островите Галапагос – сбъдната мечта – част първа

Скоро, много скоро моята приятелка има Рожден ден. Обещал съм й пътуване до Галапагос. Ще си кажете доста скъпичък подарък, но не е точно така, защото точно в този момент ние сме тук, в Еквадор, възможно най-близо до островите. Златен шанс, не е за изтърване.

Обещах, а за мен това е закон. Да не съм спал, като съм обещавал, сега ще си бера гайлето. Проблемът е че все още нямам виза, а това означава, че няма как да платя, каквато и да е сума, защото без виза съм за никъде или по-скоро съм за вкъщи. Всеки може да остане на територията на Еквадор без виза най-много за период от 90 дни на година, но след това, ако този документ ти липсва, следва депортиране. Моят последен ден, според документите, които получих днес от Миграционните служби е 28.06. Сметките нещо не излизат, хем юли на Галапагос хем последен на еквадорска територия в края на юни.

Има още един проблем, по мъничък, но все пак: Ако предположим, че все пак получа виза на време (защото документите вече са придвижени и е малко вероятно да ми откажат), ще имам ли време да организирам пътуването, ще ми одобрят ли отпуск за тези дни и имам ли изобщо право на такъв – тук съм само от два месеца? Все въпроси с поне едно неизвестно.

Днес разбрах, че тук за една година мога да ползвам ни повече, ни по-малко от 11 почивни дни, което се пада близо по ден на месец, а аз имам са два и то не пълни, като прибавим събота и неделя, ще рече че ако получа виза и ми одобрят отпуск, ще можем да пътуваме до островите за максимум 4 дни. Хич не са много, за това място, но това е, другият вариант е да изчакаме някои и друг месец за повечко почивни дни, но пък така няма да си удържа на думата.

Днес е щастлив ден – сагата с визата приключи успешно, а и успях да си изкръмкам не два, а цели три дни отпуск – имам зелена светлина, сега остава да организираме пътуването.

За или против – заслужава ли си цената или не? Малко е късно за този въпрос, но е хубаво човек да си го зададе. Всичко ли да си организираме предварително или да оставим и нещичко на случайността? Да не стане така пък да пропуснем нещо – един път в живота се пътува до Галапагос. Все въпроси, които стоят на дневен ред.

Една, втора …….. десета агенция, по 30-40 минути във всяка, след работа, преди работа, след курсовете ни по испански, в почивките, всяка свободна минута е свързана с организацията. Къде, кой остров, какви животни искаме да видим? Изборът е труден, а цените дебели. Тук не си дават много зор – ще ви изпратим мейл, изчакайте за секунда, която се проточва половин час, разговори, срещи, загубено време. Всеки ден цените се вдигат с по 50-100 долара на човек или остават същите, но за сметка на туровите и активностите. Не можем и да се откажем, отпуската ми е потвърдена. Така че, ако не се запътим към Галапагос, ще трябва да се организира нещо друго, отново в последният момент, а остават само два дни, няма време.

Майната му на парите, обещал съм, резервираме, отиваме на Галапагос.

Ето ни и на летище, на път сме да осъществим една мечта, едно пътуване, за което бленуват много хора по света. Чувстваме се късметлии. И независимо от ранният час, няма как настроението да не е преповдигнато, а усмивките ни да не са до ушите. Искаме вече да сме пристигнали, нямаме търпение.

Едно пътуване не би било интересно, без изненанди, нали? Ето я и първата – първи непредвиден разход – всеки, който лети за Галапагос трябва да плати летищна такса – 20 долара за чужденците и три пъти по-ниска цена за местните. Забравих да спомена, че същата участ имат и цените на самолетните билети – за нас приходящите цената е със 150-200 долара по-висока. Ако искаш. Тежко е, веднъж свикнали с евтините билети на нискотарифните авиокомпании в Европа ни бе трудно да преглътнем тези 400 долара от Кито до Галапагос – та това си е цената на половин билет до Европа, да не кажа че може да се хвани и промоция за цял. Заболяме сърцето, но това е, кеф цена няма. До островите може да се стигне и с кораб, но там ситуацията е подобна, а и трябва да се клатушкаш поне седмица.

