от крепостта Устра до Циганско градище

Поредния ни ден в любимите Родопи започна с припичане на сутрешното слънчице на красивата гледка, която се разкриваше пред нас – долу в ниското като на длан се стелеше Ардино. След като се оправихме и стегнахме „кервана“, оставих останалите от тайфата да се наслаждават на сутришното си кафе в центъра на градчето, а аз отидох да търся полицията и банковия клон – все пак бях обещал, че ще си платя нарушението от преди над 2 години, а и не исках да рискувам нова среща с местните полицаи или някои техни колеги.

А за себе си установих нещо- уж познавам добре работата на един банков клон, ама в малкото населено място, той си има свой ритъм (бавен разбира се), като служители и клиенти си имат свой особен контакт и начин на работа. Да кажем, че това доведе до удължаване на кафето на моите дружки. 😉

След като свърших „работа“ и дадох своя дан за държавния бюджет, поехме към близкото село Дядовци, след което се намира един от символите на Източните Родопи – Дяволския мост.

Е, вече сме разказвали за първото ни запознаване с „Шейтан кюприя“, но „Покахонтас“ и „Църна маца“ не бяха виждали този „красавец“, тъй че нямаше как да не отидем. А и тогавашната ни „експедиция“ бе доста по-сложна от смолянското с.Гълъбово, докато сега „Филката“ ни отведе почти до моста – има хубав път досами моста, като само в края му той е черен, но достатъчно добре поддържан, за да не е проблем за всякакъв автомобил. Ние обаче решихме да вземем пеш този участък, като „Старшия“ и „Майната“ се отдадоха на мързел и отказаха, да ни придружат с аргумента, че са го виждали. На мен не ми пречеше да го видя отново.

За моя изненада се оказа, че посещението на този „обект“ вече е платено, не че имам проблем с това, но ми бе леко странно, че реално ако някой се спре на предния ни маршрут, то няма кой да те гони за таксата, тъй като касата бе само от тази страна на моста. Това го приемам като „подарък“ към хората, които са си направили труда да достигнат до там по-трудния начин след няколкочасово бъхтане по чукара. А „Шейтан“-а си бе все така красив и величествен, като дори светлината бе с нас, за да може да му направим подобаваща фотосесия. Много ясно и отчетливо се виждаше и отражението на „дявола“. 😉

Отново направихме спирка в центъра на Ардино, за вкусен обяд, тъй като все пак за следобеда ни имаше планове за разходка до нова крепост, с която да се запознаем и да „покорим“. Както стана дума в предходното ни повествование, таз годишната родопска обиколка бе под наслов „крепости и (нощувки с) красиви гледки“, тъй че нямаше как да минем без крепост. Прекалихме с обяда, ама пък добре, че имахме един час да пътуваме, че сигурно щеше доста да ни домързи, но отново минахме по път, по който преди това не бяхме минавали към Джебел, а след това по маршрута Казаците-Мрежичко и току преди да влезем в с.Устрен вече бяхме с обострено внимание – дебнехме за черен път и табела, която да отбеляза отбивката към крепостта Устра.

Е, нямаше нужда от прекалено взиране, ясно и отдалеч се виждаше „знака“ към целта ни. Спряхме отстрани на пътя, сложихме удобните обувки за поход, но хвърляхме по един леко тревожен поглед нагоре към небето… Имаше едни притеснителни облаци, не от онези белите-пухкавите, а от сивите дето вещаят неприятности за всеки турист. Но все пак решихме да се пробваме, надъхвайки се, че за пореден път ще ни се размине и няма да ни завали.

