с. Равногор

След като ви разказах, за разходката ни до Фотинските водопади, то сега е време да продължа и с продължението – запознаването ни с чудното родопско село Равногор. След като опознахме Фотинските водопади и се повеселихме подобаващо на събора на Фотиново, тръгнахме към следващата ни дестинация за този уйкенд – Равногор. А, сблъсъка ни с това село, първоначално хич не беше приятен. Както споменах в предния ни пътепис, идеята да изберем това селце, бе близостта му до Фотиново и наличието на хотел, който можеше да приюти нашата група от 17 човека. Е, първата причина се оказа доста „илюзорна“, тъй като 15-20 километра, който бяхa на картата се оказаха, че съществуват само там заради добре позната история – трябвало е да се направи път между Нова махала и Фотиново към Равногор, но явно някои находчив бизнесмен, с помощта на местни управници, са решили, че парите може да се усвоят за лични нужди и са построили път, който съществува само на хартия. А какво ще рече път съществуващ на хартия ли? Ами такъв, който го има на картата само и на документи отчитащи отпуснатите средства. И така с леко горчив привкус се насочихме на един доста заобиколен маршрут докато достигнем до Равногор. Лично аз не обичам да шофирам по тъмно, а още повече не обичам да шофирам по тъмно, по път който не познавам, а направо мразя да шофирам по тъмно, по път, който не познавам и път който е осеян с множество завои. И ако от Фотиново до Пещера и Брацигово ми бе неприятно, то тогава какво да кажа, като се отправихме от Брацигово към Равногор, по онези 15-16 километра, по време на които имах чувство, че има толкова остри завои, че чак си виждам собствените стопове. Може да се сметне и за мрънкане, но мисля, че тук е момента и да изразя възмущението си от моите спътници или по-точно от един определен. Не стига, че в тази тъмница се бях нагърбил да съм „пилотна кола“ и по телефона напътствахме останалите автомобили от „кервана“, но малко преди да достигнем целта се отклоних и направо се забих в задънена улица в предното село Розово и като се обадих да споделим „злочастата си участ“ и да предупредим другите да не я повтарят, станахме обект на злъчни забележки с един приятел, който бе в колата, от рода на „Ама то ако искате да се усамотите в Розово – не се притеснявайте“, „То как само ви отива това село – Розово“, „Ау, то Розово точно като за вас“. Усетихте ли тънкия намек с хомосексуален оттенък? Да, то даже си е направо натвърдване, а не намек. Някой, би казал: „Човече, с такива приятели, не ти трябват врагове…“. Но нали съм широко скроен човек, реших да не обръщам внимание на тези гнусливи намечета.

Та след повече от едночасово непредвидено шофиране, стигнахме до нашата заветна цел, но ако не знаете какво да очаквате и идвате по същото време като нас, може да ви се стори малко зловещо, тъй като излизайки от гората на входа на селото ви посреща един огромен дървен кръст с надпис Равногор – всичко ви се струва като декор от филм на ужасите. Улиците също не спомогнаха, да се разсее това впечатление, наподобяваха друг кофти филмов сценарии – бомбардировка в Бейрут. Явно селото бе спечелило европроект за подмяна на „водния цикъл“ или там както му казват като се подменя/изгражда канализация. И ако във вашето населено място сте се сблъсквали с подобно нещо, то сте наясно, че преди нещата да станат ОК, то преди това е някакъв „ужас“. Автомобилът ми сигурно ме мразеше, за това което му причиних, но ето че най-после бяхме достигнали нашето хотелче, в което щяхме да нощуваме – и тук всичко негативно в разказа ми свършва.

Макар и пристигнали след 22 часа, то в хотела ни чакаха усмихнати и приветливи, изчакаха ни да се настаним без да ни пришпорват и след това ни нагостиха богато, всеки с това, което му хареса от менюто, като никой не ни приканваше да бързаме и да ни уведомява, че кухнята ще приема последни поръчки до еди-кога си. Изкарахме страхотна вечер изпълнена с приятелски разговори, а аз разбрах една горчива истина – ако ви оставят да говорите много, то това не е защо сте им много интересен, а за да могат да изпият възможно повече от общата бутилка мента, която сте поръчали. Но колкото и да е забвно, все настава време и за сън (особено след като са изпили общата ви бутилка, рязко им ставате безинтересен).

