Канинска екопътека – Ковачевица, Лещен и Скребатно

Настроението ни бе приповдигнато – след страхотните емоции, които си спретнахме предния ден с каньонинга по река Канинска от Синия вир до селото. А пък за днес бяхме запланували да преминем по Канинската пътека. А, само как добре звучеше този маршрут… Кръгов – точно по вкусът ни, да не се връщаме през същото място… Свързващ 5 села – перфектно да обходим района… Обещания за няколко труднодостъпни екстремни места, където чрез специални съоръжения ( дървени стълби, стъпала, въжета, високи премествания, парапети и др.) се преминава – мечта за всеки ентусиаст… И за десерт – подземен коридор през които се преминава… Е, как да не ни засърбят стъпалата да тръгнем по този маршрут. Само, дето се прокрадваше, едно кофти чувство, че всичко това може да го има само на хартия, тъй като информацията за тази пътека беше откъслечна и доста остаряла.

Денят ни започна с кафе в „НарМаг“-а на центъра на селото. Ей, бабата определено можеше да прави от тонизиращата напитка, или по-скоро разполагаше с добра машина. Това бяха наблюдения на „майната“ – аз не разбирам много по този въпрос – все пак съм човек, който при възможност веднага подправя „черната течност“ я с мляко, я със сметана. А, такъв човек, не може да е критерий. Виж, „майната“ е друго нещо, разбира ги тези неща и щом е казала, че е добро, то значи може да и се има вяра. Само дето с бабата, която продаваше в магазина имаха все един спор относно „желанието“ за кафе „рестрето“, късичкото кафенце, което си поръчваше нашата дружка, а бабата не разбираше как може да си даваш парите за толкова малко количество. Мрънкаше си жената, ама накрая изпълняваше желанието на клиентката си. Забавна гледка бяха да ги наблюдаваш отстрани.

Попитахме и местните хора за състоянието на пътеката, но това което чухме, не бе обнадеждаващо – пътека преди година е изграждана, но общо взето е неподдържана. Един от хората, с които говорихме, беше бившата кметска наместница в селото и се опитвахме да обясним, че ако се съберат всички села в поддържането й само ще спечелят, ама отговора си го знаете – няма пари.

При толкова къщи за гости в района си е престъпление да не се осигурят и от тях средства, защото ако пътеката е достъпна в целия си вид, то ентусиастите да изминат маршрута, ще имат поне две нощувки в региона. Но…явно не по този начин мислят съдържателите на къщите.

Недотам оптимистичната информация не уби нашето желание обаче – все пак сме на принципа „око да види, ръка да пипне“ и сложихме по една бутилка вода и хайде напред. С малко провизии, защото все пак планирахме да преминем през 5 села, в които да заредим с необходимото ни.

С бодра крачка се отправихме към първата ни точка от маршрута – село Скребатно. Тъй като то се намираше нейде зад отсрещното било, първо се спуснахме покрай къщите към реката, където да преминем през моста на отсрещния рид.

Тази първоначална отсечка ни бе позната от предния ден, а по моста минахме за разнообразие – не че не можеше да преджапаме реката, ама предния ден нали бяхме на нещо като импровизирам каньонинг.

Пътеката водеше нагоре по-склона, към билото, но бе много приятна. Виеше в гората и въпреки голямата денивелация, която ни очакваше, то тя не се усещаше толкова, а и от време на време се показваше гледка към отсрещния баир, където можеше да се насладим на Ковачевица в пълния й блясък. А, колко снимки само изщрапахме, но уж гледката е една и съща, а се изкачим малко до следващата естествена „панорамна площадка“ и хоп показало се още някое покривче, някоя стряха и пак пръстите ни заиграваха по спусъка на фотоапаратите.

Нейде там изкачвайки се, срещнахме една женица с няколко фарфалака. Фарфалака, това е онова в неопределена детска възраст, дето е в състояние да те изкара извън нерви за отрицателно време. Чак да и се начудиш на жената, че се беше престрашила да тръгне, не с един, не с два, ами с няколко фарфалака.

Оказа се, че идват точно оттам накъдето се бяхме запътили – към Скребатно. Тоест, дотам пътека имаше, щом като даже и децата бяха минали. Оставаше надеждата и следващите отсечки все пак да са в състояние за преминаване.

