เชียงใหม่ – „Новият град“

Ж.п.гарата беше препълнена. Места за сядане нямаше. Повечето хора бяха захвърлили своя багаж и се бяха опънали на пода в очакване на своя влак. Това направихме и ние. Остават ни още 40 минути. Тази вечер ни предстои нощно пътуване с влак до северните части на Тайланд. Какви ли изненади ни очакват там?

Много скоро ще разберем, но преди това, няма как да не ударим по една последна биричка в Банкок. Грешка. Вече бях купил бирите, когато я видях – огромна табела, която недвусмислено ни подсказваше, че алкохолът тук е забранен. И сега какво? Да си я пием тайничко или да се лишим от това удоволствие? Решихме да се изхитрим (типично по български) и да я внесем във влака, а там да си я изпием на спокойствие, с още по-голяма наслада. Да, ама не, защото още преди да потеглим на два пъти човек от персонала мина с табела „Алкохола забранен”. Предупреждаваше всеки индивидуално. Сериозна работа. Не посмяхме дори да я отворим. При такива строги мерки е много вероятно и наказанието да се окаже сурово – няма смисъл да се рискува. Язък за бирата.

Да спиш в спален вагон се оказа интересно преживяване. Всеки си има собствена кутийка с перденца. Нашите са зелени на цвят, а на комшиите по вагон розови.

Вагонът е с климатик – централен. Вечерта дори беше леко хладно – изненадващо за тези ширина. Но най-голямата загадка се оказа персоналът – смесица от жени и мъже или по скоро мъже, които се самоопределят, като жени. Така и не разбрах, а и нямаше значение. Музиката беше на макс, а те през цялото време се забавляваха – игри, закачки, пощипвания и усмивки. Взехме си по един горещ шоколад във вагон-ресторанта и се потопихме в атмосферата заедно с тях. Незабравимо преживяване. Още са ми пред очите и със сигурност няма да ги забравя скоро. Колкото и странно да звучи, но точно тук, в този вагон имаше нещо. И ако мога с една дума да опиша, това което усетих, то тази дума ще е „свобода“. Тук бяха без значение полът, сексоалната ориентация, цветът на кожата или дебилината на портфейла. Тук, в този вагон усмивките бяха искрени, а хората бяха щастливи.

Не успях да спя много, три – четири часа може би, но пък ставането ми рано си имаше и добра страна – посрещнах изгрева, както и пробуждането на персонала. А те- нагласени, начервисани и отново усмихнати, а навън – вълшебно, светът се пробуждаше. Лека мараня се прокражда през гъстата растителност, а слънцето напира да се покаже.

Явно се намираме в някаква блатиста местност, защото влака се движи много бавно, сякаш гази във вода. На всякъде има паднали дървета и клони. Имам чувството, че някоя река е преляла или съвсем скоро е бушувала сериозна буря.

Часът е 6.00. Влагата започва да се усеща. Добре, че вагон–ресторанта разполага с вентилатори. Уж пушенето е забранено, а незнайно как целият вагон мирише на цигари. Задимено е, но въпреки всичко е забавно. Всички си правят снимки, на фона на гледката отвън, които за тяхно съжаление всеки път излизат размазани. Защо ли? Ами може би защото сме в движение.

На една маса съм с трима французи. Само един от тях знае английски, а и аз с моя. Не знам как, но комуникацията се получава. Разказват ми за Турция, дават ми визитка на техен приятел, който да ме разведе, ако някога посетя Истанбул. Описват ми местата, които са ги впечатлили. Разказват ми за пътуването си в Северна Америка – Ню Йорк, Ниагарският водопад, Канадa. Забавни са. Въпреки че ми изглеждат малко надменни и леко надути, си мисля, че точно в този момент са искрени.

