островите Галапагос – сбъдната мечта – втора част

Отварям очи и все още сънен излизам на терасата. Вдишвам свежест, чистота, прекрасно утро. Слънчицето все още не е изгряло, капките роса все още не са се изпарили, но островите вече са будни. Малко птиче прави сутрешният си тоалет, паяче твори, а морско конче сякаш ми намига. Животът е на всякъде.

Виждам всичко това, усещам миризмата на чудните цветя и въпреки това ми е някак нереално. Незнам защо, но все още ми е трудно да повярвам, че една мечта е вече реалност.

Нямаме време, хапнахме на бързо и изкачаме на вън. Днес ни предстои дълъг, воден преход, между два по-отдалечени един от друг Галапагоски острова – Санта Крус и Исабела.

Водачът ни днес, ни посрещна на пристанището и веднага ни зачисли към група, която нарече „Пингвините“. През целият ден слушахме само: „Насам пингвини, качвайте се в буса пингвини, всички пингвини да слизат“. Никой не му обръщаше внимание, но той не спираше, забавляваше се.

Не знам защо от агенциите не включват в цените на туровете и тези на морските таксита, които не са скъпи, само по долар на човек, но когато това се повтаря многократно, а и знаейки, колко си се изръсил и в един момент да чуеш: „Моля пригответе по долар за таксито“ е меко казано несериозно и дразнещо. Да, ако си организираш пътуването сам, звучи логично, но когато уж всичко ти е осигурено ……….

Както и да е, вече сме на мощната бързоскоростна лодка, която ще бъде нашето превозно средство за днес. Капитанът не се бави много, подкара бясно и заподскачахме по вълните. Много скоро, част от пътниците разбраха, що е то морска болест и има ли тя почва на нашата лодка. Клатушкането си беше сериозно, но пък и екипажа се беше подготвил – имаха достатъчно найлонови торбички, които в този момент бяха най-добрият приятел на една голяма част от пасажерите.

Аз лично нямах проблем и три часа се взирах в морската шир, с надеждата да зърна нещо голямо – я делфин, я акула, я кит, а защо не и нещо невиждано, но уви късметът днес не бе на моя страна. Известно време се мъчих да уловя и малките птички, прелитащи в близост до лодката, но и тук ударих на камък, лодката подскачаше, а те бяха свръх бързи за мен и моята камера, за това се отказах и от това начинание и си седнах чинно в очакване на края на това, да си кача честно досадно пътуване. Добре, че не се включихме в круизите с големите корабите – не е за мен това.

Най-накрая, ето ти на, паркираме в тихото заливче на Исабела – най-големият остров на архипелага, остров с формата на морско конче, образуван преди милиони години от сливането на 6 вулкана, пет от които са активни и днес. Единственият остров от галапагоските, който пресича линията на Екватора.

Не бе минала и минута от нашето пристигане, но водните таксита вече ни бяха надушили. Този път не само те се облажиха. Оказа се, че за да стъпим на острова трябва да заплатим входна такса, която незнайно защо отново не бе включена в цената на ексурзията и разбира се цената за чужденци бе двойна – 10 долара на човек. Можеше и да излъжем, вече имаме сериозен тен, знаем по някоя и друга испанска думички и лесно минаваме за местни, но хванат ли ни пак ще се червим и то за някакви си 10-тина долара, а и знам ли може и да не ни пуснат да стъпим на твърда земя.

Посрещачи на Исабела ни бяха няколко морски лъва, които си лежаха кротко по пейките, на плажа, под палмите или по камъните. Големи симпатяги, но приближиш ли се прекалено стават агресивни, не допускат никой в близост до себе си, защитават личното си пространство, за това, за да спокойни и щастливи, не им досаждахме много. Няколко снимки за спомен и Adios.

Тук някъде група „Пингвини“ бе разделена на две, ние попаднахме при друг водач, не толкова досаден, но и не толкова общителен и приказлив, поне в началото.

