Маракеш – перлата на Мароко

Закусваме. Мълчим. Имам план за днес, но след снощното фиаско (препратка), незнам дали моята приятелка въобще ще пожелае да излезе от хотела. Опипвам почвата много внимателно и о, чудо. Дали на инат или защото наистина го искаше, но тя се усмихва и ми казва „Хайде, по-бързо, нямаме време за губене“. Втора покана не дочаках – глътнах чайчето на екс и веднага изскочихме навън.

Днес съм „решил” (въпреки, че вече не съм много сигурен, че аз вземам решенията) да я караме по-„цивилизовано“ и малко по-европейски – ще търсим градината на Жак Мажорел, която би трябвало да се намира извън медината (така накратко се наричат традиционните арабски квартали обкръжен със стени в североафриканските страни.) и то някъде в близост до „нашата“ порта.

Но, как да я открием? – Ако си хванем такси, би било твърде лесно, но ако тръгнем пеш и се загубим, вероятността отново да настъпи драма в нашите отношения е много реална, затова без да се замислям пак се допитвам до дамата на моето сърце. И тя за втори път ме изненадва –„Да си пробваме късмета сами, а? – Какво ще кажеш?”- Хмм, дали не е замислила нещо?!?

Картата показваше, че не би трябвало да е далеч, затова приемам предложението с увереност и задоволство, но това мое самочувствие не трая дълго, защото много скоро отново се оказахме в задънена улица. Уж беше лесно, ама входа на градината се оказа омагьосан за нас. Обиколихме един-два пъти – нема го. Ни туристи се виждаха, ни …………. Аааа не, без малко да излъжа, защото дяволчето все пак го видяхме. Този път ни се яви в образа на възрастният мъж, който спряхме да попитаме за ориентир.

А той видимо любезен и усмихнат, ни помоли да го придружим, но вместо пред входа на градината, ни отведе до едно самотно дърво, под дебела сянката на което си почиваше 12-13 годишен хлапак. Загряхме на мига – ситуацията от снощи се повтаряше. Явно, тук всички са в играта! Старият бербер прошепна на малчугана няколко думи на арабски, а на нас отвърна, че малкият знае къде е градината и че ще ни заведе. Да, ама не, този път не са познали, два пъти на една и съща въдица не клъввам (поне така си мислех в тогава). Отказахме, схемата бе ясна, накрая пак щяхме да се чудим, от къде ни е дошло.

Решението обаче се оказа много просто, затова ето и един съвет от мен: „Ако някога попаднете в подобна ситуация, потърсете офис, магазин или някоя известна верига за хранене

(извън медината такива бол) и за предпочитане е да говорите не с мъж, а с жена. Така направихме ние. Влезнахме в магазин за черна техника и попитахме младото момиче, което работеше в него. Любезно, без да ни иска пари или да ни прехвърля на други хора, тя ни показа, как да стигнем до входа на градината. А тя се намираше на съседната улица, на две минутки от магазина. Направо недоумявах, как не бяхме успели да я открием, но понякога става така – имали сме урок да учим!

Входната такса от 7 евро на човек ме шокира, не за друго, а защото до момента плащахме не повече от евро, за която и да е забележителност или музей. Но въпреки солената цена, аз и се накефих и смея да твърдя, че си струва паричките.

Градината на Мажорел се оказа приказка, оазис сред пустинята, местенце, където човек може да се скрие от горещото слънце, да си почине и наслади на редки дървета и цветя, да чуе веселата песен на птиците и да отдъхне поне за минутка от „хаоса”, който цари зад високите стени на медината.

Това направихме и ние – лежерна разходка, глътка свежест и хайде отново навън. Но преди това ще ви разкажа малко история.