6.30 е. Добро утро, Тайланд. Звучи някакво тайландско диско. Докато ни взема поръчката за закуска, сервитьора/ката си пее и танцува. Французите започнаха да се пазарят за цената. Била им скъпа. Ха ха ха. 120 Bt – 3 евро. Бойкотират – отказаха се от закуската, а изглеждат гладни. Запалиха по една цигара, пуснаха по една-две псувни, но в крайна сметка не издържаха – поръчаха си, прежалиха по 3 евро. И една минута след, като сандвичите бяха поставени на масата, всичко беше изядено. Наистина бяха гладни. Френският е красив език. Може би, някой ден…………………

Влакът се забърза. Остават три часа и сме в Чианг Май. А там какво ни чака, все още е загатка. А навън гледките продължават да са все така впечатляващи. Заваля лек дъждец. Разстителноста взе да става все по гъста. В джунглата сме все пак.

Цигарите започнаха да ми идват в повече. Думата „миризма“ се появи от някъде в главата ми. Не я свързвам с цигарите, а с големият град, в който въпреки жегата и тълпата не миришеше на пот и мизерия. Разнася се само аромат на храна, а в задръстванията и на бензин. Странно.

Нещо интересно – боклукът от влака се пълни в чували и се оставя на перона на всяка гара, на която спрем. А те, едни такива малки и цветни. Приятно съм изненадан.

Пътуването ни ще се удължи с 2 часа – влакът закъснява, нещо нормално за тайландските железници. В Банкок ни предупредиха, че е много вероятно това да се случи.

Добре дошли в Чианг Май – най-големият и значим град на север – град с повече от 300 будтиски храма, намиращ се в близост до няколко Национални природни резервата на Тайланд и отправна точна към няколко вълнуващи приключения и срещи, които бяхме планирали, град заобиколен от джунгли, големи реки и водопади, екзотичен и различен.

На перона ни очакваха. Малки тайландци с големи табели, с изписани на тях имената на хотелите. Залепихме се до нашият посрещач и зачакахме – броеше хората, трябваха ни още двама. Не след дълго две усмихнати европейски личица закрачиха към нашата групичка, бяха ни открили. Водачът ни разпредели в няколко джипки-пикапчета и потеглихме към хотела.

Хотелът ни в Банкок ми хареса повече от този в Чианг Май, но пък тук си имаме басейн. Ако ни стане горещо (което се случва постоянно) може и да се топнем.

Днес нямаме нищо планирано, така че, след като се настаним сме свободни да правим, каквото си пожелаем.

Предложих да започнем деня с посещение на един от най-впечатляващите храмове в Чианг Май – Wat Doi Suthep, но за целта щеше да ни е необходим транспорт, защото храмът се намира на 15 км. извън града. Поразпитахме и се оказа, че най-добрият транспорт за целта са скутерчетата.

За съжаление моята спътница се отказа. Предпочита да се отдаде на градската разходка и масажите, отколкото да рискува с моторчето. Май днес ще се разделим.

О, даа! Наех си скутерче. За цял ден 10 лева. Аз и мотор – ха ха. Все пак ще се пробвам. Да видим дали ще се справя с обратното движение и тълпите по улиците.

Току що ми казаха, че трябва и да заредя, ако искам да стигна до храма извън града – още един проблем. Къде сега да търся бензиностанция?

Тръгвам …….. малко тромаво, но добивам самочувствие с всеки следващ метър. Карам по улички без много хора и коли. Уча се. Обикалям така 30-тина минути из квартала и не след дълго решавам, че съм готово да рискувам и да изляза на главния път. Ооо коварно, не е лесно да караш в ляво, знаците също са отляво, а най-трудно е да завиеш надясно. Но въпреки всичко, ще опитам. Поех дълбоко въздух, затворих очи (разбира се, че се шегувам) и тръгнах смело към най-дясната лента. Първи опит – провал. Необходимо ми е по-голямо самочувствие и повече нахалство. Ще направя един квадрат от леви завои и ще се опитам да намерия друг заход за десните, а пък дано се получи. Втори опит – резултатът е същия. Безмислено е, май е по-добре да се откажа. Придвижването от най-лява в най-дясна лента при четири платна, извън града, при автомобили каращи със 70-80 км./час не е приключението, за което мечтая. Все пак ще използвам скутерчето и ще се поразходя из града.