Качихме се на едно бусче и отпрашихме към Puerto Villamil – основният град на острова, от който да си кажа честно останах разочарован. Скучно и непревликателно място с недовършени бетонни сгради, по-голямата част от които вече изоставени. Нямах желание да спираме, исках по скоро да се отправим към планините, вулканите или лагуните, в търсене на приключения, емоции и нови видове животни и птици.

Нищо такова не се случи. Не бяхме изминали и 500 метра от напускането на „града“ и отново спряхме. Обект на нашето внимание бе малко езерце, на което отделихме не повече 5 минути и където в движение успяхме да мернем от около 300 метра разстояние, ни повече, ни помалко от три розови фламингота и две черни патета.

Втората част на предобедната ни разходка бе в центъра за отглеждане на костенурки – копие на центъра „Чарлз Дарвин“. На нас ни бе скучно, защото вече бяхме виждали всичко това, за това когато нашият човек реши да претупа и този тур, ние се зарадвахме и мислено му благодарихме.

И когато очаквахме най-накрая да се отправим към вулканите или към девствени гори на острова, той отново ни изненадана. Камиончето, с което се предвижвахме направи обратен и ни върна в населеното място, от което бяхме тръгнали преди не повече от час. Тук нашият гид ни сподели, че имаме на разположение 30-40 минути да разгледаме наоколо, след което ще ни води да обядваме.

И какво да му разглеждаме на това забравено местенце? Единствено плажът ни привличаше със слънцето, палмите, морските игуани и раци, които са на всякъде. Така успяхме да убием време, а и да направим поредната фотосесия на тези чудати същества.

А когато хапна подобаващо, нашият гид сякаш стана друг човек, преобрази се, ентусиазмът му се завърна и започна да ни показва животни, риби и птици, които ако не беше той дори нямаше и да забележим, разказваше ни за островите, за флората и фауната. Може би бе снощен, гладен или жаден, незнам, но това което последва бе страхотно. Наехме лодка, качихме се и не спря: „Погледнете в ляво – скат, огромен е. Там на онова малкото островче, виждате ли сините крачетата. В дясно, пингвин, застанал като статуя. Обърнете се – акула, водна костенурка и още и още“. И това само докато плавахме.

А когато спряхме на малко вулканично островче, продължи да разказва, за странната черно-бяла лава и за морските лъвове, които започна да имитира за да ги привлече.

И успя, малко морско лъвче се подлъга, изкочи от скривалището си и се засили към нас, но когато осъзна, че ние сме натрапници, а не неговата майка, направи кръгом и се насочи клатушкайки се, като пате към водата. Смешна картинка, дори ми стана жал за малкият дребосък, като го гледах как се мъчи. Тук на сушата, тези умни, подвластни на дресировка симпатяги са бавни и тромави, но във водата са царе – бързи и игриви. За тях научихме още, че малките не трябва да се пипат, защото докоснеш ли го, едва ли не го обричаш на сигурна смърт – майка му, която може да разпознае своето малко след хиляди други само по уникалната му миризма спира да се грижи за него и го изоставя, защото за нея това вече не е нейният малчуган.

По време на нашата разходка, разбрахме още, че пингвините от Галапагос са моногамни, а също и че женската снася две яйца, но само едното от малките пораства – по-лакомото, по-нахално и по-силно пингвинче докопва по-голяма част от храната и така успява да уцелее. Няма братска дялба няма помощ от родител. Природата понякога е жестока.

Мислихме, че ще видим много пингвинчета, на големи групи, но зърнахме само един екземпляр, който стоеше като препариран на една скала. В първият момент си помислих, че е изкуствен и сложен там за да привлича туристите, но след детайлно разглеждане на снимките, които направих, стигнах до извода, че на една от тях, лявата му перка си бе променила местоположението, което означаваше само едно – истински е.