Полетът ни е с едно прикачване, но не е нужно да слизаме. На междинната аерогара разтовариха само пътниците за Гуаякил – най-големият и най-населен град в Еквадор, а ние останахме в самолета да чакаме новите попълнения. Ето и още нещо интересно – вместо храна и напитки по време на първата част от полета ни предложиха, какво – дъвчащи бонбони. Взех си цяла шепа.

Ето ги, виждам ги, първите островчета, парчета скали в океана, въпреки че местни твърдят че това не е никакъв океан, а си е морето на Галапагос. Кокорим се през прозерчето с надеждата да мернем някоя по-голяма рибка в открити води. Виждаме нещо, но се чудим кораб ли е, вълна ли е или някое непознато все още на света галапаговско водно чудовище. Тук очакваме и неочакваното. Склонни сме да видим и невижданото.

Архипелага е на близо 1000 км. от най-близката суша и се състои от 13 основни (по-големички) вулканични острова и множество скали. Кацнахме на Барта – един от двата острова с летище (другият е Сан Кристобал). Бях чел, че летището е късо и опасно, но проблеми нямахме, кацнахме си съвсем нормално.

„Добре дошли на островите Галапагос“, бе надписа, който ни посрещна. И веднага след това: „Моля платете входна такса“ – 100 долара за чужденец и 20-тина за еквадорец. И нека проверките започнат.

Тук, вносът на растения и животни е забранен – биха повлияли и въздействали за промяна на местаната флора и фауна. Не че по пътя не видяхме прасета, крави, кучета, кокошки и всякакви познати нам плодни дръвчета. Не че тук не живеят хора, които имат по няколко джипа, лодки и моторчета. Не че липсваха строежи на нови сгради, а много други бяха изоставени и забравени. Но това било преди, било заварено положение, докато сега контрола бил много по-сериозен, ни разказва нашият гид (по скоро нашият посрещач). Преди, успееш ли да се добереш до островите, можело да си правиш каквото си поискаш – липсвало правителство, закони, дори територията в различни периоди от време била „ничия земя“. То не били английски пирати, на които им било по лесно да си направят бази тук, от където да нападат пълните със злато и ценни товари испански галери, както и пристанищата по крайбрежието на Южна Америка, то не било китоловци – норвежци и англичани, които открили, че китовете мигрират към островите за да се размножават, то не било американците, които са имали военна база тук по време на втората световна война, с цел охрана на Панамския залив, то не било изследователи и хора, които са искали да живеят далеч от забързания свят и мизерията, а за капак на всичко островите в определена част от времето са се използвали и като затвор, но една случка променила и това: Китоловен кораб бил превзет от група затворници, убивайки 28 мъже. След този инцидент собствениците на китоловни кораби поискали големи суми, като компенсация от правителството и за да не плаща затворът бил преместен.

Островите са открити случайно от панамски епископ през 1535г. Той им дава и името Галапагос заради приликата между корубите на костенурките и модерното по това време испанско седло, което се е наричало Galápago. В миналото са били известни и още като „Омагьосаните острови“, защото са се появявали и изчезвали, като с магия, ефект причинен от трудността да се достигне до тях, заради силните течения и мъглата.

Осторите заемат стратегическо местоположение, а интересът към тях се засилва още повече след построявнето на Панамския канал. Няколко европейски страни и Северна Америка дори са стигали до там, че са искали да ги купят или наемат за да по-дълъг период от време, за да ги използват като станция за зареждане на кораби или още по-важно, за защита на канала от страната на Тихия океан. Те дори се опитали да обяви островите за „ничия земя“, но правителството на Еквадор се противопоставило на това, а като компромис се съгласява да преодстъпи временно, някои от тях по време на Втората световна война.

