Ковачевица – магия, вълшебство или любов

Странно място – големи сгради с помещения за нощувки. В едната част течаха ремонтни дейности, а в друга се строеше нещо ново. Дворът беше пълен с хора, които бяха дошли да вземат децата си. Останахме с впечатление че са били тук на нещо, като лагер или религиозно училище – вземаха си довиждане, благодаряха си, целуваха се, прегръщаха се – изглеждаха щастливи. Така накратко мога да опиша първите ми впечатления от местната забележителност – манастирът „Св. Великомъченик Георги Победоносец“ в град Хаджидимово.

Мен лично мястото не ми допадна. Нямам нищо против реновираните и нови манастири и църкви, но са ми някак прекалено съвременни – липсва ми духът на историята. Виждам ги по скоро като търговски обекти, отколкото като исторически и религиозни центрове.

Не останахме дълго. Теглеше ни на друго място, към две обичани от мен села – Лещен и Ковачевица, но преди да ги посетим, се отбихме за кратко и до античният град–крепост Никополис ад Нестум. Не знам защо, но въпреки, че е лесно достъпен, никога не сме спирали да го разгледаме, все нямаме бързаме за някъде. Е, днес време бол, след като ударихме на камък с изкачването на Чиплак баир, целият преди обяд ни остана свободен.

Градът е построен в далечната 106г., в близост до река Нестос (днешна Места) от римския император Траян, в чест на победата му над даките.

С покоряването на Дакия в римската хазна са влизнали невероятните 165 тона злато и 331 тона сребро, като тези средства са дали възможност на Римската империя да започне масово строежи на нови обществени сгради, пътища, акведукти, реконструкция и модернизиране на пристанища и др. С една дума, възможност за „ъпгрейд“.

В чест на тази победа Траян не е издигнал само един град на територията на днешна България. Построени са още Августа Траяна – днешна Стара Загора, Марцианопол – днешна Девня, Никополис ад Иструм – град, разположен в близост до Велико Търново, както и няколко по-малки селища.

Траян, 13-ти император на Римската империя и вторият от т.нар. „Петима добри императори“. При него Римската империя достига своя най-голям териториален обхват и своя най-голям разцвет. Сериозна работа:

А след смърта му, Сената го обожествява, като възприема обичая да приветства всеки следващ нов цезар с пожеланието: „Да бъде по-щастлив от Август и по-добър от Траян.“. Велик човек е бил Цезар Марк Улпий Нерва Траян Август.

Градът ми хареса – колоните не бяха пипани не бяха реставрирани, а бяха оставени, така както са ги открили – паднали на земята, а паднали защото според историята градът е бил разрушен от голямо земетресение през Vв.

Жителите му успяват да възстановяват част от сградите, стените и портите, но върху други части, просто натрупват пръст и правят нов под. Така за щастие са се запазили и едни от най-ценните придобивки открити по време на разкопките – цветна мозайка, олтарна маса, две раннохристиянски базилики, монети, керамика и много други артефакти. Но това не е всичко, защото по-голямата част от града все още се намира под земята, в землището на село Гърмен. Някой ден може и да види бял свят, но за сега си траем, сигурно чакаме европейските парички. В чужбина от един камък правят крепост, измислят си истории, легенди и какво ли не, само и само да превлекат туристи, а на нас все нещо ни пречи, трудно ни се получават нещата. За съжаление не успяваме пълноценно да се възползваме от тези благинки.

Но нека да се върнем на нашето пътешествие.

Пътувахме към село Лещен. Преди десеттина години, когато бе моето първо посещение в района, бях меко казано пленен от чара и духа на това забравено и изоставено от хората място. Беше декември – останахме да нощуваме тук, беше уютно, топло, тихо и спокойно. В селото живееха само двама души – баба и дядо, а един мъж се опитваше да го съживи.

Беше постегнал няколко къщички, които даваше под наем, беше реставрирал и кръчмата в центъра, където предлагаше най-вкусните манджички, които бях опитвал някога. Никога няма да забравя вкусът на гъбите, които ядох онази вечер – топяха се устата ми, страхотия. В кръчмичката бяхме десетина човека, грееше камина, имах усещането, че се познавам от години с тези хора. Домакинът минаваше от маса на маса и разказваше истории, пеехме песни, пийвахме домашно червено винце и си бодвахме вкусни мезета. Идилия.