Снимахме и събирахме гледки и емоции, а накрая в малкото, тихо заливче, ни раздадоха по един шнорхел и ни позволиха отново да се потопим в необятния, приказен воден свят.

Първоночално се зачудих дали да влезна във водата, защото се намирахме само на няколко метра от мястото, където преди 10-тина минутки видяхме група акули (този път със сериозни размери), които си почиваха в топлите, плитки води, а може би това бе просто тактика и те не си почиваха, а дебнеха някоя по едра плячка да се вояви на хоризонта. Но такива моменти не са за изпускане, а и не бях сам, около мен имаше още 10-тина ентусиасти, за това скочих смело. И за втори път съжалих, че не притежавам воден фотоапарат, за това си обещавам, за следващото пътешествие да се снабдя и с такава техника.

Разноцветни, шарени, малки, големи, плоски, тънки и какви ли още не рибоци, игли, таралежи, водорасли и морски змийчета. Чудно. Много бързо забравих за акулите, но само докато под мен, нещо не се размърда. Изтръпнах, сърцето ми слезна в гащите. Водата бе мътна и си нямах и на представа какво се крие там долу, но усещах, че е нещо голямо.

Сега, като се замисля, ако нещо във водата реши да ме напада, шансът ми да избягам е равен на 0, така че трябва да се науча в такива моменти да пренебрегвам страха, доколкото е възможно, да се отпускам и да се забавлявам, а пък каквото стане.

Две големи очи се бяха вторачили в мен. Бях, като хипнотизиран. Отново я срещнах. Усмихнах се и благодарих на съдбата. Огромната водна костенурка ме погледна само за миг, колкото да ме поздрави и спокойно продължи по пътя си. Невероятно.

Няма такъв следобед – снимах птички, които не бях виждал преди, докоснах се още веднъж до подводното царство, видях акули, пингвини, морски лъвове и разбира се любимата ми водна костенурка. Приказно.

Въпреки негативното начало на нашият тур, смело мога да кажа, че за Исабела един ден е малко. Така и не стигнахме до лагуните, вулканите и гъстите гори, а съм убеден, че „морското конче“ крие още много тайни.

Вечерта, след като се прибрахме на нашият си остров, имахме късметът да присъствахме на събитие, което може би е ежедневно, но ние го виждахме за пръв път, за това за нас то бе ново и интересно. Рибарите се бяха върнали от следобедният си риболов и почистваха улова на големи маси в самия център на градчето. Премахваха люспи, глави и вътрешности, но не ги прибираха или изхвърляха, а ги оставяха на купчини, в края на една от масите, не за друго, а защото знаеха какво ще последва. Пъргавите фрегати само това чакаха. Веднъж зърнали и надушили рибката, те се спускаха една след друга, с идеята да си откраднат някое и друго парченце. И успяваха. Е имаше и такива, които удряха на камък, но в крайна сметка това е живота – по-ловките, по-бързите и по-смелите напълват търбусите, а за останалите остава възможността да опитат отново, риба имаше за всички, дори и за насъбралото се множество от птици пред масите, които нямаха смелостта да се приближат и да си грабнат парченце, та за това стояха на страна и чакваха подаяния от рибарите. И те наистина от време на време им подхвърляха по нещичко. И когато парче полетеше към тях, наставаше суматоха и борба. Всеки искаше да се облажи.

Някои от пеликаните в своята лакомия стигаха до там, че бъркаха в торбите на своите приятели и роднини с надеждата да извадят от там вече скалдираното месце, а други пък, които успяваха да грабнат по-голямо парче или цяла риба, попадаха в ситуация, в която плячката е в торбата, но те си стоят гладни. Рибата е толкова голяма, че немогат да я глътнат. Явно храната на тези мощни птици са по скоро дребните рибки, а не по-големи такива. Та тези лакомници, имаха нужда от усамотение, изплюване и разкъсване на рибата, но случеше ли се това, другите не ги бавеха и ги нападаха, за това този тип герои си стояха на страна и чакаха множеството да се разпръсне, за да се нахранят.

