Лисец и Конявска планина – две лежерни разходки до две планини около Кюстендил

Мислех, че бяхме приключили с разходките за тази година. Планувах последните дни да ги изкарам в равносметка и поне веднъж да си взема поуки от изминалите събития. Но не така мислеха, останалите от тайфата – викат що да не завършим годината подобаващо, покорявайки още някой първенец на нашите планини. Времето позволяваше и макар да бях без кола, то и това се оказа, че няма да е някакъв проблем – „Старшия“ бе осигурил вече транспорт.

Само оставаше да изберем коя планина ще да е – избрахме да е в моя край. Честа се падаше на Лисец планина, за която бяхме говорили и преди това, а и ставаше за изкачване през зимни условия, когато деня рязко намалява. Тоест разходката щеше да е сравнително кратка. Планина, която се води част от Милевско-Конявската планинска група, включваща осем планини – част от които вече бяхме превзели.

Та тъй в този предпоследен ден от годината поехме към моя роден край, като ми бе странно да не шофирам аз, особено по този маршрут – не ми се беше случвало от доста отдавна. Наближавайки Кюстендил, не влязохме в града, а поехме по околовръстното в посока Македония. Много скоро отново отбихме – трябваше да хванем пътя Радловци – Блатец – Лисец. Много, много добре познат за мен път, но опреди цяла вечност, далеч назад във времето, когато бях едно невръстно дете.

В с.Блатец „Бялата нинджа“, установи че е пригладняла и спряхме до още един мой детски спомен – чешмата срещу някогашния магазин, от която бях пил вода и от магазина от който бях карал майка и татко да ми вземат някакви лакомства. Малко бе странно да се връщам в спомените си, но пък и приятно припомняйки си за тази част от живота ми.

Указанията бяха, че трябва да продължим току преди следващото село, носещото името на планината – Лисец и да следим за черен път вляво от шосето. Но нямаше опасност да го изпуснем това разклонение, тъй като малко по-нататък се оказа, че пътя е заледен от резките температурни разлики от последните дни. А „Старшия“ направи грешката да спре за момент и бяхме до там. Но поне не бяхме далеч, щяхме да повървим около километър и половина – два до нужната ни отбивка. А, добре, че оставихме колата там, че след това положението ставаше и още по-зле.

Явно разходката ни щеше да се удължи леко, но поне аз нямах нищо против – имах нужда от подобно нещо, а и нямаше да губим форма. Започна да прехвърча и снежец, за да направи разходката ни още по-красива. Иначе забравих да спомена, че все пак имаше малко сняг – беше натрупало до десетина сантиметра.

Намерихме и въпросния разклон – точно преди селото, което се виждаше в близост. Там бе паркиран и един камион за превоз на дървен материал – явно можеше да разчитаме и че черни път по който ни предстоеше да вървим да е ясно различим, като са минавали машини по него. Както се оказа по-късно, бяхме в района на някоя от ловните дружинки, тъй че бая движение бе имало по въпросния път.

Закрачихме бодро с „Босата нинджа“, докато „Старшия“ и „Майната“ леко поизоставаха – или ние бяхме по-нетърпеливи или бяхме в по-малко натежали след коледните празници. Преминавахме покрай няколко запустели къщи, явно някога са били различни махали на селото. А, както навсякъде другаде и тук, едноименното селото което по официални данни се води с население от 8 човека, нявга е надхвърляло 330 души, повечето разпръснати именно в такива махали.

А една от жените обхващаща тази статистика е била баба ми. Родом нейде из някоя от махалите на това село. Но сега като я няма, за съжаление няма как да я разпитам по-подробно къде е била родната й къща, а може би дори щяхме да направим и опит да я открием. За съжаление по времето, когато можех да задам тези си въпроси не намирах за интересно и нужно да го правя. В последствие от майка разбрах, че дори и да съм искал да видя родната къща на баба, това е нямало как да се случи. Намирала се южно под върха и преди доста години е била отчуждена – имало е проект да се изгради зимен курорт и тя е попадала в границите му, но идеята е била изоставена, тъй като е била необходима вода за изкуствен сняг, а при проучвателните дейности и взривяванията на скалите, изворът на който се разчитало изчезнал, с което и самия проект бил захвърлен като нерентабилен.

