Колумбия – опасна, солена и вълнуваща!?!
На летището в Богота се приземихме по тъмно – беше, може би към 21:30 часа. Споменавам го, не за друго, а защото поради късният час на кацане, бяхме писали и-мейл до хотела, с идеята да ни организират посрещане и транспорт, затова след като се озовахме в залата за пристигащите започнахме да се оглеждаме и тайничко се надявахме, да зърнем имената си изписани на някоя табела. Уви, не! И не домакините ни бяха виновни, а ние сами си бяхме за бой, защото се решихме на тази стъпка в последният възможен момент и така и не бяхме дочакали потвърждение от тях.
Истината е че поради липсата на достатъчно средства – единствената карта (не правете тази грешка), с к оято разполагахме бе блокирана, а кеша ни бе на привършване – плановете ни леко се промениха – простихме се с разходката до Меделин (родното място на Пабло Ескобар)
и взехме решение да нощуваме само в столицата на Колумбия, а през деня да си правим трипчета до различни кътчета в района.
Естествено ис каше ми се да имаме поне 10-тина дни за тази прекрасна страна, но за съжаление, този път не ни бе писано, затова Картахена, Санта Марта, Меделин и необятната, приказна природа във вътрешността на Колумбия ще ги оставим за следващото ни посещение.
Но да се върна на летището, където чуденките и почесванията продължаваха. Шатъл, както вече споменах нямаше, което означаваше, че трябва някак си да се оправяме сами. Не че ми е чак такъв проблем, но все пак не бях сам, а моята дружка си я познавам що за стока е в такива моменти. Още със стъпването ѝ на колумбийкса земя, само при мисълта че се намираме в Богота
(един от най-опасните градове в света, според мнозина), посред нощ и то без пари и тутакси нагласите ѝ се промениха – застана нащрек, започна да се озърта, паниката я обзе, опастностите започнаха да я дебнат отвсякъде. А от опит знам, случили се нещо подобно, неприятностите са ми в кърпа вързани!
Затова бързо се взех в ръце и започнах да обмислям, какви са вариантите ни за придвижване от летището до града. А те в крайна сметка се оказаха не малко:
Оторозирани към аерогарата таксита (жълтите) – малко по-скъпи, но пък се водят по-сигурни.
Всички останали таксита – обикалят из горните нива на летището и според инфото, което получихме са си доста рискови.
Местните автобуси – може би най-авантюристичният, но и най-евтин транспорт.
Е ние, както може би се досещате, за да премине вечерта без бури и гръмотевици се спряхме на вариант 1. Но тъй като парите бяха кът, трябваше първо да се договорим за цената. Е да, ама когато си в нужда трудно ти се отваря парашута!
Песотата, които бяхме обменили на летището в Гватемала сити (добре, че бяхме предприели тази стъпка, че тук долари, никой не иска – много фалшификати, много нещо), бяха едва 50К. Но за наш късмет се оказаха достатъчно и не само щяха да покрият трансфера от 35К, който в крайна сметка успях да спазаря (от третия път и то честно да си кажа бая се узорих), та и за по една бира и нещо за хапване щяха да останат.
И докато съм на темата с банкнотите, ще кажа, че много скоро ни предстоеше да се сблъскаме и с още един проблем с колумбийската валута, за който всеки турист е добре да бъде информиран предварително (ние естествено не бяхме). А именно – по това време в страната имаше два вида песо (стари и нови) – едните са с много нули, на другите пък им липсват такива. И двата вида банкноти бяха вървежни, но трябва да се внимава, лесно стават грешки. Докато ги науча (добре че цветовете им са различни) ги оглеждах по няколко пъти преди да се престраша да ги подам. Ситуацията е малко объркана и трябва много да се кьори човек, но това бе положението.
Пътуването до хотела ни отне 40 минути и мина без произшествия, с изключение на бъбривият шофьор, който ни се падна, и на който, независимо, че твърдим, че знаем испански, нищо не разбра хме. Кимахме и слушахме, и така докато не ни стовари пред мястото ни за нощувка.