Тръгнахме и след като подминахме една чешма съвсем в началото на походчето ни, бяхме пресрещнати от един джип. Бях споделил, че не само маршрутите таз година ни бяха лежерни, ами и организацията ми, в която липсваше задълбочено проучване по въпроси, ама къде и как да минем, че да стигнем. Та затова си бе необходимо да получим потвърждение от местните във високопроходимото возило, че сме на прав път и да получим ценни съвети. Че бяхме на правилния път – то не бе изненада, все пак само преди малко бяхме последвали указателната табела, но си получихме и жокера – нататък, където пътя се разполовявал (демек образувал “Y“-образна форма), да следваме разклонението вляво. Сетих се за един от любимите ми герои– Джак Ричър, който си има максима – не знаеш ли накъде да поемеш, тръгваш на ляво… Ама онзи Джак Ричър от книгите на Лий Чайлд, а не онзи от киното. Там за два филма Том Крус все знае на къде да поеме. 😉

Казват ни хората, това е мястото за което трябва да внимавате и после ще стигнете до хижата и покрай нея ще видите пътечка, която тръгва нагоре през гората, която ще ви отведе до крепостта. Та стана дума за хижата и с надежда попитахме дали функционира – получихме положителен отговор и точно споделихме въжделенията си, че ще може да изпием по една бира там или поне да заредим за върха и … ядец. Хората, ни викат ще пиете, ама друг път – те били собствениците и сега се прибирали към Джебел да си нагледат другия бизнес и на хижата нямало никого. Значи времето още се държеше топло-задушливо, ама тази информация ни заля кат‘ студен душ. Мисля, че „Майната“ го прие най-тежко.

Въпреки намеците от нас и натъртванията от страна на „Старшия“, стана ясно, че не може да ги изкушим хората да се върнат, че и да ни придвижат с джипа си, само за да им направим оборот от няколко бири. Не че е очудващо де. Не ни оставаше друго освен да се придържаме към първоначалния план и включихме „кракомобилите“ и затътрихме по прашния път. Скоро стигнахме и до упоменатия вече разклон, ама да ви кажа не е необходимо да се разчита на случайността да се срещнат собственици на хижи, горски, ловци, други туристи или пък да имаме интуицията на Джак Ричър, та да се ориентира човек. 😉 Имаше поне две видни табели дето насочват дори такива като нас, дето се славят, че имат способността да се отклоняват от маршрута. Нейде от там се виждаше кацнала на една скала и крепостта „Устра“, ама можеше да се различи, ако имаш фотоапарат като на „Старшия“ с оптично прилижение „х50“ – иначе само може да предполагаш, че е там. 😉

Попритиснати леко от неблагоприятните метеорологични условия бяхме пуснали в ход, доста по-стегната крачка, та изминахме елипсата, която описва пътя до хижата, малко над половин час и без да се бавим набързо открихме пътечката, която продължаваше през гората. Е, там вече си имаше малко зор – започна се с по-сериозно рязко изкачване по виещата се из между дърветата пътечка, но отново не намалявахме темпото, ами дори напротив – увеличихме оборотите. Бяхме мълчаливи и целеустремени, ама не се правехме на симеоновите войни, опитващи се да превземат поредната византийска крепост в района. Хич, не сме влизали в подобни роли и възстановки на исторически събития. Дъх не ни остана от забързаното темпо, на което се дължеше тишината от наша страна, а не за да ни чуе някакъв въображаем противник. 😉

А за доказателство, че не си бях написал „домашното“ за момент си мислех, че сме достигнали целта си, след като видях едни каменни „ритли“, за които въображението ми моментално им приписа, че може да са били част от някогашната крепост. Ама не бяха – разбрах го от табелата, която ни уведомяваше, че трябваше още усилия да положим. Но не много де – скоро бяхме изправени пред стръмни „стъпала“, които се бяха образували в скалите, а над тях се открояваше силуета на една от крепостните стени.

Спрях се от гледката – изненада ме и е доста впечатляваща… Не очаквах да видя толкова запазени крепостни стени на този самотен връх. Определено умее да прави страхотно първо впечатление. 😉 А, пък си представям в онези години, в които войниците са разчитали само на сабите и лъковете си, колко страшен и непревземаем им се е струвал силуета на това защитно съоръжение. ….