Днес ситуацията е по-различна. Няколко научни експедиции в началото на миналият век алармирали за драстично намаляващият брой на гигантски костенурки и опасността от тяхното изчезването, което принудило еквадорските власти да затегнат мерките, а на 4 юли 1959 г. и да обявят Галапагос за Национален парк.

Сега уж има контрол, но не съвсем, не казвам че не се грижат, че няма организации и дружества, добровлци и фондации, но както казах населението, колите, вносните стоки и всички вредни неща, които са липсвали преди се увеличават. Какво им пречи да изплозват само електромобили, голф количики или велосипеди например, лодки на слънчеви батерии и т.н. Но не и причината отново са парите. По-мощната лодка ще осигури по-бързо предвижване и повече туристи, по-големия автобус, повече доходи, фабриките – сувенири и други продукти търсени и необходими на туристите и т.н. Всичко това е жалко, но все пак не мога да отрека, че има контрол, дори и той да е само при туристите.

Но нека се върнем на нашето приключение.

От летището до „канала“ – краят на остров Барта се предвижихме за около 10-15 минутки с автобуса на авиокомпанията – безплатно е. Но хората, които сами си организират екскурзията трябва да внимават има капани – таксита и частни автобусчета, които дерат кожи. Например: такси ще ви вземе 25 долара за последната отсечка (от „канала“ до хотелите), вместо 2 – това е цената на градското автобусче.

Очаквах зверска жега, вулканични скали и пустош, странни растения и животни. И да в началалото бе така – две странни птички, полегнали дървета и кактуси, червена почва и парчета кафеникави вулканични камъни, но това бе само на остров Барта. След като се прехвърлихме на отсерщият бряг (не повече от 5 минутки с лодка на цена от 1 долар) – остров Санта Круз, пейзажът започна да се променя.

Ниска растителност и кактуси, постепенно бяха изместени от голи, бели дръвчета със стърчащи клони, а не след дълго се появи и първите зелени нюанси, а след това – трева, по-високи едичнични дървета, поляни, а накрая гъста широколистна гора и непристъпна джунгла.

Странно, като чуем Галапагос и първата ни асоциация е с Дарвин и неговата теория за еволицията и наистина за тези само 50-тина километра от летището до хотела си мисля, че видяхм, как са евоилюирали растенията тук. Незнам на какво се дължи, не видях реки, незнам дали вали по-често или почвата е различна, може пък заселниците са облагородили по някакъв начин района с времето, нямам си и на представа, но е факт, все едно се намирахме в машина на времето.

Пуерто Айора – най-големият град на осторв Санта Круз. Тук е Главното управление на Националния парк, както и Изследователската станция „Чарлз Дарвин“. Някъде тук ще нощуваме и ние.

Хвърлихме раниците и веднага изкочихме на вън. Всяка минутка е ценна, всяка гледка, птица и животно са нови за нас. Като малки деца сме, попиваме жадно, радваме се на един нов, различен свят. Нов, но само от гледна точка на флората и фауната, всичко останало е добре познато, все едно се разхождаме из улиците на малко крайбрежно градче – със своите барове, ресторанти, магазини за сувенири, улични актьори, атракции и агенции, предлагащи всевъзможни турове и забавления. Но за всичко това малко по-късно, сега сме се запътили към Изследователската станция „Чарлз Дарвин“. Освен нас двамата и водача, групата ни бе попълнена с две жени и техните две малки момиченца – две сладки, срамежливи еквадорчета, които малко случайно, но много бързо станаха наши приятели.

Странна птичка, едва забележимa е първият ми модел – позира ми. Още птици. Виждам корморан да се стрелва към водата (неуловим е за фотоапарата) и пеликани накацали по дръвчетата и фрегати кръжащи високо в небето и още знайни и незнайни. Спокойни са, смели са, не се страхуват, свикнали са с хората.

Изследователската станция „Чарлз Дарвин“ е работно място на много хора. Доброволци, учени, художници, фотографи и всякакви доброжелатели -анализират, помагат, хранят, изучават, творят. Десетки са.