Ставайки сутринта – групата постепенно се разбуждаше между 8-9 часа, се оказа, че хотела ни е на площадчето на селото, което се огряваше от утринните лъчи на слънцето. Е, няма такъв кеф, лекичко да се припичаш, докато закусваш сред този страхотен планински въздух. Но пък явно за местните вече бе настанал „августовския пек“, защото се бяха събрали отсреща под дебелата сянка на два бора пред магазина-кафене, точно до църковната камбанария. И макар нашата компания да не е от най-тихите и незабележимите, те сякаш въобще не отразяваха, че има натрапници в ежедневието им и сърбаха подсладеното си кафе.

Самото село иначе не от най-големите, но не и малко със своето население от 600 човека. Разположено е в това райско място наречено Родопи, на 1 340 метра надморска височина. Равногор е бил култово селище на траките, а първото си име получава по време на османската власт – Кория (в превод „гора“). Легенда разказва, че турците не могли да потурчат тогавашните жители, те ги наричат „аксии“ (твърдоглав), а селото Акси Кория. След Освобождението името се променило на Ясъ Кория („Равна гора“), а от 1934г. приема днешното си наименование – Равногор. След като закусихме, групата ни леко се разпадна, неколцина човека предпочетоха, да отидат на културно-обувен туризъм в Пещера, което ще рече – посещение на музей и магазините за обувки в град Пещера. Останалите пък решихме да изтъркаме малко подметките на обувките си и да направим една разходка из някои от местните забележителности. Веднага начертахме и маршрута Равногор – връх Света Елена с параклиса – параклис Свети Илия – Бекови скали – Равногор.

Взехме малко вода и се насочихме по улицата към основното училище на селото, като достигайки до последните къщи, видяхме водоохранителната зона над тях, което е и началото на пътеката към връх св. Елена. Пътеката се отправяше навътре в боровата гора, а съответно и ние. Тук е момента да се насладим на гледката към селото от високо.

По принцип има червена маркировка указваща пътя до върха, но може и въобще да не я забележите, тъй като пътеката е превърната като маршрут на поклонниците с множество странни кръстове образувани от снимки на икони.

Пътеката е много приятна и макар и на места да изглежда с голям наклон, то реално тя е много приятна за разходка на малки и големи – самият връх е на 1 488 метра надморска височина, тоест денивелацията от селото няма и 150 метра.

Но ако все пак някой се умори, то хубавото на тази пътека е, че има много, ама наистина много местенца на които човек може да си почине. Честно, не съм виждал толкова много пейки на които може човек да си отдъхне и ако бяхме решили да „уважим“ всяка една от тях, то вместо да се изкачим за 40-50 минути, щеше да ни е необходим цял уикенд.

Сенчестата пътека ни съпроводи до върха по-бързо отколкото си мислехме и там имаше един човек, който ни посрещна до параклиса и който се оказа отговорен за странната маркировка и да бъде много добре поддържано това място. За съжаление няма да мога да ви разкажа историята му, човека бе нападнат като лешояди от нашата група и бе обстрелян с множество въпроси – май забравихме основното, че такъв тип хора обичат уединението и по-този начин много грубо се намесваме в личното му пространство. Затова аз се отдръпнах и се насладих на опитите му да направи уютно това място по свой начин. Може човека и да не е ландшафтен инженер и да не е проектирал градините на английската кралица, но го е направил с подръчни средства, доколкото му позволяват сили и е вложил желанието си и любовта си. Нещо като моя разказ – няма способностите на великаните на „перото“ като Алеко Константинов, но го правя с мерак и любов. Лично аз адмирирам хора като този човек.

Продължихме напред по пътеката към следваща точка от маршрута – параклиса Св. Илия, като вече това бе по-лесната част от маршрута леко спускане по склона, като след 15-ина минути се видя първоначално покрива на нашата цел, а след това достигнахме и до нея.

Параклиса Св. Илия е място, където на Илинден се отбелязва светеца с голям събор, на който се стичам много хора, с корени от Равногор, а и от околностите. Мястото не е избрано случайно – там преди много години е имало манастир, който е опожарен от турците. Не зная дали сте чували, че Свети пророк Илия единствен сред хората е взет жив на Небето и не е умирал физически. Но и да не сте го чували, не се притеснявайте, не на всеки като на мен, дядо му е носил това име. За съжаление, по време на нашето посещение нямаше хора и не можахме, да се насладим на още един събор, но предполагам, че ако някой си заложи около 20-ти юли да е в Равногор – няма да остане разочарован. От там по добре различим черен път се отправихме към Бекови скали, където имахме обещание да се сблъскаме с невероятна гледка. Вървейки около пътеките на Равногор, без значение по кой от маршрутите сте избрали, не забравяйте да дишате дълбоко и с целия капацитет на белите си дробове. Територията около селото официално е призната за най-екологично чистото място на Балканите и то не от когото и да е, а от специалистите на НАСА. А, на тях би трябвало да им имаме доверие, с всичката онази модерна техника, която имат – разните му сателити, измервателни уреди и т.н. Не зная дали заради чистия въздух или заради хубавата група, която се бяхме събрали, но въобще не изпитах никаква умора, докато вървяхме първо през гората, а след това и по пътя. Но то на такива места, когато си заобиколен от страхотни гледки, умората отстъпва на захласването и удовлетворението да съзерцаваме страхотните пейзажи, които ни следват през целия път.