Крепостта е създадена от византийците през X век, като е била една от най-важните защитни съоръжения в областта Ахридос, построена за да защитава важен търговски път. В историята си е служела предимно на византийците, като се предполага, че на два пъти е попадала в български ръце. Първия път при Симеон I, който бързо я връща като зестра за годежа си с императорската дъщеря. В последствие има предположения, че и Иван Асен II е успял да я покори, но дали е така…уви няма останали съвременници на тези събития, за да ги потвърдят.

А, има доста какво да се види там на едноименния връх на който е съзидана крепостта. Освен добре запазената стена може да се различат основите на трите кули, както и на 8-те на брой други помещения във вътрешността й. Предполага се, че тези „здания“ са били на три етажа, като приземните етажи на някои от тях са се използвали за цистерни, в които са се намирали водохранилищата, захранвани от дъждовна вода.

Има и една легенда свързана с крепостта, която ще цитират дословно: „ Преди много години един владетел успял с жестокост и многобройна войска да завладее земите в околността. Харесал най-високото скалисто място и решил да изгради крепост, в която да живее. Много пъти започвал градежа, но построеното през деня, се рушало през нощта.

Разбрал господарят, че трябва да принесе жертва на боговете и вградил в стената единствения си син – все още кърмаче, заедно с неговата майка. Така построил крепостта и заживял в нея с трите си дъщери, пазен от многобройна войска. Казват, че и днес от стените на крепостта се стича бяла като мляко вода, а нощем се чуват воплите на майката, която търси своята рожба, за да я нахрани.

Господарят владеел с кръв околните села, ограбвал хората, а който дръзнел да роптае го затварял в крепостта. Живеел откъснат от света и години никой не го виждал, но говорели за неговата жестокост. Само от време навреме сутрин по изгрев слънце неговите три дъщери се спускали по таен проход до Лебедските езера, за да се изкъпят. Така минавали години и нищо не се променяло.

Хората решили да си отмъстят. Събрали всички кози от околността, вързали на рогата им запалени свещи и сред нощ ги погнали по чукарите към крепостта. Уплашена от многобройния противник, стражата на крепостта вдигнала тревога. Господарят хукнал да се спасява, събрал набързо заграбеното злато, натоварил го на няколко мулета и напуснал крепостта. На следващия ден хората влезли в крепостта и освободили всички своите събратя. Това е легендата, а колко има истина в нея…не се ангажирам да кажа.

Безспорно обаче, най-ценното за нас от крепостта „Устра“ бяха невероятните панорами разкриващи се от 1 115 метра на едноименния връх на който се е простирала твърдината. Спиращи дъха ни гледки, гледки за „милион долара“ и т.н.

Но пък говорейки за ролеви роли малко по-рано, то пъплещите буреносни облаци от запад, може би поне малко ни доближиха до тревогите, които са изпитвали защитниците, когато пред крепостните стени е наближава конницата и пехотата на вражешката войска.

Хич не ни се тръгваше наслаждавайки се на невероятната 360-градусова гледка към различни кътчета на любимата ни планина, като при други обстоятелства със сигурност щяхме да отделим на тези пейзажи доста повече време. Но нямаше как да отлагаме повече тръгването си, ако не искахме да рискуваме явно очертаващата се буря да ни застигне и да ни направи вир-вода. Явно обаче „Майната“ не прие въобще добре идеята ни за тръгване, макар разума в нея да и шепнеше, че трябва. Сигурно бе прихванала някаква „енергия“ на това място, бе като „залепена“ и не и се тръгваше. Скочи намусена, заяви че ще си дойде друг ден сама и ще си остане колкото си време иска и констатира, че и без това нашите приказки и шума, които създаваме само я „дразнели“ там отпуснала се на руините пред ширналата се длъж… Не знам каква енергия, лъчение, ток ли там точно какво я бе ударило, ама определено я бе направило по раздразнителна и не учтива. 😉