Добре е измислено, но лично аз не харесвам нагласените неща, все едно се намирам в зоологическа градина – животните са затворени, да няма клетки, пространствата са огромни, но какво от това, това не е техният избор. Истина е че броят на костенурките намалява драстично, заради плъховете, козите и кравите, с времето внесени и много бързо приспособили се на островите. Едните тъпчат, а другите си хапват от яйцата на гигантите. Заради голямата смъртност на малките костенурчета и за да не изчезнат като видове са започнали да ги отглеждат в инкубатори. А когато поотраснат, около 5-тата им година ги връщат отново в естествената им среда.

Може да звучи странно, но аз не съм привърженик на всичко това. Толкова много видове са изчезнали и продължават да изчезват, светът се променя или се нагаждаш и променяш и ти или Adios, нарича се еволюция. Точно тук, на този остров, където е започнало всичко според Дарвин, някакси не ми е ОК изкуствено да се случват нещата. Да хората имат пръст за да се стигне до тук, но не е ли много по лесно да затворят островите за туристи, да изселят всичко, което не е естествено за тази среда, а след това Природата си знае работата. Но това са си мои мечти и желания, действителността за съжаление е различна.

Да вземем например Самотния Джордж – гингантската слонска костенурка от остров Пинта, който в продължение на много години е живял сам и с времето е забравил как се ухажват женските и какво е това секс и заради това с неговата смърт през 2012г. изчезва и неговият вид. На другият полюс обаче е Супер Диего. Неговото неистово желание за секс е спасило видът му. Децата му са над 800. Това е едни оцеляват, а други си отиват.

Освен за костенурките в Изследователска станция научихме интересни неща и за игуаните. А именно:

На Галапагос може да се видят четири вида игуани. Три от тях са самотници и се срещат с другия пол само през размножителният период, но пък точно те са атрактивни за нас със своите ярки цветове – жълти, кафеви, розови, като те се променят в зависимост от сезона и във времето на ухажване. И ако тези три вида могат да се срещнат и на други места по света, то четвъртият, може да се види само тук. Това са единствените игуани в света, които плуват в океана, където търсят и своята храна. Спускат се под водата до 15 метра дълбочина за да се хранят с водорасли, но след това, тъй като са студенокръвни, имат нужда от сериозно затопляне на тялото, за това по-голяма част от времето си прекарват препичайки се на слънце. Те живеят на групи – хиляди са, срещат се на всеки остров, но са едва забележими, черно-сиви, сливащи се с цвета на вулканичните скали, където се намират и техните леговища.

Това бяха и първите животни, с които се сблъскахме на Галапагос – опънати на слънце, по средата на пътя. В началото е стряскащо, грозноватички са, животни от една друга епоха, но след това свикваш, дори ми станаха симпатични. Грубите им черти, дебелата кожа, драконовият гребен и острите нокти станаха обект на много снимки от моя страна. Малките са много пъргави и игриви, докато възрастните, след като хапнат, заемат една поза и могат да изкарат така целият ден, стига някой досаден турист да не се приближи твърде много за да ги снима или разгледа по отблизо. Тогава просто се оттеглят на по-отдалечено място и продължават със своите слънчеви бани. Странно е да ги видиш във водата, главата им е на повърхността, а с дългата си сплескана опашка управляват.

И когато слънцето започна да залязва, решихме да се шмугнем в храсталака с идеята да открием някой от по-самотните плажове, където да се насладим на залеза. Открихме тихо местенце, страхотни червено-оранжеви рачета и малки жълти птичета, но слънцето го пропуснахме.

Вечерта хапнехме превъзходна рибка в ресторантчето, което ни бяха резервирали от хотела, направихме си кратка разходка по крайбрежната улица и се отправихме към леглата усмихнати и заредени, но и уморени от дългият ден и многото емоции. Какво ли ни очква утре?