Забравих да кажа, че групата ни се увеличи – от четирима на петима. Докато пиехме сутришното си кафе, едно куче ни хареса и се присламчи към нашата група. Мислехме, че след като достигнем реката, ще се върне, но не, тя продължи с нас и нагоре по пътеката. Кръстихме я Борка. Имаме си една теория, че всички кучета, които срещаме в планината, все се казват Борко, но тъй като бе видимо, че новия член на колектива е „дама“, някакси не вървеше да и казваме Борко и така се появи женския вариант на името – Борка.

Малко под билото, гората изчезна, като на нейно място се появиха едни гъсти храсталаци и ниски иглолистни, а нашето придвижване се затрудни максимално. Някакси не е много приятно, след всяка крачка да получаваш по някоя резка на крайниците и разни съчки и иглички да ти се навират в очите. И всичко това гарнирано със силно слънце, което пече по темето. Само, новия член на групата ни – Борка, се чувстваше добре, промъкваше си се долу в ниското без да се закача по драките и си беше на сянка. Че какво да и е.

Скоро отново бяхме сред гора – на сянка и по добре отъпкана пътека, като попадахме и на някаква маркировка. Отново си казахме, че това е добър знак, че пътеката за която бяхме чели не е само на „хартия“.

Разходката в гората си беше екстра. Обичам си ги тези широколистни гори.

В един момент май изпуснахме маркировката и следвахме един черен път като ориентир – малко позаобиколихме, но това бе посоката. От обиколката по тези пътища, ни напече слънцето и малко ни падна тонуса – даже и Борка беше изплезила език и дишаше тежко-тежко хайванчето. Дожаля ми за нея и реших да я стимулирам – обещах и две кебапчета, ако издържи с нас до селото. Сякаш ме разбра, посъвзе се, оцъкли леко поглед и запраши пред нас. А, после животни били, не разбирали, ама кебапче като споменах, взе че разбра.

И, ето го, Скребатно се разкри пред нас.

Първото, което видяхме бяха група младежи, покатерили се на покрива на някаква стопанска постройка, като не ми стана съвсем ясно – забавляваха ли се или ремонтираха. А, може би и двете – докато вършеха работа, да се забавляваха.

Отправихме се, към центъра на селото – първата ни мисия бе да открием някоя кръчма, където да похапнем.

Надявахме се, все да се намери някоя, тъй като Скребатно е как да се изразя … като приятелката на няколко много засукани мацки – само по себе си е много прилично село, но в сянката на Огняново, Лещен и Ковачевица сякаш не му се обръща внимание и съществуваше възможност хората, да достигат до там, но да се връщат за хапване в Огняново. Оказа се, обаче че в центъра има две заведения. И защо първоначално се насочихме към по-лъскавото – още си се чудя, като знаем от опит, че това не е най-добрия избор. Отново се затвърди правилото – питаме там за хапване, не, не и не, едва ли не само сандвичи и то трябва да сме благодарни ако ни ги направят. А, аз на Борка, кебапчета съм обещал, затова и ние казваме „Не, благодаря!“ и се върнахме към кръчмата си, която е на това място още от време оно. И питаме, нещо за хапване дали има – салатки, картофки, скаричка… Няма проблеми – посреща ни млада женица – казвайте кой какво иска. Хей това е приказка.

И след като поръчахме кой каквото желае + двете кебапчета за Борка – обещанието си е, обещание. Тя за малко да си остане без тях, защото местни песове решиха да й покажат, че са на нейна територия, а пък част от редовните посетители решиха, че ни пречи и аха да я прогонят с пръчка из под масата, но се намесихме и обяснихме, че е част от групата, че даже част и от поръчката. И какво се оказа, докато жената в това заведение, ни носеше студените бири, мъжът и оттича до магазина за продукти – за зарзават и месо. Хората нямали това, което поискахме, ама не ни отпратиха, а решиха да действат в движение – и те доволни да останат, да изкарат някои лев, а и ние да сме удовлетворени – да заситим глада. Евала на хората.