Хостелчето се оказа що годе прилично и намиращо се в „добър“ квартал, въпреки че тук тази дума има малко по друго значение от познатото нам. Защото не се знае, кога на някой ще му скимне, че има нужда от нещо и може ей така без причина да те нападне, ограби или най-малко да те стресне, поне така ни каза момчето на рецепцията. И въпреки това, може би защото вече бяхме гладни, или пък понеже ни беше любопитно (поне на мен) се престрашихме и излязохме навън.
А там – битак, алъжвериш, търговийка, всичко бе нахвърлено на земята – „нощният живот“ бе в разгара си. Тук сигурно можеш да откриеш дори от пиле мляко, си помислих тогава, и то без да си правиш труда да влизаш в магазини, молове или базари – само докато се разхождахме ни предложиха не само храна, напитки, трева и сувенири, но също и жени и по-тежки наркотици (не се възползвахме). И въпреки всичко това, както и факта, че на всеки ъгъл се бяха събрали и си хортуваха не малко „съмнителни субекти“, ние сякаш се отпуснахме, страхът се изпари, и започнахме да виждаме нещата по друг начин. Крясъците и виковете, които чувахме допреди малко се превърнаха в песни, бутането и блъскането в танци, а неприятно миришещата ни първоначално храна се превърна във вкусна изненада. Ей такъв е живота на свободният човек – той усеща и се наслаждава, не изпитва страх и се забавлява. А нощна Богота май ще се окаже точното местенце за това.
Ден втори започна с разпит – момчето зад тезгяха бе затрупано със стотици въпроси: Къде? Какво? Близо ли е? Колко време ще ни отнеме? Ама сигурен ли си, че си заслужава? Опасно ли е? и т.н. и т.н.
В крайна сметка, от всички предложения на усложливият, мургав младеж се спряхме на две, но първо трябваше да разреша проблема с финансите, защото без парички бяхме за никъде!
Драма си беше, няма да си кривя душата: Първо, гаджето ми вдигна скандал, защо видиш ли все още нямаме решение, как щели сме да се преберем, и т.н. (а бе женски му работи), сякаш вината бе моя, че картата ми бе блокирана. Второ откриването на клона на банката също се оказа предизвикателство, не за друго, а защото бе в една задъдена уличка в друга част на града, а поради липса на средства ми се наложи да ходя до там пеша. И накрая, което се и очакваше, картата нямаше как да бъде отблокирана на мига, нужни бяха няколко проверки и верификации, и ако имахме късмет на следващият ден можеше и да имаме кинти.
Ами какво по-хубаво от това, си казах тогава, тъкмо ще поразгледаме Богота на дневна светлина. Да ама не, и тук ударихме на камък! Като запращя един дъжд, като паднаха едни мъгли, нито до връх Монсерат се качихме (религиозеният център на Богота и една от най-големите забележителности тук) нито из града успяхме да се разходим.
Останаха ни единствено музеите, църквите и катедралите! Ама и там скука, добре че бяха безплатни.
Народ бол, ама май само защото навън валеше.
В толкова прехваленият музей на златото например, вниманието ми грабнаха едва два-три експоната и не повече от още толкова интересни подредби. И тъй като имах време си поседях загледан в артефактите и се замислих!
Защо някой от бижутата бяха с лица на демони и странни животни? От къде са идвали, как са си ги представяли? Сънищата или реалност? Но да не задълбавам, защото надали точно аз ще дам отговор на тези въпроси, а отнеса ли се, ще стане сложно.
Върнах се отново в реалността, където много скоро разбрах, че проблемът с картата ми беше разрешен, а с това сякаш и късметът ми отново проработи – приятелката ми се усмихна, автогарата, от където трябваше да хванем превоз за следващата ни цел се оказа много близо до мястото ни за нощувка, а в претъпканият автобус имаше само две свободни места, които сякаш нас чакаха.
