днешните ни преживявания. Минахме покрай стадо сърни, които кротко си пасяха на полянката до пътя, през скален тунел, който преминавайки го по-тъмно ми се стори доста зловещ и накрая се озовахме отново на главният път Пловдив – Смолян. Дежа вю, за кой ли път днес. Завихме на ляво и пак: Нареченски бани, Наречен, а не след дълго се показа и табелата за село Косово. И както днес на два пъти се шегувах дали няма да завием, така в този момент поехме точно по този път.

Ето къде щяхме да нощуваме. Страхотно.

Въпреки, че вече беше доста късно, домакините ни очакваха. Настанихме се на бързо и веднага в механата. Суджуче, червено винце и калугерска чорбица – боб, леща и картофи в едно. Тази вечер за пръв, но не и за последен път вкусих от това кулинарано произведение. Обиколили сме Родопите на шир и длъж, но не бях чувал за тази вкусотия до днес. Как се приготвя ли? Ами всички продукти се готвят отделно един от друг, а тайната се крие в точният момент, в който всички те се събират на едно място и създават тази великолепна гозба.

Изненадите не спряха до тук. Моите приятели не бяха избрали мястото ни за нощувка ей така случайно. Нашите домакини, досущ като нас се оказаха пътешественици, хора обиколили света, а последното място от където се завръщаха, беше мястото за където аз се бях запътил – Латинска Америка. Разказаха ни няколко от своите приключения, а аз попивах като гъба. Скоро, много скоро ще сбъдна и тази моя мечта.

Беше ред и на моята изненада. Гайдар и певица не можах да организирам, но пък тъй като все още не бях споменал, че знаех предварително, коя пътека ще посетим, извадих флашката и им предоставих възможността сами да прочетат, вече написаното начало на историята.

Смяхме се, пяхме и се забавлявахме. Заспах с усмивка. Но това не бе края, защо утре…….. Какво ни чака утре си нямам и на представа.

Скокнахме рано. Бърза родопска закусчица – мекички, сиренце, домашно комфитюрче и ароматно билково чайче и отново на вън, а там…..

Въпреки, че домакините ни обясниха няколко пъти на къде да поемем, няма да сме ние, ако не хванем пътечката, която винаги леко се отклонява от правия път, прави два три тигела в обратната посока, преминава през едно-две дерета и няколко шубрака, но винаги (в случая час по-късно) ни отвежда на точното място. Този път ни изведе до малък каменен параклис, незнайно кога построен. Сам в гората, далеч от селото. Какво ли прави тук? Оказа се, че има още два подобни, а техните имена са Св. Дух, Св. Иван и Св. Петър и са разположени на три хълма около селото, там където преди години е кипял живот, в махалите на село Косово.

Пътеката ни водеше покрай изоставените къщурки, малки рекички и слънчеви поляни.

Не пропуснахме и да се излегнем на затоплените от слънчецето скали с биричка в ръка и да се порадваме на красотата и спокойствието, което цареше в това кътче на България.

Остана време да хапнем по още едно гърне от вкусната чорбица и да се разходим по тесните каменни улички на село Косово, които ни пренесоха назад във времето и ни дадоха възможност да се докоснем, да почувстваме магията на родопското село.