Всичко започнало в началото на миналият век, няколко години след като Жак Мажорел (виден френски художник) се жени и заселва в окупираният по това време от французите Маракеш. И така един ден, по средата на една от своите ежедневни разходка из прашните, песъчливи „улици”на града той я съзира – изоставена и запустяла. И решава да я закупи, с идеята да й вдъхне нов живот. И успява. Построява басейн, засажда кокосови палми и бананови дървета, пренася нови видови кактуси и цветя и така се ражда нещо красиво. Но тази идилия не трае дълго, защото няколко години по-късно земният път на Жак Мажорел приключва, и сякаш за да покаже скръбта си, същото се случва и с градината – тя отново увяхва и залинява. Стига се дори до там, че местните власти вземат решение да я разрушат, с идеята да построят на нейно място нови, европейски тип жилищни сгради. Но малко преди това да се случи, нов спасител (отново французин) се появява на хоризонта. Дизайнерът Ив Сен Лоран и неговият приятел и партньор в живота я купуват, а годината е 1980. И не само я спасяват, но я и сериозно обогатяват. И тя отново разцъфва, такава каквато можем да я видим и днес. С чудноватата си флора, с прекрасните ковани орнаменти по прозорците и вратите, с огромните делви пръснати на всякъде, със старинните предмети и произведения на изкуството и разбира се с кобалтово синьо – синьото на Мажорел.

Градината ни освежи и ни вдъхна нови сили, които щяха да ни трябват, защото след нея бе отново време да се гмурнем в необятната медина. Няма как, ще рискуваме, защото този нов за нас, приказно-магичен свят трябва да се види и опознае и на светло.

И ако привечер си е малко страшничко, то през деня, въпреки че вероятността човек да се изгуби си остава голяма, все пак светлината ни даваше някаква увереност и може би поради това много скоро забравихме за несгодите от вчерашната вечер и се предадохме в обятията на уханията, екзотиката и красотата на това вълшебно място.

Е да, в началото хвърлех по едно око за ориентири, но много скоро и за тях забравих. И закрачихме смело и настана веселба. Лутахме си се безцелно, тайничко надничахме зад порти и прозорци, влизахме там, където ни позволяваха, пазаряхме се, спирахме, вдишвахме и се забавлявахме. Ами то хич не било страшно. И ей тъй, без да се усетим страхът и притесненията ни се бяха изпарили, а на тяхно място се бяха появили, познатите ни приключенски дух и любопитство.

И тогава се поспряхме, и какво си мислите видяхме? – Около нас живот кипи. Купувачи, малчугани и безделници дори. Кой тръгнал работа да върши, кой далавери да върти. С каруца и магаре, пеш или с колело. Кошници, килими, подправки и храна, чай, вода и лампи и още много цветни чудеса. Един продава плодове, друг пък хляб пече. А животът си тече.

Виждаха се и зяпачи, но повечето вършеха си своите задачи. Е, имаше и тарикати, които спотайваха се зад ъглите и само дебнеха, такива като нас. И усетеха ли и малка несигурност в някой турист, за миг му се „притичаха на помощ”. Опитаха се два-три пъти и на нас да се лепнат, но ние вече бяхме врели и кипели и научили се бяхме, да финтираме такива като тях – я до някоя сергийка, сувенирчета да разгледаме се спирахме, я за кафенце се отбивахме. А тук седнеш ли и така можеш цял ден да си откараш. Те съответно губеха интерес и за други „нуждаещи се” започваха да се озъртат.

Щастлив съм, че успях да запечатам всичко това, не само на снимки, а и в моята глава. Никога няма да забравя Маракеш и винаги при възможност бих се връщал. Сега, замисляйки се осъзнах и нещо интересно – медината на Маракеш е мястото, което ме е впечатлило, изненадало и изумило най-много от всички по света, които до сега съм посетил. Тук всяка крачка е живот, динамика, емоция. Тук, из тесните улички на старият град успях да усетя нещо различно, нещо необикновено, нещо вълшебно. Чувствах се не като европеец, а като персонаж от приказките – все едно се бях върнал назад, във времето на Аладин и Синбат, на Али Баба и Шехерезада. Ех, да имах повечко време, да се спотая някъде и само да гледам. Може би следващият път!

Различно си е тук. Медината е невероятна. А храната? – за нея само суперлативи – леката пикантност, съчетана с невероятните аромати, идващи от пресните екзотични подправки я правят направо божествена. Никога не ще забравя страхотната зеленчукова крем супа поднесена с прясна мента и кашкавал,

вкусните салати с аншоа и топлият, пухкав арабски хляб. Ями, ямииии.

Но в старият град на Маракеш, освен лабиринта от улички, препълнени с цветни магазинчета и сергии, уютни кафененца и малки ресторантчета, човек може да види и много други интересни неща.