В последствие се оказа, че всъщност ние получаваме един вид „VIP“-обслужване, тъй като дамата която ни обслужваше се оказа, че е кметицата на селото. Ей, ако така се грижи и за селото – хората ще я споменават с добро. На точното място сме – радвахме сме ние и бяхме сигурни, че ще получим съвсем актуална информация за състоянието на Канинската екопътека.

Прибързан ентусиазъм обаче – за едно беше сигурна, от кметството не е изпращан човек да види състоянието на пътека, или пък да я прочисти. Ако се съдеше по това как говореха за пътеката, сякаш е някаква екзотика, за която всеки е чувал, ама не и виждал. Предполага се, че я има, но няма очевидци – нещо като Чудовището от Лох Нес. На съседната маса имаше възрастен господин на достолепна възраст, оказа се и той някогашен кмет. Човека се опита да ни обясни, но по начин по които ние нямаше как да се ориентираме – даваше ни някакви наименования на местности в околията, които нищо не ни говореха и каза, че още преди години пътеката в посока Лещен си е оставена на произвола на съдбата и само някой от местните може да я открие. Тъпо – мислехме си, докато слушахме тирадата му и преди да започне пък нашата към настоящата кметица за това какъв шанс пропускат с отказа си да поддържат пътеката. Липса на средства – това което чухме.

Тръгнахме по обратния път, в леко минорно настроение, с изключение на Борка, която беше видимо доволна и щастлива от това, че е похапнала добре и сме я опазили от местните ухажори, даже настроението и беше толкова приповдигнато, че реши да се изрепчи на един кон. Доста смела постъпка, като се съпоставят размерите им, но явно изненадващата атака, постигна целта си да го сплаши. Трябваше да я укротим, че да не вземе коня да се отскубне и да се наложи след това да го търсим в околията.

Въпреки всичко решихме да се оглеждаме за някоя останала маркировка от пътеката в посока Лещен. Трябваше ни нещо мъничко, за което да се закачим.

И намерихме – на едно място имаше дървен стълб с напътстващи табелки, като на една от тях пишеше „екопът“ и беше в посока, горе долу съвпадащата там където би следвало да се намира Лещен. Нямаше как да не се пробваме – тръгнахме из треволяците, завземащи пътя. Борка и тя плътно с нас. Въпросния екопът обаче ни заведе, точно до никъде – до една беседка, явно използвана не толкова за пикници, а от ловджиите. И след нея – нямаше нито път, нито пътека, една обрасла поляна и след това гъсталак, видимо непроходим и без никаква следа от маркировка или каквато и да е пътека

Примирихме се, явно трябваше да се върнем назад по пътя от сутринта. Но за момент у нас отново проблесна надежда – срещу ни се зададе един кросов мотор.

Размахахме се на човека да спре, че дори и с риск да ни бутне. Видимо караше като човек, познаващ терена, ако се съди по скоростта му. Спря човека, но греда, не можа да отговори на въпросите ни… Не го интересуваха туристически пътеки, а по скоро къде може да намери диви животни за лов, набелязваше си „маршрути“ за ловния сезон.

Ами, явно нямаше да видим села, даже като че ли и Борка беше унила и ходеше напред забила поглед в пътя. Поне решихме да сменим малко маршрута и да се насочим след табелата „чешма“. А, там в нея имаше каса бира, няколко литра безалкохолно, водки и уискита. Не си мислете, че слънцето вече толкова ни бе напекло, че ни се привиждаха миражи. Бяха си съвсем истински и реални … Но не чакаха нас Макар, че вече бяхме готови за по още една бирица. До чешмата имаше изграден кът за отдих и вече течакаха приготовленията за явно тежък купон за вечерта. Очаквало се да се съберат доста приятели в тази очертаваща се доста приятна петъчна вечер. Ако се съди по количеството алкохол, доста щяха да продължат и на следващия ден.

И докато ние си хортувахме с хората, то нашата нова дружка – Борка, явно доста се бе засолила от кебапчетата, тъй като при вида на чешмата, се нахвърли да пие вода като бедуин в оазис и така започна да лочи все едно е камила и ще се запасява за седмица напред. Голяма грешка, защото то нейния стомах, след 3-ка кебапчета (беше получила бонус) с гарнитура ПКС (или пържени картофи със сирене) и няколко литра вода, не издържа и изхвърли всичко. Язък, за обилния обяд, които си беше изкарала, защото се очертаваше пак гладна да си ходи.