А, иначе с тази планина ме свързва и дядо ми, като тя също е негово родно място. Но не от това село – неговата родна къща поне я зная, разположена е на южния склон на планината и когато бях малък, често сме ходили до нея. Но признавам – беше ми малко неприятно, за да се достигне до нея трябваше да се ходи около час по коларски път, до там автомобил не можеше да достигне, а това бе времето, когато все още не изпитвах удоволствието от тези разходки, а ми беше мъка, че не съм на улицата в квартала да играя с другите деца.

Указанията бяха да се следва черния път до първото му разклонение вдясно – достигнахме нещо като кръстопът, като с „нинджата“ видяхме един ловец да се отравя в противоположна посока. За по-сигурно и него попитахме и той потвърди – следваме пътя вдясно. За по-сигурно го запитах дали да не вдигаме малко повече шум, че колегите му да не вземат да ни сбъркат с някой глиган и да ни започнат със здраво „пуцане“ с пушките. Успокои ни, че те са в съвсем друга посока.

Вече се виждаше самия връх, но пътя правеше един полу кръг, явно за да могат автомобилите да се изкачат със сравнително поносим наклон. На картата на телефона ми, показваше, че би трябвало да има и по-пряка пътека, но тя не се виждаше по заснежения склон, затова и ние решихме да продължим по пътя, като вече там откъм северната страна видяхме малко зор – имаше по-сериозен наклон, а и явно не само, че не бе успяло да разтопи част от снега, но се бяха натрупали и преспи, та се поналожи да погазим в сняг до коленете. Истинска зимна разходка.

Малко под върха, пътя отново правеше въртел, но този път решихме да го щурмуваме направо – имаше една просека между дърветата, тъй че не му мислихме и поехме през снега нагоре. Леле, малко оставаше, ама зор си беше, хем стръмно, хем пропадахме в снега. Ама, те другите хитри го играеха – оставиха ме като „домакин“ аз да проправям пъртина напред, а те подире ми, малко по-рахат го караха. Но пък нямаше как, нали си ми е домакински връх, трябваше пръв да се възкача.

И ето, че вече се бях възкачил отгоре му и се бях озовал сред гора….ама не от дървета, а от антени на мобилните оператори. Бая ги бяха „насадили“ там горе, явно всичките бяха избрали мястото, да си монтират съоръженията. Самата „пирамида“ бе скрита, зад антените на единия оператор, ама не зная на кой точно – тези които се падаха най-вдясно мислех да кажа, но ако сте заобиколили по пътя, то няма да се намира вдясно, а в ляво. Затова да кажем, че при тези, които са в посока най-близо до границата с Македония. Хубаво определение, ако сте били граничари по този край, иначе не зная до колко върши работа.

Ние бързо я открихме и използвахме за … позиране. Тъй като от върха, няма кой знае каква гледка, то ние си спретнахме една фотосесия. То толкова снимки с моя лик, сигурно не бях си правил за цялата година – в анфас, в профил, в гръб, до пирамидата, под нея, върху й… Странна работа. Но не само аз бях обзет от тази лудост – останалите също се включиха, още повече, че „Старшия“ и „Босата нинджа“ трябваше да си демонстрират и новите „фирмени“ тениски, подарък за Коледа и лично изрисувани от племенницата му.

„Майната“ пък бързо си спомни за една любима детска игра в снега – правенето на ангелче. Хвърли се на „девствения“ сняг и запърха с ръце и крака. Но макар и да ни спохождат детински страсти от време на време, то си проличава, че вече сме пораснали – в случая тя се провикна „Ама снега е мокъррррр…“. А, дали на някое дете би му направо впечатление такова нещо.

