
Pueblos Blancos – белите градчета на Андалусия
Нямах търпение да поемем на път – да опознаем някои от „белите градчета“ на Андалусия. Но не само това бе причината, да не ме свърта да тръгнем. Предната вечер бяхме наели нашия „спътник“, които щеше да ни транспортира от точка до точка, от градче до градче, от една красота до друга. Съгласно резервацията ми фирмата за рент-а-кар трябваше да ми предостави един Сеат, с които да пътуваме. Е, оказа се, че той бе някъде по пътищата и затова ни предложиха да вземем Fiat 500X. Всъщност диалога по наемането се водеше от „Старшия“ на испански, ама това не ми попречи да схвана какво става.
Двете госпожици, които ни обслужваха, се опитаха да ни изкушат – предложиха ни срещу минимално доплащане да вземем по луксозен модел. Ех, ако двете „госпожички“ имаха представа как безсмислено се напъват да ми предлагат „по-изгодната“ оферта. По-висок клас, по-голям лукс, само за 5 евро отгоре, а аз им се хиля самодоволно насреща и даже не отразявам какво ми казват. Ако знаеха, че аз от известно време си мечтая да заменя моя верен Филчо, с брат‘чед му „500Х“ въобще нямаше да се хабят с тази оферта, или по-скоро ако целта им бе да изкрънкат тези няколко евро отгоре, трябваше да подходят по друг начин – първо да ми предложат онова “Q”, a после за евентуално доплащане да ми я заменят за “X”-а.
Та още по-тъмно (разбирайте 7.30) вече бяхме в колата надъхани за нови приключения. Беше обнадеждаващо, че нашия „хазяин“ в Севиля, след като бе чул какъв маршрут съм замислил, се изказа ласкаво, тъй че явно бях уцелил „ваксата“. 😉 До първата ни цел за деня ни деляха малко повече от 100 км, които GPS-a показваше, че трябва да изминем за около час и половина.
Лично аз не ги усетих – бях зает да се наслаждавам в шофиране на надявам се бъдещия си модел автомобил. 😉 Удоволствие е да се шофира по тези малки и ненатоварени пътища – беше неделя все пак и хората явно още спяха. Наближихме първото градче и вече чаках с нетърпение да видя реакциите на моите приятели. И ето, че вече бях на точното място – минавахме по язовирната стена на язовира „Zahara-El Gastor”, откъдето имаше перфектна гледка към първото от белите градчета на Андалусия, които щяхме да посетим – Zahara de la Sierra.
Нямаше как да не спра и да се насладим на тази ужасно красива гледка – водите на язовира ширнали се навред, а на единия бряг гордо и небрежно се белее Zahara de la Sierra. И макар че бях подготвен за тази „прелест“, тъй като бях виждал фотоси правени от това място, то бях наистина … впечатлен, екзалтиран, доволен, щастлив – всичко това заедно накуп. Не зная другите „ентусиасти“, доколко споделяха моите чувства, но ентусиазма им май бе охладен по-бързо, от бръснещия вятър, които се усещаше там на края на язовира.
Навлязохме в градчето, а тесните еднопосочни улички, ме поведоха нагоре към сърцето му. Но явно се очертаваше да имаме проблем – с паркирането. Пред една от църквите видяхме местенце, на което можеше да се сврем, точно пред входа й, но изглеждаше подозрително празно. Затова „Старшия“ и „Покахонтас“ решиха да попитат двете жени, които замитаха стълбите отпред, дали имат нещо против да спрем там. Оказа, се че имат и не е удобно, тъй че продължихме нататък и скоро намерихме едно малко паркингче, където имаше свободни места. И то точно, под най-голямата местна забележителност на града – древната крепост.
Именно с тази крепост до голяма степен е свързана историята на Захара. Има мнения, че на това място е имало град още от периода на Римската империя, но първоначално споменаване на крепостта е от XIII век, когато е изпълнявала функция на мавритански отбранителен пост, поради стратегическия си място, кацнал на върха на скалата, с изглед към долина, а също така имащ визуална връзка с други подобни постове в околните земи. Имала е важ на роля, тъй като се е намирала в граничната зона на назарийското кралство, но се предполага, че е служила само за военен гарнизон и не е била населена с обикновени хорица.
През 1407г. крепостта за първи път е завладяна от християнските владетели на Кастилското кралство, до 1481г., когато отново е превзета от мавърските войски, в дните м/у Коледа и Нова година, когато местен предател насочва насридите откъде да се изкачат по крепостните стени и да изненадат защитниците на крепостта. Именно този акт се счита като повод за последвалата война м/у Кастилия и другите нейни християнски съюзници с последната арабска крепост на Иберийския п-в – Гранада.
