приказка за Принца и Пепеляшка – с.Буката

Сега връщайки се назад към спомените си за с.Буката, в което се озовахме благодарение на щастлива случайност, първото асоциация, която ми идва на ума е приказката „Пепеляшка“. Е, какво пък може да има общо това селце с приказната героиня – ще ме опонира веднага някой. Ами, сякаш Буката е като по-малката сестра на по-популярната, по-лъсната, по-достъпната Могилица. Сякаш Буката е изтласкана, нейде по-назад (в случая по-нависоко), където да несе забелязва. Буката, която също има своите красоти, но сякаш по-голямата и посестрима е по-нагиздена и натъкмена, с по-хубавите премени. Пример и в двете села има запазени чорбаджийски конаци, но този в Могилица е по-голям, по-внушителен, по-известен и посещаван. А, този в Буката, навява асоциацията за скромната девойка, живееща в сянката на сестрите си – за Пепеляшка. Но има и още нещо, което прави сравнението на Буката с „Пепеляшка“ толкова реално и подходящо. И тя (Буката) сякаш е срещнала своя „принц“, който я обича и все след нея тича. Любов – истинска и чиста. Любов – вечна и неподправена. Принцът на тази родопска Пепеляшка се казва Милчо – кмет и кметски наместник на селото в продължение на дълги, дълги години. А има и още една причина, която сигурно малко хора знаят – приказката за Пепеляшка е позната в много варианти в цял свят, в различни епохи, като в древногръцката й версия е млада гъркиня известна с името … Родопа.

Едва ли ще мога да опиша по толкова неповторим начин тази Пепеляшка, както го е направил майстора на перото Шарл Перо. Но все пак…ще ви разкажа и приказката, която видях.

Нашето запознанство с Принца-Бай Миле и Пепеляшка-с.Буката, се случи на шега, от един прочетен ред из между многото, където наш приятел бе попаднал на мястото което се препоръчва за нощувка. А, защо да не го пробваме – ние търсехме точно това, да отседнем при някои местни хора, хора които знаят историята на мястото, хора които са самата история.

Първият ми досег не бе от най-приятните – до селото се достига по тесен, стръмен еднолентов път от Могилица. А, когато половината път е разкопан, за да се сменя канализацията на селото, нещата не са много приятни. А, когато пък срещу теб се изправи и каручка теглена от магаре и трябва да се разминете си е направо екстремно. Къде ли отивахме? – се питах аз.

Намерихме без проблем къщата на Бай Милчо – тя е единствената, която приема гости и всеки я знае. Но ако пристигнете малко по-късно привечер да кажем, то може да не видите никого по улиците, затова е хубаво да се знае, че за къщата се минава от площадчето по улицата вляво, която минава зад конака. Ако сте любители на лукса и кича, трябва да знаете, че това място няма да е за вас. Къщата е съвсем обикновена, каквито има толкова много в селата ни, като в нашата стая в гардероба имаше и дрехи на домакините, което внасяше допълнителен колорит. Това, което няма да намерите в големите и лъскави хотели, но го има при Милчо е неподправеното гостоприемство и домашния уют, които ще ви пресъздаде. Реално ние имахме удоволствието да гостуваме две вечери там или поне половина от нас – другите останаха само за едната вечер поради ангажименти

Беше привечер, бяхме изгладнели и веднага направихме своите поръчки към домакините. Всеки със своите си прищевки – кой салатата без лук, кой таратора без копър и т.н. Не се бавихме много, а веднага слязохме долу в механата, където вече ни очакваше запалената камина, която веднага ни затопли и придаваше допълнителен чар и най-вече топлина. Бай Милчо предложи домашна ракийка и винце с малини, което веднага покачи градуса на настроението. Разбира се имаше и туршийка от зимника, за който обича. А, в камината освен дърва, вече бе положена и скара с вкусни мръвки. Може да нямахме 5-т степенно меню, но имахме нещо друго, което честно казано предпочитахме – поредната родопска баба в кухнята от чиито гозби ти идва да си оближеш пръстите.

Приканихме и Бай Милчо да поседне при нас – да ни разкаже нещо за селото, за себе си… Оказа се, че той е бил учител, а след това (ако не ме бърка паметта) седем пъти е бил кмет и кметски наместник на селото. Ние бяхме в настроение и сякаш искахме да чуем някакви забавни истории, но разказите на Бай Милчо сякаш по-скоро бяха леко тъжни. За нещата които се е опитал да направи за селото, за недовършените неща, за проектите му, които няма да се реализират, тъй като заради намалялото население селото вече няма дори кметски наместник. В гласа на бившия „първи“ в селото отчетливо се долавяше гордостта от нещата, които е бил издействал, но още по-изразена бе нотката на разочарование на „принца“ към своята „Снежанка“, за това, което е пропуснато и изпуснато, за идеите на които няма кой да откликне, за нещата които няма да може да й дари, но които заслужава. Усещаше се безрезервната му любов в гласа му – на онази неподправена любов за която всеки мечтае да изпита върху себе си… За това да бъдеш обичан толкова силно, че насреща си да видиш готовност да направят всичко. Толкова силно, че всяка фибра от тялото му и погледа му да го демонстрира….Точно като в приказката. Това, виждах когато Милчо говореше, може би за най-голяма си любов, за селото… Сигурно това породи желание в част от нас да останем за още една вечер и да отделим време, да опознаем Буката и ние.