И макар израслите дървета наоколо да скриваха панорамата ни към родния ми град, то все пак отсреща се извисяваше най-представителната планина в моя край – Осоговската. С побелелите си високи върхове, бе доста представителна и ни напомни, че един от плановете ни за отминаващата година не се бе реализирал – изкачването на връх Руен. Но и това ще се случи… 😉

А защо се нарича така – лично аз първоначално мислих, че „връшник“ е някакъв синоним, народно наименование за връх. Оказа се, обаче че не съм запознат с битието на баба ми и дядо ми и не съм слушал разказите им, тъй като тогава щях да съм наясно, че „връшника“, всъщност е било нещо като „похлупак“, под които се е слагал хляба, като след това се е засипвал с жарава, за да може да се опече. Е, именно на това приспособление им е приличал върха и ето откъде е дошло име. Не е зле, да се слушат старите хора. 😉

Спускането от върха го взехме още по-ударно, освен че се върнахме през просеката, направихме още един „шорткът“, които ни изведе в близост до кръстопътя. Слизането бе една идея по-кофти. Оказа, се че снегът е доста позамръзнал и ходенето надолу бе съпроводено с голя риск от подхлъзване. В това лично се убедих, след като в един момент се озовах с двата крака във въздуха и се стоварих върху леда като „талпа“.

Добре, че раничката ми на гърба пое силата на тежестта ми и омекоти удара от съприкосновението на кръшното ми тяло с леда. Отървах се, без щети, но до долу бях доста внимателен къде и как стъпвам.

Излизайки отново на шосето отново ме обзеха спомени. Реално там бе мястото, което помнех от детството си. Макар вече да споделих, че баба ми е от този край, не заради това се случваше да идваме някога насам. Нашето семейство и още две близки такива, обработваха една нива, която засаждаха с картофи точно там. Не помня защо са го правели заедно и какво са ги правели всичките тези картофи – нямам спомени да сме яли само и единствено това, че даже и десертите ни да са били от това грудково растение.

В момента всичко бе обрасло, а ако се съди и по дърветата, които бяха израсли, явно след нас, не е имало други ентусиасти да обработват този имот.

Тогава бях доста невръстен юнак, което ме освобождаваше от повечето земеделски мероприятия, като със съседското момиченце моя връстничка, общо взето имахме щастието да играем безгрижно, за разлика от по-големите братя и сестри, дето трябваше да опъват на къра. Та в единия от случаите, докато отново всички бяха прегърбени със земеделски сечива в ръце, а ние можехме да тичаме на воля, майка изрично ме бе предупредила, да не се цапам , че нямам повече чисти дрехи за преобличане. Ами, то хубаво, ама по-рано през седмицата явно бе валял дъжд, та на пътя до колите, в нещо което преди това е било локва, се бе образувало едно голямо кално петно. Не помня точно как са се развили събитията, ама в един момент моята детска любов (съседското момиче), се бе озовала баш в средата на тази кал. А тя, калта ужасно лепкава и моето другарче тотално заседна и не може да помръдне – ни напред, ни назад. Аз съответно веднага реших да вляза в ролята на „рицаря“ и да спася „дамата на моето сърце“, ама за да не и се карат, тихомълком придърпах една ми ти мотика и се върнах. Помня, че с дърпане не можах да я извадя, та затова навлязох и аз в калта, за да я откопая.

Да знаете, замахвайки с мотика в кално блато, шанса да се опръскате с тази лепкава консистенция, си е направо 100%, от опит го казвам. Иначе, успях, измъкна се тя, ама се оказа, че аз бях залепнал. Не беше добре тази работа и бе неин ред, да помага, само дето избра кофти начин. Отиде право при майка и заяви, че не мога да изляза от калта. Да ви кажа на корида не съм ходил, ама си мисля, че разярения бик, има малко по-дружелюбен вид, от този на майка ми, която се появи тогава. Хич не ме чака, да обяснявам, какво се е случило и защо съм в това леко неудобно положение, омазан с кал – извади ме и направо ме почна и хич не я интересуваше какво и казвам. Голям пердах ядох ви казвам, още го помня. 😉

Та след този случай си знам две неща. Първо, че живота е несправедлив. Аз в онзи случай подходих със съвсем искрени чувства да помогна безкористно, спасих другарчето изпаднало в беда и за награда … я вземи тези шамари. Другото, което разбрах е да не се занимавам с руси мацки, че в крайна сметка ще си патя и ще страдам, но през годините периодично забравям за това . Някой пък ще каже, какво общо има пък това с тази история…ами има, онова залепналото посред калта и заради което отнесох боя, бе именно едно, уж такова русо херовимче.