Как какво – нови приятели, чуден плаж, красива лагуна, шнорхелинг във водите на топлия залив,

нови, невиждани до този момент животни и птици, гмуркащи се пеликани, снощните раци, но на светло, слънце

и това което никога няма да забравя, емоция, която може и да не изпитам никога повече, сбъдната мечта, желание – плувах рамо до рамо (рамо до плавник) с огромна водна костенурка, в естествената и среда.

Беше решила да намине, да ни се представи, да ни накараме да се усмихнем още по-широко, да ни направи още по-щастливи. Водните костенурки са различни от земните, с къси шии, с шарки по главата и с по-големи и мъдри очи. Вторачих се в тях само за миг, но няма да ги забравя никога. Невероятно, изумително, вълшебно. Плувайки до нея не изпитвах страх, въпреки, че е почти колкото мен и 4-5 пъти по тежка, но когато съзрях акула, макар и малка (50-тина сантиметра), на метър от мен, паниката ме обзе. Обърнах се и газ към брега. Ами, ако бях мернал нещо по-голямо. Бях със смесени чувства от една страна изпитах страх, а от друга радост, че имах възможността да съм на една ръка разстояние от тази известна с не добрата си репутация риба. Незнам защо сме ги набедили за лоши (същата слава имат змиите и паяците), но само споменаването на името им ни кара да настръхваме. Знам, че малко от тях са агресивни и опасни, да не кажем че атакуват само при самозащита, но в този случай, може би защото не очаквах, но страха бе по силен от любопитството. На сушата се замислих за и страха, може би ни е вроден от минали времена или просто не ги познаваме.

Много емоци и всичко това само до обяд, а тепърва ни предстоеше посещение на остров Норт Сеймур – островът на сините крачета, фрегатите и жълто-оранжевите игуани.

Чудно място се оказа това островче, различно от всичко, което видяхме до този момент. Ниски, голи дървета със стърчащи във всички посоки сухи клони, огромни кактуси, червеникав мъх, камънак и птици, много птици.

Първите, които се набиват на очи са фрегатите. Прекрасни са в своя любовен танц. Мъжкарите се пъчат със своите червени торби – пълнят ги с кръв и на който е по-голяма и по-алена той става фаворит на женските (досущ, като при хората), а в небето са изкустни майстори.

В полет приличат на самолетите Стелт, с разделена на две опашка и дълги над 2 метра криле. Това е една от двете птици, които прекарват по-голямата част от живота си във въздуха, другата е черният бързолет.

Успяхме да различим два вида фрегати – Голяма фрегата и Орлова фрегата.

А малките и на двата вида са големи сипатяги – пухкави бели топчици, вперили поглед в небето, в очакване на поредната вкусна порция рибка.

Обратно на тях са дебелите пеликани. Чудех се как успяват да се отлепят от земята или от водата и да се издигнат в небето. След това се спускат, пикират на 50 сантиметра от земята, може би за да не видждат рибките сянката на големите им туловища, издигат се отново рязко, набират височина и изведнъж се стрелват към водата, отваряйки в последният момент големия си клюн.

Цамбурват с трясъх, а не като елегантните кормурани, тези световни шампиони по скокове във вода. И капанът щраква. Изненадата ми винаги бе голяма, когато виждах няколко малки рибки, които все пак успяваха да се отскубнат, но не за дълго, защото компания на пеликаните правеха други по-малки птички, които явно не можеха да се гмуркат, но които се бяха научили и обираха изкочилата от торбата плячка.

Същото това дебело туловище спи на едно клонче на върха на дърво, суши се, пощи се и прави всичко на този клон, който се клати сериозно под тежеста на тялото на птицата, но не поддава.

А какво да кажа за синьокракият рибоят. Гнездят, където им падне – по земята, между камъните или по ниските дървета. Малките са на всякъде – бели, мъхести, като плючени играчки са. Позират, пъчат се, не ги е страх.

Позират, пъчат се, не ги е страх. Не са моногамни, грижат се 2-3 месеца за малките и тръгват по чуждо. Синият цвят на крака им идва от някакви пигменти, които се получават от това, че се хранят с прясна риба.