Я виж ти, та то било много лесно и приятно, дори забавно. Карам си лежерно, без да бързам, вече няма драма, класони и спирачки. Спирам, разглеждам, шмугвам се във всяка уличка, която си харесам, снимам, случват ми се интересни неща.

В един от храмовете (а те наистина са много) видях да се разхожда кокошка с пиленца. Такова чудо не бях виждал от дете, за това си викам „Ще ги снимам“. Та, дебна ги аз, за снимка, а те ми бягат, крият се, ама и аз след тях, свивам зад един ъгъл, а там – засада, вместо кокошка с пиленца пред мен гордо са изпъчили гребени 7-8 петлета-пазачи. Явно бяха чували поговорката „Нападението е най-добрата защита“, защото не чакаха и миг – атакуваха ме, заобградиха ме, притиснахаме до стената и настана една врява – започнаха да кукуригат, подскачат и да ми се зъбят. Добре че от някъде се появи монах с кофа в ръка, който им подвикна и ги подкани да хапнат, разпръсквайки семена по земята. Петлите-юнаци се успокоиха и ме зарязаха, а монахът ми вика „ Днес забравих да ги нахраня. Ядът по два пъти на ден. Стават лоши, когато не са яли“. Леле, та те за малко да ме разкъсат. Благодарих му, направих им няколко снимки и яхнах скутерчето.

Ето още един храм и още един. Я виж тоя е сребрист, а този пък златен, има и червен.

Наистина са много – метални, дървени, пластмасови и какви ли още не.

Прекрасни храмове с много фигури и орнаменти, които допринасят за това човек да се пренесе в един друг, непознат свят.

Обикаляйки от храм на храм, ожаднях. Спрях на първото заведение и си поръчах – анасово смути. Виж ти, то било хубаво и свежо. Пия си смутито аз, а на съседната маса двама испанци (двойка, но явно сърдити един на друг – не си говорят). Пича поглежда към мен и вдигна чаша, за наздравица, а аз само това чакам. Гаврътнах смутито на бързо и веднага си поръчвам един малък „слон“ („Chang”, в превод „слон“ се казва една от тайландските бири) и се присъединявам към него. Много добра възможност да практикувам испанския си, за който все не намирам време. Мацката не ме отрази, през цялото време си говореше по телефона. Ами нормално е да ме покани човека, с кой да си каже наздраве, на кой да си разкаже мъките. Не разбрах почти нищо от разговорът ни, но това не беше най-важното. Важно бе присъствието – човекът имаше нужда от мен и аз бях там, а и биричката ми дойде добре.

Още нещо ми се случи докато си джиткам с моторчето. Тъй като отново нямаше как да завия надясно, влязох в двора на една сграда, а тя взе, че се оказа музей. Още с влизането ми, към мен се прилижи жена, която ме поздрави и ме подкани да вляза и да разгледам. „Заповядайте“, „ Входа е от тук“. Как да и откаже човек. Бях единственият посетил, за това имах превилегията да си имам личен гид. Нарекох го Музея на монетите. Ето и две интересни истории, които научих: някога в Тайланд, като разменно средство (валута), местните са използвали, какво? – мидени черупки (доста странни – малки и назъбени, но пък сигурно са били много ценни), в друг период от време пък това са били камъчета (много, много мънички) с щампи наречени „жано или шано“ монети.

Сега, като описвам всички тези случки и срещи с хора от различни националности, да не остане впечатление, че съм полиглод и знам тайландски, френски, испански, английски и още някой и друг език. Не, не съм, напротив. Но знам няколко от най-ценните думи, като „Добър ден“, „Здравей“ „Моля“ и „Благодаря“. Всичко останало са мои интерпретации, базирани на езика на тялото, мимиките и жестовете.