Не зная дали шамарите на майка да са били повече или по-силни в онзи случай, ако трябва да ги сравнявам с друг път, дето съм я изкарвал извън нерви. Но този бой го запомних, че даже и след години съм питал родителското тяло, защо тогава ме наби, след като реално се бях притекъл на помощ на човек. Явно по-скоро гордостта ми е била наранена, а не толкова „четирибуквието“ ми и съм чувствал, че несправедливо са се отнесли с мен. Викам и на майка – какъв пример ми е дала в онзи случай, в който помогнах на човек в нужда и накрая аз го отнесох, но добре че този разговор го водихме след доста години, че май пак щях да изям шамарите.

И тъй спомних си за разни уроци, научени в ранна детска възраст, но да видим до кога ще ги помня. Заради това, че се бе наложило да повървим малко в повече, заради заледения път, вече бяхме в просрочие, за обещаното от мен угощение. Бях обещал да ги заведа в страхотна кръчма, след приятната разходка и мисля, че тайфата не остана разочарована. 😉

На връщане преминавайки по пътя между селата Цървеняно и Драгомирово, на най-високата точка на Конявския проход, си спомних за една друга разходка и покоряването на друг първенец на планина обграждаща родното ми място – Конявската планина. Това се бе случило една година по-рано, през предния декември. Тогава очаквахме завръщането за коледно-новогодишните на „Вожда“ (под това название бе тогава „Старшия“) от южноамериканската му одисея. И тъй като самолета щеше да кацне привечер, с „Майната“ решихме да не пропиляваме деня, а да се възползваме да покорим един връх.

Някакси от само себе си идваше това да е конявския първенец – вр. Виден. Много лесно достъпен от една страна, а от друга – връх на който „Вожда“ вече се беше изкачвал. Туй второто, бе особено важно, тъй като иначе рискувахме да го разневим и да ни прати някоя буря. Да не говорим, че и прогнозата вещаеше нещо подобно, та поради това не се и намериха други желаещи да ни правят компания.

Реално този връх може съвсем спокойно да претендира за един от най-лесно достъпните – има шосе буквално на хвърлей място от него и то път с не много разрушено асфалтово покритие, по което можеше да се движи дори и верния ми „Филката“. За отклонението от главния път Перник-Кюстендил, може да послужи изоставеното КПП на полицията и някогашната бензиностанция до него, както и хубавото заведението построено от собтвениците на една от местните мандри. Именно покрай него започва и пътя, като просто следвате табелата за телевизионната кула.

От този разклон до кулата са около 6 километра по пътя и с колата се стига за отрицателно време. Аз също подкарах смело нагоре, но все пак не изнагляхме толкова, че да се паркираме с „Филката“ на върха. Нейде около средата, на един обратен завой го оставихме да си почива, а ние продължихме пеш нагоре, все пак нали бяхме дошли да се поразходим.

Веднага попаднахме на красива гледка към Кюстендилската низина, където гордо се бе разположил моя роден град. Не мисля, че гледката ми хареса, само защото това си бе моето място … „Майната“ също изрази мнение, че и харесва, което едва ли бе казано просто от куртоазия.

От следващия завой пък се разкриваше гледка към противоположната посока, където също можеше да се насладим на приятен за окото пейзаж, включващ и езеро в близката далечина – Чокльово блато. Всъщност това е най-голямото торфено блато в нашата страна, като водите му и местността около него са защитена местност, като от него се извлича лечебния торф, използван за калните бани. Тъй че ако сте на спа нейде в района и ви предложат процедури с лечебна кал, то най-вероятно тя ще да е именно от езерото, което се простираше пред очите ни.