Който ме познава знае, а пък мисля, че и друг път съм го споделял – аз това с енергиините места не го прихващам, ни положителни, но отрицателни, ама виж тъмните облаци, явно доста енергия ми дават – опалихме със страшна скорост надолу, като бяхме стигнали до „хижата“ на един дъх… Е, може да са били два…три, или около 50-ина, ама скоростно си бе. „Майната“ пък съвсем се беше енергизирала, че хукна пред нас и скоро даже и прахта й не дишахме – дали тази енергия нещо не я бе ударило в стомашно-чревния тракт, та опали така по-пътя?!

А пък ние продължихме освен със забързано темпо и в голям смях. Нали знаете как се поучава понякога – една изпусната реплика от някого и после голяма веселба настава. Та от това препускане, бе нормално леко да сме се позапотили, може и да предстоеше лятна буря и да бяхме в гората, но все пак си бе лято и топло време. Нормално е това да намираше отражение и върху фланелките ни. И тъй вървейки и обсъждайки тези анатомически следствия „Църна маца“ вика „Я, вижте намокрило ми се е котето“. Представям си какви ли не асоциации се зараждат в главите на четящите тези редове и всичките ще да обозначени с поне две червени точки 18+ . Може би някой си мисли, че сме някакви си мега извратеняци, дето ходят по горите, за да си проверяват „котета“ , „морковчета“ или там както дойде други „животини“ и „зеленчуци“. Ако това се е мъдрило във вашите представи, то недейте да четете следващите редове, тъй като ще ви разочаровам…

Обяснявам значи откъде се породи тази реплика. Не нито тя, нито някой друг е бъркал в панталонките на „Църна маца“, но правотата на това заявление бе очевадно. Пояснявам, че тя бе с една розова фланелка, на която имаше рисунка на една котешка муцунка и с оглед на жегата, скоростта ни, анатомични процеси свързани с охлаждането на кожата, попиването на материите и видимите следи оставящи в/у тях, то въпросната рисунка на фланелката наистина се бе намокрила. И ако при четене на предходния абзац, сигурно рязко са се намерили желаещи да идват с нас по тези ни разходка, сега след този най-вероятно вече няма такива…. 😉 Но пък едва ли е нужно да обяснявам в нашия си „фолклор“ какви вариации по темата се зародиха „овлажнено, запотено…“ и т.н. С голямо настроение се появихме, което сигурно доста е учудило „Майната“, като ни видя и преди да й обясним какво предизвиква хилежа ни.

А, за кой ли път и Родопите ни показаха любовта си – точно се качихме в колата и започна да вали….Изчака ни да направим разходката си, да се насладим на поредната й красива страна и едва тогава заваля. Идеята ми този път бе да не нощуваме в Златоград, а в околностите му. Бях намерил невероятно място, което обаче явно бе трудно за откриване – разбрахме се със собственика да се чакаме на бензиностанцията в края на града и след като се появи, поехме към близкото Старцево, където смятах, че всъщност се намира къщата, в която щяхме да нощуваме.

Да,ама не – подминахме Старцево с мръсна газ и продължихме по пътя за Неделино. Но след няколко остри завоя на пътя достигнахме до пресечка към с.Пресока, по която поехме, но скоро отново отбихме по тесен път вляво, водещ нагоре през гората и хей го на – излязохме до няколко къщи. Бяхме наистина в нищото, ама гледката… О, гледката наистина бе един път, а грейналото слънце,след летния дъжд само подчертаваше тази невероятна красота, която се разкриваше пред нас.

Определено и другите „ентусиасти“ останаха очаровани от избора ни за нощувка и от гледката, която им бях обещал. Нямаше как да не им спомена, че им завиждам, че ме познават. Въпросното място имаше един недостатък – не предлагаха храна, а пък все пак ентусиастките в екипа сме ги взели да ни красят групата, което изключваше варианта да ни спретнат някоя гозба, тъй че трябваше да намерим друг вариант. 😉

Препоръчаха ни една кръчма в близкото Старцево – но един измежду шофьорите не трябваше да пие, но все пак предлагайки това място, си бях поел този риск, че ще ми се наложи да се съобразя с компанията и нямах нищо против.