Отново е сутрин и отново сме на вън. Още е рано, но вече е задушно. Няма ветрец, няма ги и листата на дръветата, да направят сянка. Вървим през гора от кактуси, но въпреки, че изглежда пусто и недружелюбно и тук има живот – гущерите, скакалците и паяците са господарите на това място.

Целта ни е Tortuga Bay – един от най-известните плажове на острова – огромен, гол, без палми, заведения, амбулантни търговци, плажуващи и сърфисти. Нереален е, като картичка, недокоснат, девствен. Плуването е забранено, не можеш и да плажуваш, само преминаваш и се наслаждаваш на слънчевите лъчи, птиците, морето и белият пясък. Това е така, за да се запази дивата природа и редките видове птици, които гнездят в района. Царе на плажът са водните игуани, на всякъде са, необезпокоявани. Е зависи, колко нагли са туристите, но има човек, който наблюдава и предупреждава, ако прекалиш и се приближиш твърде близо до тях. Райско кътче.

В края на плажа отново навлизаме в гора от кактуси. И ако в първата, все пак се мяркаха животинки, то втората все едно бе излезнала от филм на ужасите – огромни обгорели кактуси, вулканични скали и земя напукана, като след земетресение или друго природно бедствие. Странно място. Неприятно. Потреперих. Не ми се оставаше тук, а и не само аз бях на това мнение – небето почерня, буреносни облаци се скупчиха над нас.

Време бе да се омитаме, скоро ще вали. Все пак се надявам да ни се размине, защото ни престоеше посещението в „джунглите“.

Да и такова нещо има тук или по скоро аз наричам така буйна и гъста растителност, която е завзела едната час от остов Санта Круз. Тук е почти недостъпно, пътеките са тесни и обрасли с лиани. Добре, че двата огромни кратера, заради които влезнахме във вътрешноста на острова, се намират почти до пътя и няма да ни е трудно да се доберем до тях.

Известни са, като „Близнаците“. Вулканични, метеоритни или пък карстови, никой си няма и на представа, как са се появили – версии много. Аз лично, като ги видях и си представих, как две гигантски скали падат близо една до друга и образуват тези две чудовищни дупки, чиито основи и стени, днес са покрити със зеленина. Климатът тук е различен, по-влажен и хладен, което е предпоставка за образуването на този зелен килим и благоприятно място за живуркане на много птици, животни и насекоми, които не могат да се срещнат извън тази ария.

И когато бяхме вече готови да се сбогуваме с това странно място, някой извика.

В първият момент не ги видях, сливаха се със средата, но ги чувах, те бяха там. Загледах се. На 50-тина метра от пътеката, на две трудно достъпни, заобгръдени от ниска бодлива растителност дървета успях да различа силуетите на две издирвани от мен птици.

Противоречивост е думата, която може би най-много им подхожда. От птици на мъдростта, до птици на мрака, опустошението, нещастието и тъмнината. От символ на тъгата, носталгията и самотата до символ на богатството, на личностното израстване и духовното развитие.

Странностите при тях са много, може би точно заради това ми харесват и не спирам да ги търся, снимам и наблюдавам. Те виждат само напред, но този недостатък природата е компенсирала, като им е дала възможността да си завъртат главата до 270 градуса. А какво да кажем за това, че са единствените птици, които мигат с горният си клепач, а не с долният или ли пък че имат способността да виждат триизмерно.

Крилата им пък са уникални, създадени са по начин, който не позволява завихрянето на въздуха да бъде съпроводено със свистене, което прави полета им безшумен. За зрението и слухът им, няма да отварям и дума, защото вместо „островите Галапагос“, ще трябва да променя името на пътеписът на „Совите не са това, което са“.