Ние продължавахме по пътя, а където бе възможно минавахме и напряко, за да си спестим някой завой, като за около час вече пред нас се виждаше телевизионната кула, което беше ясен знак, че сме близо до целта си. Виждаше се и още по-добра гледка към Кюстендилската низина.

А се убедихме, че твърдението, че можеш, буквално да се паркираш на върха са много точни. Разстоянието от кулата, до която водеше шосето и самия връх бе не повече от 300 метра. Въпреки това, едва ли мога да изброя, дори на пръстите на едната си ръка, мой приятели от детинството, които да са се изкачвали на този връх. Не, че и аз не бях така – реално изкачих всичките тези върхове, които заобикалят родния ми край, години след като вече не живеех там. Нали знаете за онази закономерност – да познаваме най-малко именно мястото на което сме живели.

Тези 300 метра обаче за нас се оказаха най-неприятната част от разходката ни. Появи се типичен декемврийски вятър, които толкова силно брулеше, че заплашваше да ни отнесе. Е, мен не, заради повечето ми килца, но за „Майната“ си беше напълно реална възможност.

Появиха се и облаци, които не предвещаваха нищо добро, но се получи страхотна картина – навсякъде наоколо се бе притъмнило и само един слънчев огряваше Кюстендил и сякаш ни казваше – вижте какво хубаво и слънчево място за живеене съм. Съжалявам само, че нямах фотоапарат със себе си, за да може да се запечати този момент по-добре, тъй като за съжаление, телефона ми не успя да пресъздаде много добре този момент.

Долу под нас се виждаше село Коняво, от където се смята, че е произхода и на името на планината. Историите и легендите гласят, че именно в землището му, конницата на Михаил III Шишман е била разположена и бивакувала там, по време на битката при Велбъжд със сърбите през 1330 год.. Именно в тази битка царят е ранен и загубва живота си, битка спечелена нечестно и с хитрост от сръбския владетел – в деня на сключеното еднодневно примирие, докато българската войска обикаля околните села за провизии и е разпръсната и разединена, сърбите нарушават примирието и се поздравяват с победата.

Но да не се отклоняваме с исторически отклонения. Ето, че бяхме на върха, откъдето можеше да се насладим на почти 360-градусова, бих казал страхотна гледка. Със своите 1 487 метра, връх Виден не може да претендира, за исполински размери, но заради тревисто-скалистия си релеф, които позволява да се хвърля поглед далеч, далеч навред, го препоръчвам на всеки да го посети. Мисля, че няма да съжалява. Именно заради завладяващата си панорама мнозина смятат, че носи това име, но той по-скоро е наречен така, заради това, че е „виден“, „видим от далеч“, „забелязващ се от всякъде“ наоколо. Жалко, че облаците продължаваха да се сгъстяват и не ни даваха шанс да се насладим ясно и на извисяващите се в далечината Рила, Пирин и Осогово.

За съжаление брулещия вятър и споменатите вече облаци не ни дадоха възможност да се насладим по-дълго на гледките, които ни се предоставяха от там. Трябваше да пришпорим връщането си и то точно навреме, изчака ни да се качим в колата и заваля проливен дъжд. Явно метеоролозите щяха да познаят за времето, а може би това бе знак, че „Вожда“ наближава и ни дава да разберем, какво ни очаква, при такива волности да се катерим по върховете без него. Аз пък се бъзиках с „Майната“, че бе извадила късмет, че е с местен тип и затова дъжда я бе пощадил. Не ми повярва. 😉

Аз обаче останах с наистина страхотен спомен от този връх. Имаше нещо приказно в тази гледка, как само родния ми град бе облян в светлината на слънчевите лъчи, докато всичко наоколо бе обвито в сумрак. Което отново ми даде възможност да споделя на „Майната“, че и завиждам, че познава такъв слънчев човек, от такова слънчево място. Само дето не можах да разбера дали станахме свидетели на поредния рязък повей на вятъра или звука бе от сумтене в знак на несъгласие от нейна страна. Зарекох се, че ще се върна отново на върха, но в момент, когато всичко наоколо е покрито с бяла пелена, което отново ще е приказна гледка…А, дали този момент няма да е съвсем скоро. 😉