Може би това бе момента, когато в мен се запали искрата към старите български села. Започнах да ги издирвам и посещавам, да търся местни хора, да слушам техните истории и да им се възхищавам на добротата, която са запазили в себе си и на смелостта, която имат да продължават да се борят. В компанията на такива хора наистина се чувствам прекрасно. Няма да разказвам историите, които споделиха с мен, лични са, но мога да споделя чувствата, които изпитвам при тези срещи и желанието ми да продължавам да търся нови такива.

Днес с нетърпение очаквах да зърна отново старата върба, черквата и кръчмето на мегдана, а след тях и тиклите на каменните къщурки.

Да, ама не. Бях неприятно изненадан. Това не беше селото, което помнех, поне не на външен вид. Преди по улиците се разхождаха крави, а сега бяха задръстени от коли. На мястото на малките къщички, сега бяха изградени големи хотели, а старата кръчмата вече я нямаше – беше изгоряла в пожар. Защооооо?

Не спряхме, подминахме го, продължихме към Ковачевица, но сърцето ми се беше свило, не знаех какво да очаква там.

Бях забравил, че между Лещен и Ковачевица се намира едно от най-странните села, които някога съм виждал – Горно Дряново – село с три детски гради, зъболекарски кабинет и училище, село предимно с мюсюлманско население. Наричам го странно, защото първо се намира между две разкошни български села, запазили в себе си духа на миналото, второ защото от едната страна е пропаст, а от другата гора, т.е. къщите са разположени изцяло по пътя, сгъчкани една в друга и не на последно място защото в това село кипи живот. Колко ли села могат да се похвалят с това?

„Обезлюдените села са християнски“, ни разказваше един дядо на скоро. „Веднъж отидат ли младите в градовете и не се връщат, а старите си отиват един подир друг, докато при мюсюлманите е обратно, само мъжете търсят препитание извън село и то не в големият град, а предимно в чужбина, но след това се връщат и постоянно пращат парички на родата, да си живеят добре, да потдържат къщата и да гледат децата.“

Има истина в думите на стареца. За съжаление изоставихме и забравиме българското село.

И ако в Лещен бе пълно с хора и коли, то в Ковачевица ситуацията бе различна. В началото на селото на импровизиран паркинг имаше спрени няколко автомобила, но туристи не се виждаха. Паркирахме Филката и се отправихме на горе към мегдана, покрай старото училище, магазинчето и няколкото дюкянчета.

Пейките бяха празни, вратите заключени, а улиците пусти.

Тук-там се виждаха хора, но някак те се бяха слели с пейзажа, сякаш бяха тук от векове, тихи и спокойни. Сякаш се бяхме пренесли в друго време, в друг свят.

Вълшебно.

Нашите домакини ни се обадиха, че ще позакъснеят, но пък го бяха предвидили и бяха оставили ключа за къщата

на тяхна приятелка, която да ни посрещне и настани. Прекрасно, си казахме ние. Какво по хубаво от това, тъкмо ще поразпитаме за селото, ще си починем, ще хапнем и ще пийнем по бира.

Жената, която ни посрещна се оказа бившата кметица на селото – мила, любезна, отзивчива и бъбрива. Нашия човек. Все едно ги търсим тия кметове. Където и да се отбием, все на тях попадаме, но това си е голям бонус да знаете, там е истината. Кмета знае всичко – за хората, за кръчмите, за места, които могат да се посетят, за пътеките, рекичките и вирчетата, историята и легендите на селото.

Така се случи и днес. Бившата кметица ни разказа за селото – как е възникнало то и от къде идва неговото име, разказа ни за неговите обитатели, а накрая ни упъти и как да открием нашата следобедна цел: „Тръгвате по пътя и право на горе и когато стигнете на границата между широколистната и боровата гора свивате в ляво. За всеки случаи има и табела, няма как да пропуснете отбивката, а след нея ви предстои стремглаво спускане през гората. И да не пропуснете гледките от скалите.“

Сякаш знеше, как да ни предизвика, да ни жегне, да ни заинтригува. Хвърлихме раниците, оправихме се на бързо и газ нагоре по чакълестият път за село Беслет.

И ако преди няколко дни преядохме с горски малини, то днес беше време да се натъпчем с техните братовчетки – госките къпини. Вкусотия.

По пътя срещнахме един от местните „джигити“ – така дядо ми наричаше всеки, който се бе осмелил да се качил на мотор. Спряхме човека не толкова за да ни ориентира на къде да вървим, а по скоро за да си побъбрим – безценно.