Ударихме на камък с кръчмата, в която ни бяха изпратили – оказа се, че въпросната вечер няма да работи… Но веднага си намерихме друга кръчмица и останахме наистина възхитени от храната, от обслужването, от цените… Евала на хорицата там, препоръчал съм ги на ужасно много хора и смея да кажа и заставам твърдо, зад това си твърдение, че по-нищо не отстъпва от най-известната и култова кръчма в Златоград в качеството на храната, като там в Старцево я няма тази лудница и хората наистина те обслужват царски. А, освен че селото е най-голямото е околията, с официалното си население от над 2 200 човека, то може да претендира и за най-старото населено място в региона, като именно неговите преселница са заселили двата близки града – Неделино и Златоград.

А сутринта с подобна гледка е направо невероятна. И не ни се тръгваше, можеше да изкараме деня тук. Още повече, че планът претърпя лека промяна – с „Майната“ мислехме да заведем групата, до друга крепост, която ние бяхме покорили в предходна обиколка на Родопите – „Кечи кая“ с невероятна гледка към Рудозем. Но нямаше как трябваше да помислим и за „Филката“, като миличкия нямаше как да издрапа по черния път нагоре.

И тъй като бяхме близо до Златоград, скокнахме до това градче, за да може с него да се запознаят „Покахонтас“ и „Църна маца“, пък и признавам си, нямам нищо против да се връщам в това китно градче. И докато пратихме двете мацки да обикалят из чаршията, останалите тримца седнахме като чорбаджии да изпием по едно кайве. 😉 Временцето нещо пак ни се мръщеше и явно ни приканяше да поемем отново напът.

Насочихме се по пътя Златоград – Мадан – поредния живописен път в тази планина, като хей така импулсивно решихме да отбием на една от пресечките към село Страшимир. Село, което не говореше нищо на никого от нас, но пък си казахме, че може и да ни изненада, а и съдейки по местоположението му, все щеше да ни предложи нов поглед към „съблазнителните извивки“ на неповторимия релеф на тази планина.

Е, не успяхме да открием някой скрит бисер в лицето на Страшимир, но може би за това сме си виновни и самите ние – заради не особено добрия път не рискувахме да навлезем до края на селото, а пък за съжаление не успяхме да намерим и нито един местен жител, с които да си поприказваме за интересни истории свързани с това местенце.

А, такива със сигурност би имало – поради сериозното развитие на рудодобива в землището на селото м/у 1950-1975 год. в него са живеели 4 800 жители, определено впечатляваща статистика, особено на фона на останалите около 80 души в днешно време. Бяхме спрели до една голяма административна сграда, която явно в миналото е изпълнявала важна роля, като от вътрешния й двор предлагаше страхотна панорама към пътя към Златоград, по който току-що бяхме дошли, но за да й се насладим трябваше да прескочим оградата…Е, този път решихме да не нахълтваме по този начин, та макар без лоши помисли към имуществото на хората, а подтиквани само от естетически подбуди.

Въпросния ден в организационно отношение ми бе най-слабия – идеята ми за яко място на което отново да отседнем пропадна – в близкото до Мадан и Рудозем село Средногорци хотелче разположено на брега на Арда, нямаше място и не можеха да ни приемат, но това не пречеше поне да отведа тайфата да се наслади на кухнята, която хората предлагаха. А, то може би и по-добре, че нямаше места, че „Майната“ и „Църна маца“ като завзеха детския кът и най-вече люлките не можеш ги откъсна оттам и току-виж станеше някое дърпане на косите с някое 5-6 годишно момиченце опитващо се и то да се полюлее привечер след вечеря. 😉

И понеже стана дума, че ни пропадна ходенето до „Кечи кая“, то с „Майната“ решихме да заведем останалите до едно емблематично място свързано с освобождението на Родопите, така наречената „Родопска Шипка“ – вр. Средногорец и да отдадем почит на човека и войните без които може би нямаше да можем да правим тези наши любими пътешествия, тъй като ако не е бил техния подвиг, то любимата планина е можело да не е в пределите на нашата родина.