А, какво можеше да ни предложи – три свой забележителни черти – двестагодишна череша, чешма с лековита вода и разглеждане на конака. Упътиха ни как да стигнем до 200-годишното дърво, символ по-скоро на моя роден край, а не на Родопите и най-много ми харесва, когато в упътването има фразата „не може да се загубите до там“. Хайде де – сякаш в нас се прокрадва амбицията да покажем, че може. И този път уж нямаше къде да се объркаме, но се оказахме над селото в посока гробището. Но пък така успяхме да видим „ненапудрената“ страна на селото (ако може да говорим за „напудрена“) и го видяхме, такова каквото бившия кметски наместник го вижда – естествено красиво, приветливо със своите поляни на които можеше да полегнем и да се припичаме, да се разходим из тучните треви, да си представим някога как децата са играели на импровизирания стадион, който днес приютява само половин Трабант, емблематичния соц. автомобил, които помним от деца … Чувствахме се волни, свободни, в сърцата ни имаше тръпка, като да се бяхме отправили на среща с някоя „Пепеляшка“.

В далечината се виждаше и връх Ком, ясно изразен, за който имаме една идея, която се надяваме скоро да реализираме – да нощуваме на открито изпращайки залеза и посрещайки изгрева. Но всякоо нещо по реда си.

В последствие стигнахме и до дву-вековната череша – наистина се оказа доста внушително дърво, при което природата нагледно ни демонстрираше, основни правила в геометрията. Четирите огромни клона по такъв начин бяха разгърнали короната си, така че да не се изкърти, като не позволява да натежи на някоя страна под напора на тежестта им или от порива на вятъра. Лятото там ще е идеално място човек да се излегне с някоя книжка в ръка и да прочете приказка на любим човек 😉

Бяхме се отказали да търсим „лековитата“ чешма. Домързя ни просто. Разказахме на Бай Милчо, как сме се изгубили и сме се отказали да продължим към чешмата. Къде? За черешата ли? – не можеше да повярва той и искрено се забавляваше. Но той явно бе човек, който не оставя недовършени неща, бе твърдо решен да ни покаже най-доброто от селцето. На следващата сутрин ни натовари всичко вкупом на джипчето си и ни закара до чешмата, с беседка покрай нея. Място където ежегодно по Гергьовден се организира традиционния събор на селото известен като „Празника на водата“.. Легендата гласи, че водата от извора лекува кожни и нервни заболявания. Според мен лекува и скуката – от тук по пътека се тръгва за село Арда, а от там към изворите на река Арда. В последствие стана ясно, че извора се нарича Лъджата, наименование което срещнахме и на друго страхотно място в Родопите.

И кой мислите е виновникът тези места да станат като главните атракции на селото? Не, е трудно да се досетим, че става въпрос за Милчо – черешата е в неговия имот (но всеки може безпрепятствено да се разходи до нея), а чешмата е изградена от него. Някой сигурно би ме опонирал, че всичко е пресметнато, че е бизнес стратегия, за да привлича туристи в собствената си къща за гости. Може и така да е, но онази любов която се долавя в думите и погледа, не може да се изиграе, тя бе истинска. .

За десерт ни бе оставил главната атракция – така наречения Архитектурен ансамбъл Хаджийски къщи или просто казано “конакa“ на селото. Легендата гласи, че селото е получило името си от голям бук, които е бил в центъра на селото и когато търговските кервани на път за Цариград минавали през него, се спирали под сянката на бука, за да отдъхнат преди да продължат пътя си. Може би на същото това място са издигнати и тези три постройки, от чорбаджийския Хаджиев род, за които между другото се смята, че са роднини на Агушевия род в Могилица. Явно са били по-бедните роднини, тъй като техния конак не е толкова голям и помпозен.

Но пък Агушевите конаци дали могат да се похвалят с това, че в тях се е помещавало кметството и читалището на селото. Не, не могат. А, именно в конака на Буката, се е намирал кабинета на г-н Милчо Рушанов. И то какъв кабинет – представителен както разбрахме, с дърворезбован таван, лично издялкан от Бай Милчо. Всъщност това се оказа, че е негово хоби и кой знае, ако не бе станал известен управник в околията, то той можеше да стане прочут дърворезбар. На неговото творчество може да се насладите и в къщата му между другото. Направи ми впечатление, обаче преминавайки през конакския двор, покрай бившия му кабинет, как Милчо сякаш се завъртя на другата страна, сякаш го връхлетяха много спомени от миналото, сякаш отново се досети колко много недовършена работа е имал.