Площадът “Джемаа ел Фна” (основният площад на Маракеш и най-важната част от медината) си е класика, няма спор и е задължителен според всички агенции и туроператори. Но аз да си призная честно нещо не му се изкефих – беше ми някак прекалено подреден и изкуствен, и за разлика от вътрешността на старият град, тук преобладаващата част от тълпата бе не от местни, а от туристи.

И ако едно време „площадът на мъртвите”(една от интерпретациите на името му)

е събирал народа предимно при извършването на масови екзекуции, то днес той ни се представи със своето по-весело лице – сладкодумни разказвачи, музиканти, свирещи на странни инструменти, пластични акробати, певци, жонгльори, ориенталски танцьорки, съмнителни лечители, чудновати магьосници, гълтачи на огън, съсухрени врачки и намръщени змиеукротители – и всичко това накуп. Колоритно, но и някак нагласено.

И да знаете, тук нищо не е безплатно и освен паричките, които „актьорите” очакват за своите представления (което е нормално и редно, ако ти е харесало разбира се), „циркаджиите”

от площада те гонят да си им платиш и за всяка направена от теб снимка – крещят, викат, разправят се, докато не си получат дирхамчето (марокански дирхам – името на местната валута). Ей това ми бе малко досадно и може би заради това се принудихме да се качим малко по-нависоко – хем кафенце да пийнем, хем снимчици да направя без да си плащаме, а и площада от една друга гледна точка да зърнем.

Постояхме, но ни доскуча. Площадът по принцип се трансформира и това явление може би е интересно да бъде

наблюдавано (сутрешните сергии изчезват, а на тяхно място, привечер се появяват десетки щандове за храна), но всичко това се случва толкова бавно и протяжно, че решихме да зарежем първоначалният план и да направим още една разходка из медината, с идеята да видим някоя друга от забележителностите на града.

И се отправихме отново към вътрешността, музеят на Маракеш да дирим. И не след дълго се сблъскахме с нова хитринка, която местните „бандюги”

бяха измислили, за да се докопат до паричките на туристите – бяха сложили табели, които не водеха за никъде, заблуждаваха ни, отдалечаваха ни от желаната дестинация или ни въртяха в кръг. Какво ли не правят хората за малко зелено!

Аз лично не им се дразня, а се забавлявам и приемам това по скоро, като предизвикателство, но в този случай оправия няма – загубиш ли се веднъж в лабиринта няма излизане.

Или по скоро има, но трябва да прибегнеш до услугите на малчуганите (най-безболезнено е), които са на всяка крачка и само това чакат. Тук няма магазини за бяла или черна техника, а жените не са толкова разбрани, колкото тези извън високите стени – най-често се правят, че не разбират и те прехвърлят пак към някое от децата.

Както и да е, живи и здрави да са. Няколко дирхама не са болка за умиране, а и така научихме още една мароканска тънкост. А музеят, той ме очарова и го препоръчвам. Богато украсен – с чудни колони, дърворезба, много орнаменти и цветни прозорци. Едно от малкото тихи и спокойни места в старият град. Вътрешният двор е прекрасен, а в хамама на бившият дворец бяха наредени интересни картини.

Следващата ни спирка бе дворецът Бахия – една от най-внушителните сгради в Маракеш. Построен в края на XIX век от Си Муса Ба Ахмед (велик везир на султана), дворецът е бил предназначен да бъде най-впечатляващият дворец на своето време. Притежава близо 150 стаи, които водят към два вътрешни двора и градини, но за съжаление всички те празни. Защо ли? – Ами, защото когато везирът умрял, мнозина, включително неговите съпруги и самият султан, заграбили всичко, до което могли да се докопат, а после го изоставили на произвола на съдбата.

Естествено наминахме да видим и най-голямата джамия в Маракеш – „Кутубия”, която е известна най-вече с това, че нейното високо 69 м. и широко 12,8 метра минаре е станало модел за много други не само в Мароко, но и по света. Но аз се впечатлих не толкова от минарето, а по скоро от чудовищни с цвят на пясък стени и порти. Изчистени, без шарки и орнаменти, но въпреки това красиви и стилни.