Именно затова поне пред себе си съм се зарекъл, преминавайки в близост, да отивам до това място, за да почета ген. Серафимов и всички останали доблестни мъже отвоювали това райско кътче.

Вечерта се озовахме в с.Пловдивци – не че „Майната“ я беше обхванала някаква носталгия, чисто и просто съвпадение (до някъде в името). Като този ден след като „изневерих“ на идеята си, да намеря място за нощувка с „приказна гледка“, но пък заложих на малко „релакс“ – на място с басейнче. Само дето се оказа, че съм пропуснал да кажа тази информация на тези членове на компанията ни, които проявяват интерес към подобен тип „развлечение“ и те не се бяха оборудвали. Що ли пък такъв пропуск от моя страна – кой знае може да съм са ме споходили разни извратени мисли, че ще вземе (поне женската част де) да се цопнат във водата „дибидюс голи“, ама уви нямаше как да изпробваме доколко „работеща“ е била тази идея – сигурно се падна най-студената вечер в цялото лято, че даже без да се намокрим се бяхме понавлекли с допълнителни катове дрехи.

Но така пък докато обсъждахме на масата какво да правим на другия ден – се оказа, че всъщност може да заведем нашите приятели до една друга крепост на която бяхме ходили с „Майната“ – „Циганско градище“. Или за да бъда по-конкретен не точно крепост, а някогашна кула, която трябвало да свързва земята с небето. Ако лично сме ви разказвали за това място, то сигурно сте чували как сме се заричали, че не бихме си причинили да бъхтим отново до този връх и едва ли друг пък ще го направим, но ето че плановете ни за другия ден бяха свързани именно с повторно посещение на това място.

Бих могъл да кажа, че толкова много обичам останалите ентусиасти от групата, че съм бил готов да си причиня отново адското блъскане по черните пътища и да се направя на страшен пич. Да, ама не, колкото и да си ги обичам, то нямаше отново да поема на няколко часовото тръмбоване, а пък и те колкото и да вярваха, че крайната точка си заслужава всичките усилия, то не виждах да имат желание да тръгнат без нас. Стига да искаха, нямаше да ги спра, нищо че целия ми ден щеше да е обречен на нищо правене – но пък може би нямаше да е зле да си пийвам боричка, докато наблюдавах тинейджър(к)ите как се плацикат в басейна. 😉 Това което обаче изкуши групата ни да предприемем пътешествие до останките на „циганската кула“, бе „офертата“, която ни вкараха нашите домакини – офроуд разходка с джип до върха. Имахме сделка. 😉

С малко закъснение от уречения час на следващия ден, пристигна и нашия шофьор – колоритен местен човек, които също се оказа, че има къща за гости в съседно село, занимаващ се с още куп неща, а в последствие както и разбрахме бе станал и кмет на селото си. А, возилото ни бе един добре запазен руски джип „УАЗ“ – закупен както сподели от бивше комунистическо величие от Смолян, който само си държал въпросния джип в гаража и затова бил толкова запазен. То това си е като някаква „стандартна“ легенда за соцвозилата. Същото както за останалите коли, които все са били собственост на възрастни госпожи и почти не са били карани, но за сметка на това са били глезени да седят на сухо в гаража. 😉