На християнските войни им отнело близо две години, за да си възстановят контрола над крепостта, което не било никак лесно и им струвало много жертви. На нас ни отне да я „покорим“ около 20-ина минути по изградената каменна пътека и то само, защото често се спирахме да се насладим на гледката към язовира под нас.
Към момента е реставрирана някогашната кула – Torre del Homenaje, която се извисява на хълма, а влизайки в нея и намирайки тъмните, тесни стъпала, които водят до върха й, ни накара да се почувстваме малко като откриватели. 😉
Явно живота се пробуждаше вече, тъй като заедно с нас имаше още едно семейство с туристи, но те си бяха испанци. Виждаше се да идват и други, но все пак можеше да се насладим на едно относително спокойствие.
Можеше да се насладим и на страхотните гледки и към язовира от едната ни страна и на панорамната гледка към селото, белеещо се под нас от другата страна. Отделихме не малко време в съзерцаване на тази красота, разхождайки се по целия хълм, на който някога се е намирала крепостта.
Под нас се виждаше и църквата пред която бях опитал да паркирам – бяха се насъбрали много хора, не малка част от 1 500-те му жители. Веднага стана ясно и каква бе причината – на мястото, което си бях харесал за паркиране се настани една катафалка – явно града се прощаваше с един от жителите си.
На слизане към центъра на Zahara, се разминахме с процесията, отдаваща последна почит на неизвестния за нас човечец, но за повечето хора насъбрали се пред малкото площадче пред общината и църквата Santa Maria de la Mesa, явно е бил приятел. Църквата, която е от средата на XVIII век е една от забележителностите на града, но разбира се, не бе удобно да нахълтаме, след опелото, което се бе провело, само миг по-рано.
Насочихме се към едно от другите централни площадчета пред параклиса San Juan de Letran, построен на мястото на някогашната главна църква на града, която преди това пък, както може да се досетим е била джамия издигната от насридите. От някогашната джамия днес е запазена единствено кулата със заоблените ъгли – Torre del Reloj – може би някогашното минаре, в последствие изпълнявало функцията на камбанария, а днес часовникова кула.
На площада бяха разположени две заведения, на които вече много хора пиеха кафето си и хапваха местни закуски. Предимно това, което хората похапваха беше някакъв „пастет“, които мажеха върху поднесен хляб. Ние също поседнахме на едно от заведенията, отвън вече припичаше „слънчо“ и го оставихме да ни гали с лъчите си. Около масичките стърчаха няколко портокалови дървета, отрупани с плодове, а допълнителен колорит създаваха и оранжевите столове на заведението, които се допълваха перфектно цветово.
Между другото именно една от теориите за произхода на името на града се смята, че означава „цвете“ (zahra), намеквайки за изобилието от портокалов цвят. Друга теория пък е, че града е кръстен на една жена Al-Zahara, петата дъщеря на Мохамед, а пък трети смятат, че името идва от ‘”zafra”, което ще рече „скала“.
Не зная коя е истината, но мен ако питат Zahara de la Serra е красива като красива девойка, поседнала на високата скала и окичена с портокалов цвят. Всъщност името на града е само Zahara, но за да се различава от друг град с подобно име в района на Кадис, се добавя определението „de la Sierra”.
А, след сутришното си кафе, ние пък нямахме търпение, да се впуснем в малките улички на градчето, сред белите къщички, украсени с красиви цветя. И макар че Zahara de la Sierra е мъничка, то ще се запечати като един наистина красив спомен, за който ще си спомням с умиление и ако имахме повече време със сигурност, щяхме да се впуснем на една по-обстойна разходка около язовира и близкия природен резерват Sierra de Grazalema.
Следваше да посетим още едно от известните „белите градчета“, на няма и 30-тина километра – Olvera. Още от далеч можеше да се насладим на това село, разположено отново на висок хълм, а както и при Захара, на самия й връх гордо позираше крепостта, около която се е случило заселването на хората и създаването на града.
Влязохме в градчето, оставихме колата на една от главните улици и решихме да се поразходим.
В предното градче, вече бяхме се убедили, че колкото повече се изкачваме към върха, то толкова по-проблемно става паркирането, тъй че решихме този път да не рискуваме. Е, нямахме карта, но пък за какво ни бе – крепостта се извисяваше над нас и ни бе като пътеводен ориентир, който между впрочем може би се забелязва от всяко място.