След около 30-ет минутна разходка, достигнахме и до крайната точка, на днешния ни маршрут – Бекови скали. Бяха ни обещали, че от там, ще може да се насладим на страхотна гледка, но това с което се сблъскахме, беше мнооооого повече от обещаното. Пред нас се разкри уникална панорама на потъналите в зеленина Западни Родопи и язовир Въча. Толкова е красива, че дори няма да направя опит да го опиша – с това може да се справи само някой гении на „перото“. Това за мен е една от задължителните гледки, който трябва да се видят в нашата страхотна страна.

Гледка, която те оставя без думи … освен ако не сте от нашата група. На една част от нас, тази гледка им подейства страшно стимулиращо и им развърза речниковия запас и опънаха до краен предел гласните си струни смеейки се, припомняйки си стари истории. Недейте да правите същата грешка и вие – просто изключете всичко друго от съзнанието си и се наслаждавайте. Това е един от моментите, в който тишината казва много повече от хиляди изречени думи.

На това място можех да престоя часове, но за съжаление, след като максимално отлагахме момента, се налагаше да тръгнем по обратния път. В част от нас има дълбоко вкоренено кредо, звучащо нещо от рода „да не минаваме два пъти по един и същи път ако това е възможно“ и именно заради това една „света тройца“ решихме да не вървим по „скучния“ широк, черен път водещ обратно до селото, заобикаляйки билото на едно планинско възвишение, а вместо това щурмувахме директно билото, хей така за по-напряко, за разнообразие. А изглеждаше и не много трудна задача, че дори лека романтика се усещаше с всичките цветя, които бяха в полето.

Но оставяйки добре отъпкания път и насочили се из полето без да имаме пътека, то скоро се убедихме, че това не е толкова лека и безгрижна задача, както ни се струваше в началото – тревите и храсталаците на места бяха толкова високи, че в даден момент не се виждахме и сякаш бяхме в някакво море, но не с вода, а с изсъхнали треви.

В такива условия придвижването ни бе доста бавно и мъчително и добре, че навсякъде около селото има множество малки ниви с картофи, през които си позволявахме да преминаваме, тъй като там тревата бе значително по-ниска и улесняваше промъкването ни през този „тревен лабиринт“. Най-после достигнахме подножието на билото и си отдъхнахме, че започваше гората, но се оказа, че не е по-малко трудно да се върви из гъста иглолистна гора без пътека. За момент се почувствахме като трапери от роман на Карл Май – започнахме да следим откъде са минавали дивите животни, защото това бе единствения начин да намерим що-годе нещо приличащо на пътека през която да се промъкнем до билото и от там да се спуснем към селото. След няколко драскотини в повече се оказа, че този път сме преценили много точно траекторията си на движение и се озовахме в селото.

Както вече намекнах – Равногор е известен със своите картофи, има толкова много ниви засети с картофи наоколо, но странното е, че са някак пръснати една от друга, сякаш им трябва достатъчно място, за да могат да растат на воля, за да оправдаят думите на местните стопани, които ги определят като „най-вкусните“. Другото с което е известно селото е местната мандра, носеща същото име. Много ни я похвалиха и ние решихме да се убедим лично, че не преувеличават с хвалебствията си и се насочихме към края на селото в посока разнебитения път към Фотиново, където се намираше самата мандра. Това бе и добра възможност да се поразходим из самото село и да се сблъскаме с неговия колорит и неподправеност.

Оказа се, че мандрата е доста известна в околността и дори имаше опашка от хора дошли специално да си вземат продукти от там. Ние също решихме да опитаме колкото се може повече от асортимента им и накупихме по една чанта от разнообразната им продукция – и ако топеното сирене беше страхотно, то кашкавала….мама мия, само като се сетя за кашкавала и получавам слюнкоотделяне. Толкова е вкусен.

В околността има още какво да се види – връх Света Неделя, Атолука, Червената скала – неща заради, които си заслужава да наминем отново до това Райско кътче.