Има моменти в живота, когато се чувстваш на седмото небе, когато сбъднеш своя мечта, когато видиш всичко в реално време, а не на снимка, когато останеш без дъх. Това за мен бе един от тези моменти. Мечтал съм си не веднъж да видя тези нощни създания и съм ги виждал, но никога толкова ясно и толкова близо до мен. Винаги е било само за миг, докато този път имах възможност да им се насладя за по- дълго, да им се порадвам.

Усмивката не слезна от лицето ми дълго време след това. Не спирах да прехвърлям снимките и да пускам отново и отново видеото, което направих. Бях, като замаян, не можех да повярвам. Дори не знаех, че ги има тук. Случайността е велико нещо. А дали това бе случайност?

Вече няколко пъти бяхме виждали слонски костенурки, но не и в естествената им среда. Сега ни предстоеше и това. Тук, в Rancho Primicias им бе създадена среда, от която те се възползваха пълноценно. Огромни пространства, множество дървета с любимите им плодове и много локви, в които обичат да се потапят и да си правят кални бани, за по два-три дни, с цел обезпаразитяване и разкрасяване.

Е да от калните ями се носеше неприятна миризма, защото всички нужди се извършват на място, но това е, красотата иска жертви.

Друг интересен факт за костенурките на Галапагос, е че всеки остров си има своя, уникален вид. Едни са по-едри, други с по-дълги шии – зависи от това, какви растения обичат да похапват, ако растенията са на по-височко, съответно и шиите са по-дълги и обратно, ако си хапват плодове от земята, дългата шия става ненужна. Друга съществана разлика са корубите – извити, сплескани или по-отворени, има всякакви видове. Има и костенурки с по-тънки крака и такива с по-издължени муцуни и т.н., разлики безброй.

Но има една дума, която ги свързва и която идеално описва тези великани – и това е despacito. Всичко правят „със скороста на костенурка“. Хранят се бавно – наблюдавах една как си хапва плод в продължение на 10-тина минути, правят секс бавно – по час, час и половина – мечта за нежните половинки, живеят без стрес, без напрежение и може би за това доживяват до 120-150 години.

Древни същества, едни от най-старите на планетата. Същества, които могат да изпадат в състояние на хибернация (могат да минимализират жизнените си процеси), когато температурата на околната среда е прекалено ниска за тях – това е може би още една причини за тяхното дълголетие.

Интересно ми бе да ги наблюдавам, но още по-интересно ми бе да ги слушам. Звуците, които издават са странни и зловещи. По време на секс например, всеки тласък на мъжкаря бе съпроведен със зверско пъшкане, все едно това не бе удоволствие за него, а мъка, а в моментите на страх, когато някой се приблежеше прекалено близо до тях например, се скриваха в корубите си, това от своя страна бе съпроводено от звук, наподобяващ предсмъртен стон. Чуваше се още съскане, сумтене и подсвиркване. Може би това е техният начин на общуване, знам ли?

Колкото и да ми бе интересно, дойде време да си кажем довиждане и с тези великани и да се отправим към тунелите от лава.

Видяхме два, но без лава. Не че съм очаквал да видя лава. Странното за мен бе, защо бяха само два и защо толкова къси (не повече от 30-тина метра всеки). Все едно огромен червей бе прокопал две огромни дупки. На някой това преживяване може да му се е сторило интересно и забавно, но за мен си бе тъмно и скучно. Никой от нашата група не се спря, не се загледа, всеки бързаше да излезе на повърхността. Това сторихме и ние, дори една свястна снимка не можах да направя. Човек, като няма желание, нещата не му се получават и това е.