Оказа се, че под крепостта има направен паркинг за посетителите, но пък какво от това, имахме нужда от малка разходка, тъй че не приемам, че се бяхме минали. 😉 Е, имаше малко зор, щото „сокаците“ си бяха бая стръмни, но тъй като бяхме далеч от летните жеги-нямаше драма. Та те (сокаците) ни изведоха, на едно малко площадче в стария град, където се намираха атракциите на градчето – църквата и крепостта. Там ни посрещна и доста модерното напоследък, голям надпис с името на града. И макар да си мисля, че това с надписа се превръща в нещо банално, то не ни попречи веднага да се „курдисаме“ до него и да се снимаме.
Църквата Nuestra Senora de la Encarnacion е доста внушително творение, една от най-големите в тази провинция, с размери достойна за катедрала. Съградена е в средата на XIX век, на мястото на някогашна църква, изградена пък върху основите на мавританска джамия. Лошото в случая, е че малко след основната й реконструкция в края на XX век, църквата преживява голям опустошителен пожар от който все още се съвзема.
Зад църквата пък се намират останките от някогашните мавритански крепостни стени, които днес са дали убежище на информационния център в града и на музея. Входа за музея ви осигурява и достъп до крепостта, тъй че си е направо задължителен за посещение. А, пък и самата експозиция не е никак лоша, освен задължителните грънци и оръжия, то е пресъздаден бита на някогашната крепост, като дори е показано по какъв начин воините са щурмували някогашните крепости.
Но нашата основна цел бе да „превземем“ крепостта, та за това се отправихме към нея. Ама то не било никак лесно да се превземат крепости, което разбрахме и ние. Видяхме една отворена порта и нахълтахме през нея, но вместо в „твърдината“ се оказахме в едно…старо гробище. Ти да видиш. Ама явно цялото ни пътешествие щеше да е на подобна тематика. След погребенията в Севиля и Захара, на които станахме свидетели, ей ти сега и туй гробище.
Оказа се, че входа за крепостта е съседната врата, която по никакъв начин не подсказва, че води натам. Стоим пред нея и си мислим, че е вход за някоя от къщите. А, за да влезе човек, трябва да извика някого от информационния център да отключи. Ама ние нали сме над тези неща, се възползвахме от това, че излизат няколко човека и поехме нагоре по стръмните стълби на крепостта, за да хвърлим един поглед на останките й, а и изпълнени с надежди, че горе ни очаква една страхотна гледка на околността.
Всъщност макар да се предполага, че по тези земи е имало селища още на келтите, то първите източници, за съществуването на Олвера, са свързани с арабски писмени документи, за крепостта в която се намирахме. Построена през XII век и най-вече през следващото столетие, когато придобива днешната си визия. И тази крепост, както в Захара е била част от граничната защитна система, разположени на високи скални масиви, за да може да се използват визуални сигнали при евентуални заплахи – отразяване на светлината чрез специални огледала през деня или с огньове през нощта. Трудно бихте го обяснили на децата си, които се чудят защо просто не са се обаждали по мобилните си телефони или не са писали един SMS, нали? 😉
Но за едно бяхме прави – гледката от крепостта беше наистина страхотна. На където и да погледнехме си заслужаваше. Белосаното градче под нас определено бе по-голямо от предходното – бе видимо от повечето къщи, а и според статистиката, населението е близо 6 пъти повече с 8 500 граждани
От крепостта ставаше ясно откъде идваше и произхода на името на града – цялата околност бе осеяна с маслинови дървета, казват че са не милиони, а милиарди (olivo – маслинено дърво). Твърди се, че там се прави най-добрия зехтин в цяла Андалусия. Ще трябва да им се доверя, тъй като поне аз не съм голям ценител на въпросната „смазка“ за салатки. 😉
На връщане решихме да се спуснем по други улички, носейки се по тези, които най-много ни привличаха, до момента в който осъзнахме, че не знаем къде се намираме. Огледахме се в един момент и се оказа, че не знаем къде се намира улицата на която сме паркирали. Едно да знаете от мен – ако ви скимне подобна идея, то е добре някой да си направи труда да запомни името на улицата ползвана за паркинг.
Е, ние бяхме пропуснали тази подробност, та дори и новите технологии, като GPS-а не можеше да ни помогне. Но пък нали сме си оправни, та решихме да се възползваме от добрия стар начин за ориентация – по крепостта, която се извисяваше над нас. Оставаше само да намерим мястото, с първоначалния изглед, който помнехме към нея.