Иначе идеята да минем през чешмата си бе попадение. То реално и пътеката си минава оттам, ама ние защо бяхме минали от другаде… Та там след чешмата можеше да се насладим на страхотна гледка на каньона на Канинска река и да хвърлим един поглед и на Лещен, и на Горно Дряново, макар и от разстояние.

А, че гледката си заслужаваше, то най-показателно бе че дори и Борка, забрави неразположението си и застана на ръба на скала, жадно съзерцавайки красотата, която се разкриваше пред нас. А, ние както често се случва в подобни моменти, останахме да се насладим известно време, запазили мълчание и сякаш всеки опитвайки се да заграби колкото се може повече от тази гледка и да я съхрани в спомените си. Явно там, горе осъзнавахме и какво наистина пропускаме

По пътя назад настроение бе станало леко минорно, разходка сама по себе си, бе много приятна и отново имахме хубави преживявания в Скребатно, но явно бяхме тръгнали с голяма кошница с очаквания и оттук да идваше лекото ни разочарование. Иначе освен, че се сдобихме с още няколко резки по крайниците преминавайки през участъка с ниските иглолистни гори, то нямаше нещо което да ни впечатли. Е, пак не устояхме на изкушението да направим още някоя снимка на Ковачевица от високото. Горе-долу на същото място отново се пресрещнахме с групата на фарфалаците, с които се бяхме засекли преди обяд. Тяхното настроение, бе по-приповдигнато – както обясни жената, дължало се най-вече на това, че са хапнали по един-два сладоледа. Може би и ние трябваше да пробваме един такъв стимулант.

Но бързо си измислихме друг. Бяхме чули, че малко преди Ковачевица имало някакъв водопад. Решихме да висим дали ще успеем да го открием поне него. Е, поне ¾ от нас застанахме зад тази идея. „Старшия“ реши да остане в селото и да се отдаде на снимане, най-вече на хората в Ковачевица, с техните емоции и настроения, за което ще ви разкаже най-вероятно в друга история.

Аз и двете мацки с мен, се качихме във Фильо и газ по пътя надолу –единственото което знаехме, е че се тръгва от стар римски мост между двете села. Мисля, че имах някакъв спомен от предния ден, къде може да е това, а хубавото е, че в близост до мястото, където предполагах, че може да е, имаше едно крайпътно заведение, в което можеше да получим евентуално някаква информация.

Оказа се, че спомените ми не са ме подвели – собственика на заведението пред което паркирах, наистина потвърди, че пътеката за водопада е там където и мислех, но … силно се съмняваше, че има вода.

Водопада, който се казва Буков дол, е разположен на един от малките притоци на Канинска река и общо взето е най-подходящ да се види през пролетта, когато е най-пълноводен потока, а лятото и то особено в такива сушави години напълно пресъхвал. След като се озовахме покрай мястото, което би трябвало да е потока, разбрахме какво е имал предвид човека. Поток нямаше – само тук-там някои, щях да кажа вир, но то по скоро си бяха локви. А, че потока, е имал период, в които си е сериозна работа, можеше да се види по наносите, които е носило по течението.

Пътеката прескачаше от единия на другия бряг и в зенита си, когато е с най-голям дебит, може да е малко сложно изкачването до водопада и да се наложи малко каньонинг да се приложи. Но успокоителното е, че поне е близо до пътя и да се понамокри човек, не е страшно. А, би си заслужавало – изненада ме с височината си – сигурно има 20 метра височина. Е, ние водопад точно не видяхме, тъй като едва-едва се стичаше малко водица, но скалата от която реално пада водата си е на внушителна височина и определено би представлявало красива гледка. Явно бе и тук ще трябва да се връщаме на поправителен.