Табелите се виждаха отдалеч, нямаше как да ги пропуснем, а и жената беше описала мястото перфектно. Спуснахме се в ляво от пътя по малка леко стръмна пътечка, която почти не се забелязваше от високата папрат и падналите дървета,

но откриеше ли се гледка, тя бе спираща дъха:

Ето го и него – „Синият вир“. Скрит, притихнал, заобиколен от остри зъбери и почти отвесни скали. Няколко малки водопадчета даваха начало и край на няколкото вира в местноста.

Прекрасно място, диво и спокойно, ухаещо на здравец. Опънахме се на слънчице и се отдадохме на почивка и съзерцаване на творенията на природата. А тук тя се бе развихрила.

На горе по течението бе непроходимо, а на долу по реката се виждаха огромни камъни, които водата бе изваяла в чудни форми. Отново водопад и още един вир и всичко това в тясното, живописно ждрело на река Канина.

Легендата разказва за жителите на село Огняново, които били наредени покрай реката и на които им е било дадено правото да

избират: „Който от вас остане на левия бряг приема мюсюлманската вяра, а който отиде на десния ще бъде погубен.“ И въпреки, че са знаели съдбата си, по-голяма част от тях се прехвърлили на десния бряг. Всички те били избити, а кръвта им потекла във водите на реката която почервеняла. От тук идва и името на реката – Канина, а „кан“ в превод от турски означава „кръв“ – Кървавата река.

И през ум не ни бе минало да се врънем по стръмната пътечка нагоре. „Пътят“ ни за навръщане бе един – по реката, през реката, във реката и над реката.

Пътека нямаше. Подскачахме от камък на камък, падахме, ставахме, провирахме се между падналите дървета и гъстите храсталаци, но стъпка по стъпка се предвижвахме напред. Все пак от време на време се виждаха признаци на пътечка, която ни водеше ту на единият, ту на другият бряг. Започна да се смрачерява, слънцето вече не достигаше до коритото на реката, но ние продължавахаме.

И тогава…………Много рядко съм чувал, някой в нашата групичка да се оплаква, но днес чух притеснен глас: „Става тъмно, хайде да се върнем по пътя, ще се изгубим.“ Не го направихме, първо защото щеше да ни отнеме много повече време, второ защото си нямахме и напредстава как да стигнем до пътя, трето защото нямаше да сме ние, ако се бяхме отказали и не на последно място, защото скоро очаквах да се появят и първите знаци, че селото е наблизо. Не бяхме съвсем безпомощни, имахме няколко ориентира – знаехме че селото се намира от лявата страна и че времето, което ни отне да достигането до Синият вир бе близо час и половина (лежерно темпо).

Така и стана. Не след дълго от ляво се появи пътечка, а малко по-късно, чешма и кът за отдих, които бяха занемарени и непотдържани, но които ни подсказваха, че

Ковачевица е наблизо.

Вечерта в заведението, а и не само тогава, хората се брояха на пръсти – няколко местни, ние и една-две двойки чужденци. Странно но повечето чужденци, които срещнахме по този край бяха французи, може и да имат някоя връзчица франсетата, знае ли човек. Основната ни храна бе салата, таратор и картофи. Нямаше ги родопските деликатеси от смолянско, но пък зеленчуците бяха пресни, току що откъснати от градината, а ние бяхме гладни и непридерчиви.

На следващият ден имах възможността да се потопя в магията на селото, разхождайки се из тесните каменни улички, под надвисналите отгоре ми дървени чардаци на странно високите три-четири етажни къщи, които (спомням си разказа на бившата кметица) са строени много близо една до друга. Така хората лесно са можели да се укриват и да се защитават, прескачайки от покрив на покрив, по време на турските набези. Има легенда и за тунели под селото, които са давали възможност за бързо бягство на населението при нападение, но те така и не са открити до ден днешен.

Разхождайки се из горните махали, бях приятно изненадан да видя, че в селото живеят (поне през по топлите сезони) и няколкото млади семейства. Къщите, които бяха закупили, бяха реставрирани и много добре поддържани. Живеяха си задружно, помагаха си – едните печаха царевица и чушки, други пареха коприва. Подаваха си храна през оградата, говореха си и се смееха, а децата им си играеха на воля. Цареше спокойствие, свобода и уют.

Не можех да спра да снимам, слънцето ту се скриваше зад някой облак, ту се показваше, играеше със сенките, а зеленият цвят бе във всевъзможни нюанси.

Магия или вълшебство бе това, а може би любов.