Прескочихме и до двореца Ел Бади, който пък бил построен от един друг султан на Мароко – Ахмед ал Мансур в чест на победата в Битката на Трмата крале (на 4-ти август 1578 г., при Ал Касар Кибир, мароканците разбиват португалската армия, но не без помоща на Османската империя. А битката е наречена така, защото и тримата крале – Себастиао, Ал Малик и Абу Абдалах Мухамад II, намират смъртта си в нея). Двореца е бил огромен, но днес и той е в руини и освен прекрасната гледка, която се откри пред нас, след като изкачихме стените му, единственото друго, което ме грабна бяха стотиците щъркели, които бяха свили гнезда по тях. Ти да видиш! Най-накрая и аз да видя, къде се скатават нашите дългоклюни приятели през зимата. Много интересно.

Прибирането ни отново не мина без драми, но в сравнение с вчерашното фиаско, днешното ако питате мен си беше направо перфектно. Не и за моята приятелка, но както и да е, и това го преживях.

А на следващата сутрин едва дочаках да се съмне. Този път бях намислил да прескочим до „кожарските цехове” или по скоро до казаните, където вече готовите кожи се боядисват. Толкова пъти съм се

възхищавал на снимките направени от тези места, а сега бях тук и щеше да бъде грехота, ако не отида да им се порадвам на живо.

И така, още веднъж поехме по тесните уличките на този странен град, който тъкмо се пробуждаше. Калдъръмите все още бяха празни и само тук-там се виждаха търговци, които тепърва започваха да изваждат и подреждат своите стоки. Бе тихо, леко притеснително, но пък истинско и вълнуващо. Това да вървиш към неизвестното е може би най-якото нещо на света. Да приемеш предизвикателството на непознатото, въпреки всички страхове, си е направо смелост. Да завиеш зад ъгъла и да не знаеш, какво те очаква, да застанеш на кръстопът и да се оставиш да те водят миризмите, светлината или децкия смях си е неуписуемо – за мен е като наркотик (не че съм опитвал някога).

Така бе и сега, но само докато не се загубихме и тогава смелостта няка бързо ми се изпари. Правех се, че знам на къде отиваме и вътрешно не исках да се предам, но ситуацията го изискваше. Нямахме много време (полетът ни бе след 3 часа), и ако наистина исках да се добера до тази цветна еферия, трябваше да побързаме, а това бе възможно единствено, като се се обърна за помощ към местните, а там резултат си го знаехме – парички.

Обясних на един младеж, който отдавна ни следваше по петите, къде искаме да отидем и веднага потеглихме. Вървеше бързо (може би тактика, която местните използват, за да не можеш да се ориентираш в обстановката – моя интерпретация разбира се), почти не говореше, но си свърши работата – заведе ни точно до мястото, което желаехме да видим.

Драма нямаше, нито разправии, защото предварително се бяхме разбрали – цената беше договорена.

И всичко щеше да бъде ОК, ако на вратата за казаните, не ни чакаше друг един младеж, който ни приветства и покани. Последвахме го – аз с очакване, а моята приятелка с притеснение. И много скоро се озовахме в един нов, вътрешен, по-малък лабиринт. И това не бяха улици, а малки пространства, намиращи се между сградите, където жителите на медината живееха.

А вътре, смрадливо, но красиво, но само за мен, защото не бяхме направили и десетина крачки, а моето момиче вече искаше да излиза, трепереше, страхуваше се.

И изпаднах в неловка ситуация – от една страна бях аз, с желанието ми да продължим, да навлезнем навътре, да разгледаме и да снимаме, от друга бе тя, дърпаща и увещаваща ме да се върнем и от трета, момъкът, който предусещайки, че искаме да приключим с обиколката, бе протегнал ръка и очакваше своето възнаграждение. И сега, на кого да угодя!

Излезнахме разбира се, но проблемът не беше решен, защото с младежът не се бяхме разбрали предварително за цената, а в такива случаи обикновено става напечено. Най-безолезнено е, ако все пак сте си приготвили някоя малка банкнота, както бях направил аз, с която да му замажете очите – пъхаш я в ръцете му, обръщаш му гръб и дим да те няма. Не че не могат да те настигнат, но според мен не им се занимава и те оставят. Най-много да чуеш няколко подвиквания зад теб и някоя и друга не подходяща за ушите на деца дума, ама, като не разбираш арабски, в крайна сметка, какво ти пука.

Ей така видях Маракеш аз – автентичен, потаен, приказен и екзотичен.