Първенеца на Милевска планина – вр.Милевец, а на трънски Самовилняка

Ден „трети“ от нашето юлско предизвикателство се падаше за запознанство с първенеца на Милевска планина – връх Милевец. Отправихме се към една от най-малките и най-бедната община в България – Трекляно. Изкачването ни следваше да започне от едно от другите села, но тъй като се съмнявахме, че там ще има магазин решихме да „заредим“ провизии от един „хоремаг“, в близост до общината. Дето се вика поне малко да има полза от такива като нас – да похарчим някой лев в местната икономика. Все пак, трябваше да се запасим с по една бирица, за да спазим традицията – „изкачен връх – полят връх“. И за моя изненада в хладилника гледам непозната бира … Ха, такава не съм виждал – възкликвам аз. А, магазинера ми казва: „Тази я прави мой братовчед в Брезник“. Един вид-крафт бира. 😉 Нямаше как да не се възползваме от шанса, да я опитаме. 😉

Насочихме се към с.Метохия, откъдето следваше да започне нашата разходка. Непосредствено преди селото пътя бе съвсем тесничък, но все пак с асфалт, което ни позволи да стигнем в подножието на селото откъдето следваше да включим крачкомерите. Хубавото е, че там на разклона, служещ за старт на похода ни, има табела, която оказва посоката. Да не стане така, че още в началото да тръгнем, не където трябва…както се случи предния ден при посещението на чудинския първенец – Арамлия.

Още докато обувахме планинските си вседеходи и се чу да се задава джип. И нали като отявлени планинари, обичащи разходката сред природата и ходенето пеша си викаме … ей, може пък да ни излезе късмета да ни придвижат до някъде, по възможност до върха. Само, че джипа се оказа не в нашата посока, а в обратната и бе пълен с въоръжени лица. 😉 Пак попаднахме на граничния патрул. Ама, хич не им се притеснихме. Знаете – изказвал съм неведнъж положителното си мнение за РГС-Кюстендил, които са в полза на такива туристи като нас, а не са пречка. Та тъй още преди те да тръгнат да спират, аз им се размахах, да ги питам дали маршрута е ясен. Не че след вчерашните перипети, не се бях „подковал“ с две GPS-приложения и два трак-а.

Разбира се, хората си свършиха работата, провериха ни и ни записаха данни и викат „Добре, че ви срещнахме, че да не се връщаме пак, ако някой ви види горе“. Може би, ако трябваше да се връщат, нямаше да са толкова любезни, затова най-добре си е да се уведомяват граничните полицаи. Хубаво, докато се оправяхме, те свършиха своята си работа, обясниха ни, че към върха има ясен черен път и тръгнахме всеки в своята си посока.

Не след дълго обаче имахме казус – обикновено, като си се подковал с два „трака“, по не особено популярен маршрут, то може да се окаже, че в тях има разминаване. Е, стигнахме точно до такъв момент – маршрута се разполовяваше и трябваше да преценим, коя посока да следваме. И както винаги става в подобни случаи си избираме този, който е по-кратък. Не направихме изключение и този път. Имаше някаква дилема от страна на „Покахонтас“ и техния фетиш със Старшия относно имената на населените места и по-точно с указателните им табели. И понеже по-дългия маршрут следваше да премине именно през такова място имаше и малка чуденка. Но сравнявайки траекториите на маршрутите и видимо по-дългия път, и в следствие на предните дни, когато си имахме сериозни разходки до други два първенци – осоговския Руен и чудинския Арамлия, то и тя не се дърпа за по-краткия.

Ех, ама колко пъти само съм обобщавал неволите ни от рода, че не винаги най-краткия маршрут до върха е и най-лесния. Или че хубаво съм свалил „трак“-а на някой вече препратил, ама поне да си направех труда да изчета какви са били мъките и неволите на човека. Ама, не. Лесно е да даваш акъл, но … да си спазваме собствените съвети… Предполагам, че вече се досещате накъде ще отведе това лирично отклонение. 😉

Решихме се да напуснем отъпкания черен път и да поемем по обраслата пътека, която май не бе ползвана особено. Ще кажете – само това сравнение е индикатор за евентуално бъдещо напрежение. Да, ама не винаги – предния ден с тази логика с утъпканите пътища и игнориране на невзрачните, обрасли пътеки, голямо лутане настана. Пък и нали този път вървяхме по стъпките на някой преминал преди нас и предоставил ни маршрута. По неприятното бе, че слизахме, а не се изкачвахме, но предполагахме, че това ще е за да преминем потока под нас. Всъщност Метохийската река.