Прибирайки се към хотела, уж знаех, на къде отивам, а в крайна сметка, какво стана – загубих се. Ами, как да не се загуби човек, те уличките едни такива малки, чудни, цветни – да погледнеш тук, да спреш там, да снимаш това, да видиш онова. Имах карта, но каква файда, като никъде не пише, как се казват улиците, а и да пишеше, сигурно пак нищо нямаше да разбера – все още не съм се научил да чета на тайландски. Въртях се, озъртах се, спирах хората на улицата, питах, показвах им на картата, къде се намира моят хотел, но нищо – всички ме гледаха странно и неразбираемо. Ако влезнех в някой магазин, може би щях да извадя късмет, но се притеснявах да зарежа моторчето, дори и за минута, че ако го гепят ставаше лошо – паспортът ми беше заложен за него. Тук в Тайланд, за да си наемеш кола или мотор трябва да си оставиш паспорт, като гаранция. За това, може да е малко по-скъпичко, но най-добрият вариант е човек да си наеме превозно средство през хотела, в който е отседнал.

Започваше да се стъмва. От къде ли се включва фарът на това чудо? И тъкмо започна да ми става леко притеснително, когато забелязах момче и момиче да си говорят на улицата. Момиче не само знаеше, къде се намира хотелът ми, а ме и ескортира до него – бях се отдалечил доста от целта. В момента, в който видях позната сграда си отдъхнах. Докато слезна от моторчето и тя вече беше се скрила зад ъгъла. Не успях дори да и благодаря, за това, ако четеш тези редове (въпреки, че дълбоко се съмнявам), мило тайландско мимиче – „Благодаря ти от все сърце за оказаната помощ“.

Прекрасен ден, но това не бе неговият край, защото бе време да се поразходим из нощен Чианг Май.

Лудница. На всяка крачка я магазинче, я сергийка, я бар, я малко ресторантче, от всякъде ти подвихват, дърпат, канят – я масажче предлагат, я момиче, я дрежка. Рзглеждаме, мерим, хапваме и пием бира. Или в обратен ред. Бяхме свидетели, как бял чичко си избира тайландка за вечерта. В общи линии нищо особено. Те сами се предлагат (имам предвид тайландките). Подканват те да влезнеш при тях, да видиш, да пипнеш, а след като си избереш, отиват в някой бар и започват да пият, а после може и секс да има, всичко зависи от кеша. Разгледахме и така нареченият „Нощен пазар“ на Чианг Май, който се простира буквално на всякъде – има сергии по улиците, на тротоарите, площадите, дори и във вътрешността на жилищните сгради. Десетки пресечки, до където погледът ти стига. Имахме късмет да попаднем там в края на деня, а това беше добре, защото бяха готови да ни продадат всичко на доста изгодни цени. Вече сме врели и кипели в търговията, та за това още от вратата започваме с преговорите. Имахме успех при всяка сделка. Но в такива случаи не знам, кой, кого надхитря. Имайки предвид, че продавачът е там за да печели и надали ще продаде нещо на загуба, само заради сините ти очи (а и моите не са сини). Май по важна тук е играта и усещането, което остава след една добра сделка. Забавно е да се пазариш.

Уморихме се. Беше дълъг ден. Взехме си тук-тук до хотела, като го помолихме да ни закара до най-близкият магазин, а той – „Те не работят в този късен час“ и ни кара в някаква жилищна част на града, където ни запозна с някакви тайландци, които продават всичко, явно нелегално. А нас ни интересуваше само биричката, въпреки, че искаха да ни продадат, какво ли още не. Отново сме в тук-тука и още на следващия ъгъл, какво да видя – отворен магазин. Тарикат, прецака ни. Здраве да е.

Лягам си щастлив и усмихната, очаквайки с нетърпение утрешният ден – ден за приключения из тайландската джунгла.