Сега, като се замисля, можехме да минем и без тунелите. Също толкова скучна и безмисленна бе и първата част от тура ни на остров Исабела. А други две забележителности (Изследователската станция „Чарлз Дарвин“ и плажът Tortuga bay), чиито посещения бяха организирани от агенцията се намираха прекалено близо до населеното място, където нощувахме и бяха достъпни за всеки, който има желание да ги посети, без входни такси и необходимост от екскурзовод. Така че, теглейки чертата, мога да кажа, че агенцията ни загуби един ден в турове, които не ни допаднаха или бяха на една ръка разстояние от нас. Ден, който можехме да оползотворим с наемането на велосипед и обиколка из вътрешността на острова, посещение на някое по-закътано плажче, пътешествие до някой от другите острови или втори ден на Исабела например.

Не съжаляваме и за минута за времето, което прехарахме на Галапагос, казвам само че не е толкова трудно, ако човек има малко повечко време, желание и търпени да си организира всичко на място, още повече че може да грабне и някоя оферта от днес за утре на много добра цена. Но дори и да трябва да се изчака ден-два, това няма да е проблем, защото островите предлагат безброй алтернативи и забавления – разходки, снимки, плажове, море, почивка. Местата за посещения са безброй.

Ако все пак, някой иска да планира пътуването си сам, трябва да знае, че хотелите и хостелите предлагат нощувки и то на доста добри цени – от 30 до 50 долара в зависимост от удобствата и то с включена закуска. Обядите пък влизат в цената на еднодневните турове (за четири дни имахме два такива), а за вечеря по–добре да се разнообразява.

Ние имахме включени закуски, обяди и вечери, което от една страна бе добре, защото отивахме в заведението и само поръчвахме, но пък нямахме право на избор. Не че сме го търсили. Пет дни хапвахме само морски глезотии (приготвеха ги божествено), защото като се върнем на 3000 метра надморска височина, рибка ще ядем, ама само от консерва.

Един обяд около 5 долара, вечеря 10-тина и тук не включвам алкохол, десерти и други удоволствия. Бира – 5 долара, коктейл -7-8, бутилка вино – 20-30. Ако не ви се дават толкова пари, няма проблем да си внесете – няма забрана. Ние си носихме и бира и винце. Изпихме всичко, че и отгоре. По време на туровете алкохолът е забранен.

Съжалявам, че говоря за пари, но точно за тази дестинация си заслужава човек да се замисли.

Това беше, четири дни отлетяха много бързо. Няколко последни кадъра на птиците от Галапагос и напред към летището.

А там нищо интересно. Минахме си проверките и седнахме да чакаме. Нашият полет закъсняваше. Бях се отнесли, преглеждахме снимките и хапвахме бисквитки, когато отново чух името си по уредбата. Случва ми се за втори път, откакто съм в Еквадор. Първият път бе заради рутинна проверка на багажа и то при полет извън страната, а сега за какво ли ще да е?

Поне два пъти ни бяха правили забележки по плажовете да не прибираме нищо, но ние пак си бяхме взели. Я вулканично камъче, я мидичка, рапанче, та и малко пясък – за спомен, а и да има да раздаваме на приятели. Отричах до последно, вдигах рамене, говорех на български, обяснявах с мимики и жестове, че не отбирам ни английски, ни испански. Много добра стратегия, когато ти изнася говориш, когато не, се правиш на шут, е и усмивка е нужна и малко самочувствие, че наведеш ли виновно глава няма прошка. Естествено не бях само аз в това положение, до мен бяха наредени и отворени още три куфара. Момичето в ляво отнесе глоба 140 долара, а момчето в дясно акт, но на нас ни се размина – добре че пясъкът бе под кило.

Усмивката не слезна от лицето ми през целият полет. Емоциите бяха много, преживяванията безброй, животинките, птиците и растенията, които видяхме бяха наистина уникални. Нямаше да се разсърдя на ден-два повече, но и на това съм доволен. Една мечта се превърна в реалност.

И в момента, в който се замислих за мечтите, някак случайно може би, малкото прозорче на самолета ми предложи ново предизвикателство.

Планини в облаците. Как ми се прииска да съм там, да вдишам от студеният въздух, да се докосна до небето, да зърна света от високо.