Та достигнахме до мястото, където следваше да се премине барата, като там има и едно малко падче на водата, но може би някъде до там съм спрял с четенето. След „брода“ пътеката бе обрасла с коприва и трънаци. Ужасно обрасла. И ако бях продължил с четенето на „неволите на пионера“, чийто стъпки следвахме, то щяхме да сме наясно, за това препядствие.

Човека ясно го е написал – „Пробвах няма минаване.“ Прав е. И ние пробвахме … няма минаване. Но подобрих кръвообръщението си – нали казват, че опарването от коприва по кожата, стимулирала именно кръвообръщението. Е, трябва яко да съм го подобрил в онзи момент.

Човека е дал съвет как да се избегне това неудобство – да се тръгне отстрани, да се заобиколи това естествено образувало се препятствие. По-логичен път нашата група достигна до този извод.

Само дето той съветва – „гледаме реката да ни е в полезрението“. А, ние не гледахме за това. Ние си намерихме някогашен път, пътека, явно останала във времето от някогашно сечище и тръгнахме по него. И тук е време да отбележим още една грешка, която ни се случва. Въпреки че вървим по немаркиран маршрут, не се взирам непрестанно в „жи-пи-ес-а“. Все пак съм тръгнал на разходка в природата, а не да съзерцавам телефона си.

Това обикновено води до следното – при следващото взиране в екрана се оказва, че сме се отклонили от „червената линия“ оказваща посоката ни. Хубаво си бяхме намерили ние пътечки, ама явно се оказваше, че няма да ни отведат където трябва.

Друго, което практиката показва е, че когато в един момент се опитаме да изправим „кръшкането“ си извън маршрута – следва голям зор. Пак бяхме в такава ситуация – решихме, че не е много добра идея да се лутаме из гората и трябва да заложим на сигурното – да се върнем на червената линия на екрана ми. А, това трябваше да стане с едно „ряз нагоре“ сред дърветата. Да, ама като си в широколистна многогодишна гора, това не е много лесна работа. В миналогодишната шума постлала земя на места краката ни пропадаха до коленете. Е, добре де, до коленете на „Покахонтас“, на другите – не чак до там. 😉 А, като се има предвид, че в шумата има затрупани и доста клони, на места драпането по баира си беше зорлийско. Даже може да се оприличи на някой танцов ритъм от рода на „три напред, една назад“ (крачки).

Уж началото на месец Юли, преди големите жеги, уж в сянката на гъстата широколистна гора, ама бая пот изтече по гърбовете ни, от това „изправяне“ на маршрута право на горе. Зачестиха и почивките, пресъхнаха и разговорите ни, даже дружките ми нямаха сили, пак да ми натякват как навигациите ми за нищо не стават. Бъхтенето си беше изтощително – спор няма. В един момент между дърветата се появи поле обрасло с папрат – решихме че е по-добрия вариант да минем през него. А, папрата бе израсла толкоз висока, че някой измежду нас изцяло се скри в нея. За същата, която пропадаше до колене в шумата става въпрос. Но иначе – по леко се ходеше из нея, макар да рискувахме в краката ни да има някакви невидими гадинки.

Следваше още един горски участък да преминем, но имайки предвид, че височината на дърветата намаляваше и самата гора ставаше по рехава, то очакванията бяха скоро да излезем от нея и да сме близо до върха. И да стане лесно. Очакванията се оправдаха – наистина края на гората бе близо и излязохме от нея, а върха ей го къде беше, току пред нас.

Но дотук с надеждите да стане по-лесно. Нищо, че върха уж близо, ама се оказа, че си има още денивелация да изблъскаме. Освен това, макар да нямаше килим от горски листя, то новопоявилия се килим от клекове хич не е за предпочитане. Е, „Покахонтас“ не потъваше до коленете, ама да не мислите, че и бе лесно – да вдига краката, все едно се изкачва по някакви много високи стъпала. Изостана отзад на индианската нишка, която бяхме образували.

И макар автора на писанието да акцентира върху неудобствата на по-нисичкия ръст на своята дружка, то не си мислете, че това че е пораснал малко повече му осигуряваше кой знае какви предимства. Истината бе, че бях на някакви си 5 метра пред нея, но също толкова задъхан и останал без сили.

За строя на групата ни също не подхождаше определението индианска нишка, щото „Майната“ и „Старшия“ ни дръпнаха значително, като онази „планинска коза“ бързо набра преднина и пред „Старшия“.

То за да я снимам трябваше да използвам „зуум“, моля ти се. Той („Старшия“) пък се заоправдава, че видиш ли, теченията от сръбска територия му навели „джентълменски мисли“ и поизостанал за да изчака дамата си, видимо едва тътреща се в края на опашката. Да, бе да. И неговите „сегменти се бяха стопили“, „буталата му избиваха“ и т.н. Беше си капнал.