Ами хубаво – качихме се! А след това се повозихме 30-40 минути, и ей тъй неочаквано, зад един завой пред нас изкочи Сипакира – селище изцяло подвластно на солта – възникнало, оцеляващо и проспериращо заради нея. Тук, „на края на света“ (думи на местните юнаци) се намира една от най-големите солни мини в Латинска Америка. Мина – чудовище, поне според моите представи, може би защото аз в друга така и не бях влизал.
Мината наистина е огромна и се експлоатира от хилядолетия, като първоначално момците са успявали да се доберат до много малки количества, които в ония времена са използвали предимно, като разменна монета и средство за съхраняване на месо и други продукти, но днес от нея се вадят небивали обеми – тонове сол дневно. А дълбочината ѝ се увеличава с всяка изминала година.
И въпреки че тук вече не могат да се видят миньори, кирки и колички, а динамитът отдавна е отживелица, планината е надупчена почти толкова, колкото швейцарският „Ементал“.
Тъжно ми стана. До днес бях виждал, какви ги вършим само на повърхността на Земята, но сега вече знам, какви ги „творим“ и в недрата ѝ. Това, което видях изобщо не ми хареса. И смея да твърдя, че положението хич не е розово. Наистина бях шокиран от размерите на това съоръжение, а истината е че видяхме една много малка част от него. А, за какво иде реч по света, ума ми не го побира.
Кога ли ще ни го върне Земята!?!
И пак се замислех, че за небивалиците, които вършим на светло понякога се вдига шум, но за свинщината (да ме извиняват прасетата) отдолу никой не говори. Никой не протестира, никой не роптае, никой не се интересува, може би защото малко хора го виждат, или пък защото всеки има полза – салатка да посолиш, рибка да овкусиш, кашлица и хрема да излекуваш, торове, строителство и медицина, солите се използват навсякъде. А бе, далавера!
И не стига, че дълбаят, пробиват и копаят, ами някой умник се сетил, че и като атракцион може да я използва – още да лапа.
Когато пътувахме насам си мислех, че ще видим естествени солни образования или изградени и приспособени за живот от индианците пещери, но уви,
всичко се оказа изкуствено и съвременно, изградено през „далечната“ 1990г. с една единствена цел – комерсиална – привличане на туристи, а с тях, както вече казах и парички.
Осветление, вентилатори, кино, магазини, дори катедрала от сол са направили – не че някой ги използва, ама да има – досущ като МОЛ, само че под земята.
Е, вярно че в миналото, някъде тук е имало свещенно за „миньорите“ местенце, където те са се усамотявали и са изричали по някоя молба към техните покровители преди да влязат в тунелите, ама чак пък катедрала дълга 120 метра и събираща над 8000 човека …………………
И въпреки всичко казано от мен до сега, не мога да отрека, че посещението ни в солната мина беше интересно и различно – неоновите светлини създават неземна атмосфера, а кръстовете по стените усещане за нещо загадъчно и древно. Но имаше и още нещо, което ме изкефи и от което научих много за ежедневието и предизивкателстата, с които са се сблъсквали първите „смелчаци“, които са рискували не само здравето си, но и животът си, с една единствена цел – печалба.
„Пътят на миньора“ – така се казваше начинанието, което ни предложиха (срещу допълнително заплащане разбира се), и което трябваше да ни върне години назад, във времето на солната треска.
„Днес ще работите, като миньори, ни каза екскурзоводът, след като се събрахме. Ще видите и усетете, как се е случвало всичко това, и какви трудности и проблеми са съпътствали един ден от живота на тези момчета.“
Всичко това звучеше шеговито и забавно, но само до момента, в който ни сложиха каските на главите, пъхнаха лампите в ръцете ни и ни поведоха по една странична, тясна и тъмна галерия, която до този момент никой от нас не бе забелязал.