Сините крачета си имат и конкуренция – червените крачета (а бе и тук си имат Левски и ЦСКА), които за съжаление така и не можах да щракна, но пък хванах една далечна тяхна братовчедка.

Птичи свят. Така си мислех, докато не зърнах сливащият се с околната среда галапагоски конолоф – това по научно му, ние си му викаме игуана. В случаят става въпрос за галапагоска земна игуана, описана от Чарлз Дарвин, като „грозно животно с жълтеникаво оранжева окраска на гърба и червеникаво-кафяво на корема и глуповато изражение“. Мен си ме накефиха, зяпах ги с интерес. Сбръчканите им тела, големите гуши, острите нокти, шиповете по гърба и дългата мощна опашка ми напомняха на драконите от детските приказки.

Обожават кактуси, те са им източник не само храната, но и на вода. Могат да живеят 6 месеца без храна и 4 без вода. Всеки мъжкар си има територия – около 30 кв.м. А бе живот си живеят, без врагове (освен ние туристите), женски бол, слънце също, малко са изолирани, но не и самотни.

Чудни създания на чуден остров. Напълниха ми душата. Прекрасен ден, сбъдната мечта.

А вечерта тепърва предстоеше, беше време и да се поглезим, да празнуваме – моето момиче има днес Рожден ден. И тя порасна, е не на височина, но все пак си е повод за празненство. Лангуста, бутилка вино и може би нощен бар.

Да си призная, днес за сефте видях това чудо и много скоро разбрах, че си е скъпо удоволствие. По заведенията порция от това странно, изцъклено морско създание вървеше по 30 долара парчето, а на пазара, на две крачки от нашето ресторанче се оказа, че продават, току що уловени на цена от 6 долара за половин кило. Взехме си две и се договорихме със заведението, където хапваме да ни ги сготвят за вечеря и то по два различни начина.

Вечерта към нашата компания се присъединиха и двете еквадорки, с които се запознахме предният ден, с които си бяхме дружки – вечеряхме и обядвахме заедно, всеки път, когато имахме възможно и техните двете малки момиченца. Компанията бе весела и шумна. Забавлявахме се чупейки с дървен чук щипките на лангустите – месото вътре било най-доброто, така ни увериха момичетата. Храна хвърчеше на всякъде, малките направиха мазало, но пък смехът им бе невероятен, зареждащ, огласяше цялото заведение.

Аз като не толкова голям фен на морската храна бих оценил месото на лангустата с 4 от 6, независимо че се води деликатес, но оценката на моята приятелка, сигурен съм, че се приближава до отличен. Облиза всичко и се оглеждаше за още, но бе време за дискотека.

Открихме само една, която работеше по това време (бе към 10 вечерта) и нахълтахме. На вратата имаше голям транспарант „58 години от създаването на парк Галапагос“, но и той не ни спря. Тъй, като има доста доброволци от всички части на света, много лесно минахме за част от персонала на парка и така успяхме да се шмугнем на партито, за да празнуваме заедно рожденният ден на парка, а и не само. Избрахме си масичка, поръчахме си по бира и се насладихме на началото на забавата – първо малко танци в кръг, после по двойки, а на края и влакче. После прожектираха на голям екран кадри от различни активности и игри през годината организирани от парка – дърпане на въже, надяждане, бягане, скачане с чували, засаждане на дръвчета и една играя, която виждах за сефте – трима участника застанали един зад друг, стъпили на греда дълга около метър, а краката им вързани за нея. Идеята на играта е в синхрон да се придвижат до финалната линия. Падаха, ставаха, търкаляха се, но в крайна сметка всички успяха да завършат – на това му викам работа в екип. Имаше награди за всички участници, както и за служителите на парка с най-дълъг стаж, а за всички на партито по коктейлче – кайпириня. Облажнихме се и ние. Беше весело, забавлявахме се, но е време и за почивка. Утре отново ще ставаме рано – Изабела ни зове.