И за да стане по-ясно за това каква разлика ни отвори „Майната“ в този „финален спринт“, ще спомена само че докато аз долазя до пирамидата оказваща местоположението на вр.Милевец, тя вече бе отпочинала, че и отегчена.

За момент обаче се притесних дали сме на правилното място. На върха, непосредствено до граничната пирамида 155, която следваше да обозначава върха имаше надпис – Самовилняка.

А, сега де. Викам си, ако трябва да „лазя“ другаде, просто ще е ужасно. Но, не се наложи. Оказа, се че сред местното население е известен именно като „Самовилняка“, а не толкова като „Милевец“. Ако пък някой ви каже, че сте на „Бандерата“, също не трябва да се отчайвате, че не сте на най-високата точка на тази планина.

Това е още едно име, което циркулира сред местните и синоним на официалното название. Защо обаче местните държат да си го наричат Самовилняка, не можах да разбера, но явно си държат на това име, след като бе изписано и на пирамидата, до която се бяхме наредили за задължителната снимка.

Въпреки, че не е сред високите ни върхове (1 733 м.) и не е от онези пирамидалните дето се рисуват в детските книжки, като се говори за върхове, то не бе и от най-гостоприемните. Подухваше „една ладовиня“, както биха казали по онзи край. Или с други думи студен ветрец, дето хич не се усещаше като летен полъх. Затова и се настанихме в един малък сипей леко в сръбска територия – на завет. Не само за да си починем, но и за да се насладим на гледката. А, нея определено си я бива. Красиво е, заслужава си да се отиде, дори и да нямате подобна на нашата цел. Виждаха се и други мои познайници от поредицата „най-високите“ – вр.Било на Кървав камък и вр.Руй на едноименната планина, с който се бяхме видели само преди 2-3 седмици, ама нещо ни се мръщеше и мисля да отида отново. Към сръбско също ни се разкриваше красив пейзаж, като част от хребетите, които виждахме следваше да са на близката планина Варденик.

Настана време да се прибираме – единодушно решихме да оставим „прекия път“ и да се насочим по по-заобиколния. Пък и така щяхме да задоволим фетиша на „Покахонтас“. О, ама то връщането ни си бе като разходка в парка направо. Пей сърце.

Нямаше го зора от прекия път, по баира през гората. Пък и самия път до селото си бе направо рай за нашите вече изтормозени стъпала – мек и обрасъл с трева, бе като „персийски килим“.

Не след дълго достигнахме и селото. Всъщност то силно казано „село“, като се има предвид, че май само една от къщите е обитаема, но собствениците се опитват да развиват някакво животновъдство и отглеждат крави и коне. Посрещнаха ни някакви гърмежи. Решихме, че може би хората ловуват нещо в околността, затова и рязко увеличихме тембъра на гласовете си. Да не вземе да ни сбъркат за някакъв дивеч. Като в онзи виц, дето някакъв отишъл на сафари и всяка вечер обявявал, как бил свалил еди-колко си „ноусъра“. И като го питали най-накрая какви са тези „ноусъри“, онзи заобяснявал, че са едни такива чернички, на два крака и викали „Ноу сър! Ноу сър!“.

А пък и тези пукотевици ни съпровождаха общо взето преминавайки през цялото „село“. Ма, колко сме били прости – то това най-вероятно е била някаква система за сплашване на птици или диви зверове, с цел хората да си опазят я някаква реколта, я някакви животинки. Ние обаче, надухме децибелите, почти викайки си, да не вземе да ни опушка някой.

Иначе хора може да няма в селото, ама за кеф на „Покахонтас“ табела с името си – „Побиен камък“. И стой та гледай промяна. От уморената и леко прегърбена наша приятелка не остана и следа и в миг се появи все едно някоя „инстаграм звездЪ“, която позира я до Айфеловата кула, я на онези къщички във водата в Бали. Осанката се изправи, пригладиха се косите, появи се дежурната усмивка за снимки…

Само дето тези нейни снимки в последствие не се появяват в социалните мрежи, щото въпреки описаната пълна промяна, да си кажем направо в доста от случаите, пейзажа не е особено впечатляващ. Особено пък един прословут случай в с. Пашово, край Свиленград – едва ли някога ще бъде увековечен в тез същите социалки.

След селото продължихме по добре утъпкан черен път, за които граничарите явно ни обясняваха и ако този маршрут следва да е бил доста по-обиколен, то както вече споменах, ние въобще не го усетихме, тъй като си бе като лека горска разходка.

Запознахме се с още един „първенец“, който „чекнахме“ от нашия “to do”-списък, а аз бях особено доволен, тъй като оставащите ми от въпросния списък вече се брояха на пръстите на едната ми ръка, а вече бяхме на път към следващия. 😉