Вечерта потърсихме нашата приятелка Борка – все пак се чувствах длъжен, че и дължа две кебапчета, след пътя които беше извървяла с нас. От нея нямаше следа – бе потънала в дън земя или просто обикаляше из селото, за да открие потенциални други ентусиасти за пешеходни разходки – от местните хора разбрахме, че това си е запазена марка – тръгва на поход с туристите и така си осигурява прехраната. Хитруша се оказа нашата приятелка.

Разходката ни в региона завърши с разглеждане и на Лещен на другата сутрин.

Отново красиво село, но някакси поне за мен, я нямаше, атмосферата на Ковачевица. Прекалено „ново“ и излъскано ми бе, макар и да е запазен някогашния стил на селото или поне така е твърди.

А, пък за моя верен спътник, които бе идвал преди много години, когато още не е било толкова модерно и в цялото село е имало само една къща, в която е могло да се настаниш и то при доста спартански условия – част от покрива течал дори, то сегашния вид на селото направо го шокира и за него това не бе Лещен, на който се беше възхитил някога.

Опитахме се да свием извън чардаците по които минава туристическия поток и така попаднахме на една малка къща, с малка поляна отпред, а до стената бе подпряна една коса. Веднага я грабнах и се опитах да направя няколко откоса, ама май не ми се получи много-много в ролята на герой от „Косачи“, а по-скоро на разказвача в романа „Крадецът на книги“. Ако някой не е запознат с нея, ще поясня, че там в роля на разказвача е … „смъртта“. Полигавихме се малко, преди да продължим обиколката си.

Някъде на високо в селото е направена и една глинена къща, малко в стил „Флинстоун“. Явно има за цел да е романтично място, на което да заведеш някой близък човек, откъдето да се наслаждавате на уединението и гледката към селото и отвъд него. Но дали е така?! В къщата имаше млада двойка, но до колко са могли да се насладят на момента е спорно – около къщата в продължение само на 15 минути се изредиха поне три дузини хора, да я снимат отвсякъде. Кофти за влюбените гълъбчета вътре

И тъй като Лещен някакси не можа да ни „грабне“, то решихме за финал да отидем да хапнем в онова заведение, където бяхме спрели предния ден, търсейки пътя за водопада. Отново преминахме през Горно Дряново и отново бяхме удивени за контраста м/у това село и съседните му Ковачевица и Лещен.

Определено може да се каже, че това е едно от живите села, не само в региона, а въобще и в страната ни.

Официално е с над 1 000 души, като преминавайки в този почивен ден през главната улица можахме да се убедим в това – множеството магазинчета и кафенета бяха изпъстрени с народ. И казвайки изпъстрени, то буквално бе така, тъй като местните жители са българо-мохамедани и голяма част бяха облечени с традиционните за тях цветни дрехи.

Учудвахме се какво е препитанието им – оказа се предимно дърводобив, уж се отглежда и традиционния тютюн, мъжете ходят на гурбет в чужбина като строители, а за жените работа се осигурява от няколко шивашки фирми в района.

Цялата тази информация получихме от човека при които решихме да обядваме. Той и съпругата му, с която реално са целия персонал на крайпътното ресторантче, живееха в Горно Дряново. Но, за какво ни трябваше да се връщаме отново само заради единия обяд, би се зачудил някой. Ами, искахме да го покажем на нашия приятел, които предния ден не бе с нас, защото наистина си заслужаваше. Всичко бе направено с мерак. Мястото бе облагородено и изглеждаше зелено като „оазис“, всичко бе от дърво и камък, а пък част от продуктите идваха направо от малката градина под склона. Масите и пейките пък направо бяха като произведения на изкуството… А, пък гледката към каньона на Канинска ръка бе допълнителен стимул да изберем това страхотно място.

Компания в заведението ни правеха, една двойка ентусиасти – чудели се какво да правят, наели автомобил и решили да дойдат в района, а като са ни видели да спираме, решили да спрат и те. И те като нас не съжаляваха за избора си, а и успяхме да сме им от полза – търсеха и те възможност къде да се разходят и ние споделихме с тях нашите преживявания и маршрути, които можеха да използват ако имаха желание.

А, заведението освен, че беше страхотно направено, то може да се похвали и с кухнята си. Да, няма богато меню, но асортимента които се предлага е мама-миа, голяма вкусотия … като доказателство за това може да послужат следващите два кадъра.