Но влезли вътре в конака, сякаш опознахме една друга страна на Бай Милчо – страната която най-вероятно е видяла и неговата „Пепеляшка“, след като толкова година се е задоволила, той да е нейния първенец. Пред нас се изправи един забавен и ведър човек. Пълен със забавни истории и закачки. Разказа ни за това, как веднъж преди много години, един човек почукал на вратата на конака. Отворил един от слугите. „Къде е бейката?“-попитал човека. „Горе, на втория етаж.“ – уведомил го слугата. „А, бея?“-заинтересувал се гостенина. „И()бея“. Трябваше ни време да схванем какво точно се опитва да ни каже, може би ако нашите бургаски ентусиасти бяха останали (тези по мьеко говорящите), то щяха да разберат моменталически двусмислието в думите, означаващи, че и бея е там и че … сещате се, че не само е там, ами и има сексуален подтекст. Изненадахме се и се смяхме доста и искрено. Показа ни и тайната стая, която може би съществува във всяка подобна чорбаджийска къща и е имала ролята на КГБ, ЦРУ, МИ6 …тоест да се шпионират търговците дошли за сключването на някаква сделка. Какво имам пред вид ли? Ами представете си, идват някакви търговци, да закупят я зърно, я вълна, започват някакви преговори, като по някое време домакина се извинява, че се налага да излезе и оставя сами гостите.Но това е привидно само, тъй като в скритата стая реално има „шпионин“, който подслушва какви са нагласите и какво са склонни да заплатят търговците и след това предава информацията на домакина.

Възстановяването на конака първоначално е било замислено да е под формата на хотел, където хората да може да нощуват. Незнайно поради каква причина тази идея е била изоставена, като в последствие той е превърнат в своеобразен музей на „Пътя на хляба и вълната в Родопите“. Сред експозицията на този музей са древна пещ за хляб, заедно със сечива за оран и жътва, сеялки, вършачки, мелница за трахана и брашно. Идеята е била дори ако някой има желание да може сам да омеси хляб. В близост до конака с експозицията дори е имало и нива засята с ръж и овес.

Гостите са могли да видят и процеса на обработка на вълната. Показани са различни видове вълна, дараци за нейната обработка, хурка и вретена за предене и стан за тъкане. Експонатите са действащи и при желание, ентусиастите могат да изпробват уменията си.

По-късно през деня се озовах и пред по-голямата „сестра“ в Могилица, внушителните Агушеви конаци, за които най-вероятно сте чували. И да, виждах как е с по-хубавата “премена” нагиздена, но не … нямах желание да вляза вътре да ги разглеждам… Че, аз вече се бях запознал с „Пепеляшка“, с нейната естественост, нейната неподправеност, която ми бе позволила да се докосна до всеки един експонат, като по този начин да се върна назад във времето… за какво ми трябваше да се задоволявам с нещо не толкова добро…

Срещу конака се намира и някогашното училище на селото. Видимо сградата е в добро състояние, за разлика от много други подобни, които сме виждали в района.Оказа се, че и за него е имало добри идеи – благодарение на нашия домакин е било закупено от някакъв човек, за да може да се направи зелено училище и да може Буката отново да бъде огласявана от детски гласове, та било и само за определен период от годината. Всичко обаче е останало само като проект, нещо което отново предизвика тъга в очите на Бай Милчо. Сякаш това бе едно от неспазените обещания на принца към неговата Пепеляшка. Тежеше на сърцето му, че през летните ваканционни дни около къщите в Буката не се чуват детски гласчета, което би вдъхнало допълнителен живот и цвят на селото и би го поставило на по-видно място на туристическите карти и в туристическите форуми.

Разделихме се с Бай Милчо и Буката и си обещахме отново да се видим. Обещанието ни беше искрено. Бях попаднал в истинска приказка. С истински и неподправени герои, с реален принц и Пепеляшка. С нереална гледка, която се разкриваше от терасата на Милчовата къщата, докато закусвахме с домашните мекици. Бях в Рая. Естествено е да имах и че още имам желание да се върна там в Буката … при Пепеляшка. И ще го направя…

Една приятелка бе споделила, че винаги се познавало, когато пиша за Родопите – правел съм го с любов. Сигурно е така. Но то не и трудно, след като в Родопите около теб има толкова много любов, там самата природа те обгръща с любов, самите хора ти показват любовта си … и никак не е трудно при това положение да им отвръщам със същото.