„Не солта, и не цветните метали, са най-ценният ресурс тук – започна разказа си нашият гид – а кислородът – в подобно условия без него нищо не е възможно. „
Едва 20,9% бе в момента на нашето преминаване (при допустими нива от 19%) и то контролиран, с всичките му съвременни технологии, измервателни уреди, машини за вкарване на чист въздух, следене нивата на газовете и въглеродният двуокис и т.н.. Какво е било преди само 100-на години не ми се мисли, а за времето преди това, дори няма да отварям дума. И не само недостигът на кислород е бил проблемът тогава – прах, отрови, болести, задушаване, взривове, нестабилни галерии, запушени вентилационни такива и какво ли още не.
Истината е че всяка стъпка, всеки удар, всяко вдишване тук долу са били на предела – било е въпрос на оцеляване. И въпреки това те са слизали – защо!?!
Светлината също била лукс. Повредана или незаредена батерия означавало само едно – край, защото настане ли мрак, няма излизане. Затова в първоначалните галерии, през които миньорите са минавали стотици пъти и които са познавали до болка, те изключвали своите лампи, с една единствена цел – да пестят енергията. А така не само си гарантирали по-сигурно завръщане, а и възможност по-дълго да останат долу, в случай че попаднат на така търсената и очаквана жилка.в
Тук, на тази пътечка, ни бе създадена среда, поставяща ни точно в тези условия. И въпреки, че знаехме, че всичко е сигурно и безопасно, когато влязохме в тесния подземен тунел и изключихме източниците си на светлина – настана тъмнина (по черна от черното) и ни обзе паника.
С едната ръка опипвахме стена, а с другата стискахме здраво якето на човека пред нас. Пристъпвахме плахо, каските ни се удряха в скалата, а галерията сякаш за да подсили страхът ни се стесни още повече, появи се теч, а няколко подпорни греди препречиха пътят ни. Тези 30-тина метра преминахме за повече от 15 минути. Бяхме поставени на изпитание – пипайки, лазейки, спъвайки се, страхувайки се от неизвестното. Тук под земята скалата, пясъкът и дървото не бяха наши приятели, а препятствия, криещи опасности, но мрака и незнанието бяха най-страшният ни враг. Лудост.
Но това не бе всичко, защото след като преодоляхме този тежък за нас участък, се озовахме във втора, по-широка галерия, а там ни чакаше работа.
Кирките бяха подпрени на солената скала, а думите на нашият гид бяха: “Който колкото откъсне си е за него”.
Salario – испанската дума за заплата. Дали е случайна? Според мнозина ни най-малко. Буквален превод: “дневна дажба сол”. Не знам дали е измишльотина на нашият екскурзовод или е игра на думи (sal – сол, ario идва от diario – дневен), но реалността, поне в началото си е била точно такава – слизаш долу, някъде в тъмницата и започваш да копаеш. Ако излезне нещо си е за теб, ако ли не, си тръгваш с празни ръце. Дори не мога да си го представя! Каква ли надежда ги е крепяла, какво ли отчаяние ги е карало да се спускат дълбоко в недрата на земята, в търсене на така скъпоценният къс !?!
Ентусиазирани, веднага грабнахме по един инструмент и започнахме да блъскаме.
Всеки искаше да се докаже и да отчупи, колкото се може по-голямо парче, но много скоро разбрахме че нещата не стават толкова лесно. След 50-60 удара по скалата, ръцете ми вече трепереха, потта обливаше челото ми, а моят откърден дял се равняваше на „мръвка “ сол малко по-голяма от грахово зърно.
Ние работихме в галерия, в която 80% от скалата е солена, а те търсачите от миналото са разчитали единствено на късмет, на някоя стара карта или подхвърлена дума. Безрасъдство, мечта, желание или амбиция.
Работата, която са извършвали тези момчета е била къртовска, в среда без свеж въздух, със сериозен риск за здравето, и въпреки това, те са продължава да слизат и да се надяват. Не знам, къде е истината, но шапка им свалям!