Поехме към Мочуре – село, което с „Майната“ помнехме с доста топли чувства, след срещата ни с няколкото му жители, но пък оставило противоречиви чувства в „Старшия“, който предния ден привечер се бе разходил до селото, но то го бе посрещнало безлюдно, мрачно и с заплашителни кучешки лайове. Набързо преминахме покрай някогашната заставата, през ливадите, като слушахме разказите на нашия шофьор-екскурзовод за войниците, които са служили по тези места, за това как са се обработвали тези поля от работниците в местното ТКЗС и бързо навлязохме в гората и достигнахме до мястото, където пътя се отклоняваше към високата панорамна гранична вишка. Човека ни се извини, че ако искаме да отидем до там, трябваше да го направим пеш, тъй като пътя до там съвсем се е прецакал от дъждовете. Никой не пожела да се разходи, явно денят щеше да е айляк. 😉

Или не съвсем…нямаше как да се изкачим с джипа до самия връх. Но и за нас с „Майната“ се очертаваше да има разнообразие – този път щяхме да се качим от другата му страна. И ако предния път пътя ни до там бе плавен и продължителен, то този път щеше да е значително по-кратък, но с по-осезаема денивелация.

Ето ви го „Циганско градище“ – казваше човека, сега сте вие нагоре по баира, и взе да вади провизиите си за обяда си на открито. И, докато той похапваше сладко-сладко, ние се втурнахме през избуялата трева нагоре по склона. Сякаш някой ни гонеше и пришпорваше – щурмувахме го набързо, а горе ни очакваше познатата ни гледка…Гледка, която бяхме обещали на нашите приятели… И пак беше невероятна… Една приказна красота на 360 градуса…Спираща дъха и напомняща защо толкова обичаме този край….

Разказах им отново историята за идеята да се построй кула до небето, за хубавите намерения и лошото изпълнение и как може би още от онези времена е тръгнала приказката „хубава работа, ама циганска“. Не че не я бяха чели преди в предния ни разказ, но все пак човек, като го напише си спомня повече подробности, та за момент бях актуален с разказа си.

Но в далечината пак се виждаше „Съдилището“, който с „Майната“ бяхме набелязали още предния път, та дадохме зор да тръгнем само след 30 минутно наслаждение на върха, за да може да отидем и до там.

Споделихме идеята си на шофьора, които явно ни бе харесал, нямаше против да продължим, но имаше само едно притеснение да не завали, че тогава можеше да имаме проблем с придвижването по изронените черни пътища и избуялите треви.

И ако до тук пътя бе приличен нататък стана наистина офроуд. Буквално разбрахме какво е да подскачаме в купето като „чували с картофи“, а „Майната“ и „Църна маца“, които бяха отзад в товарния сектор се мятаха и подскачаха като „възбудени електрони“, като на няколко пъти дори опитаха да имитират Флинстоун и да пробият платнището служещо за покрив, с главите си, като дори да огънат стоманените пръчки придържащи платнището… И за малко да успеят. 😉 А, пък после да не се сърдят, моля ви се, като им казваме че са твърдоглави.

До „Съдилището“ отново не достигнахме – терена беше наистина зле и напредвахме бавно-бавно, но по-притеснителното бе задаващите се облаци. Затова решихме, че и този ден не бе неговия ден. Поехме по обратния път, а „Старшия“ в непринудения си стил започна да разпитва Мустафа за българи, турци, помаци, български мохамедани, за празниците им и съжителството им… А, историята която чухме за страхотно разбирателство ни изпълни сърцата – как празниците на другите са само повод да се съберат и да празнуват заедно и как по този начин си имат повече поводи за раздумка и веселба с приятелите си съселци. Евала…

А, след като се прибрахме се запътихме към друго наше любимо място, с което се бяхме „сблъсквали“ – като предните пъти само, за да похапнем от чудните гозби, но сега бяхме решили, че това ще е поредното невероятно място на което да нощуваме. А, „Гераница“ наистина е уникално място, което препоръчваме на всеки… Място, което те пренася в някоя любима приказка, където всеки момент очакваш да видиш любимия си приказен герой…