село Долен – в страни от пътя, но в центъра на сърцата ни

Лично за мен, през таз годишната ни 9-ет дневна разходка, най-голямата приятна изненада се оказа с. Долен. Макар че посетихме няколко други села, които са архитектурни паметници и са запали типичната родопска архитектура, то Долен си остава наистина находката за мен.

За другите селца като Ковачевица, Лещен, Делчево, бях чувал, слушал, прочитал по нещо, докато за Долен – признавам си, беше си загадка, някакси в периферията на останалите в региона. Дори, бях малко скептично настроен, не го крия. Но пък имахме пешеходен преход до там, тъй че веднага бях спечелен за идеята. А. че е било наистина приятна изненада е показателно, че това е единственото място в което се върнахме отново след „запознаването“ си.

Но всичко по реда си. Бяхме попаднали на идеалното място от което да започне нашата разходка. Онова чудно хотелче, в гората близо до местността Градище до Долно Дряново, бе разположено точно на стария път свързващ двете селища.

Закуската разбираемо се проточи, на кого ли му се ставаше при този релакс за всички сетива.

Но все пак имахме планове и нужда от разходка, затова се осведомихме за пътя до Долен – нашата цел за този ден. Оказа се, че се намираме на стария коларски път свързващ Долно Дряново и Долен и се очертаваше да имаме лежерна разходка. „Няма къде да се загубите“ – любимата ми реплика отново бе произнесена от домакините ни. Колко ли пъти сме опровергавали това твърдение, споделихме на Хари, но той ни каза, че дори и да се загубим, че ще запали джипа и ще дойде да ни вземе. И ни разказа за пет жени, които са им били на гости в хотела и решили да отидат пеш на събора в Долен. Привечер се обадили и казали, че са се загубили. Той припалил джипа и газ да се притече на помощ на гостите му в нужда, но малко преди да достигне съседното село, що да види на пътя – петте жени вървейки на „оверлог“, клатушкайки се с пълни пластмасови чаши, с песен на уста и усмивки до ушите. Не се били загубили, ами ги мързяло да ходят и решили да използват домакина си за такси. Е, ние обещахме на Хари, да не го използваме за такси и че ако звъннем за помощ, то трябва да ни търси, нейде из горите.

Запътихме се по пътя през гората, бавно и полека, сякаш щяхме да ходим няколко века. Хубаво бе, че маршрута ни минава през гората, тъй като вече бяхме навлезли в най-жаркия летен месец и слънцето започваше осезаемо да припича, но вървейки на сянка сред дърветата беше приятно.

Скоро обаче се изкачихме към билото на този хребет и гората изчезна, като вече нямаше какво да ни скрива от парещите слънчеви лъчи. Крачката ни се забави, приказките секнаха и буквално се тътрехме на пека. Компания ни правеха двама наши нови приятели – кучето Сибир и малката сладурана Бети. С тях се запознахме, в хотела ни – те бяха любимците на нашите домакини и макар че там Сибир да го даваше „лош“ и „намръщен“, то сега отвързан, тичащ на воля сред природата беше ведър и джафкаше веселяшката. Малката Бети, тя си бе същата чаровница навсякъде и не беше трудно като я види човек да разбере защо бе любимка на всеки.

Успяхме да разберем и тънкостите на главния поминък на местното население – как се дялат камъни за тикли, настилки, огради… Съставът на скалите тук е такъв, че позволява да се разцепва на „филии“ и по този начин да се получават тиклите (каменните керемиди), които толкова ме впечатляват покривайки родопските къщи. Оказа, се че една голяма част от населението в околията изкарва своята прехрана по този начин – както мъжете, така и някои жени. Цялото това начинание, както разбрахме не е съвсем законно, абе направо си е незаконно даже, тъй като трябва да се получи концесия от държавата за кариера, но такава трудно се получава. И така местните жители си играят на „котка и мишка“ с държавните органи, като нерядко труда им отива на вятъра, при регулярните проверки им се конфискува някое и друго пале с издялани от тях камъни. Тежка и неблагодарна работа – на пека с чук и длето, по цял ден да дялаш камъни.

Вече бяхме достигнали до Долен, виждаха се първите къщи. Макар и да питахме едно семейство накъде да поемем към центъра, то това общо взето беше по-скоро, за да потвърдят нашите наблюдения, а не толкова, че не може да се ориентираме. Ясно бе, че новата част на селото, с новите къщи е, тази която оставаше на билото, а старата част, тази която ни вълнуваше се намираше под нас в дерето.

Все пак името си, селото дължи на това, че е разположено в дол и оттам Долен. Имайте предвид, че най-ниската част на селото е разположена на 950 м. надморска височина, а най-високата на 1 200 м. Не е малка денивелацията, нали? Точно и затова искахме да сме сигурни, че правилната посока е надолу към потока, които е поредния приток на р.Беласица. Нямахме търпение да го обиколим и рязко вдигнахме оборотите спускайки се. Първия ни досег със селото, обаче ми остави привкус на разруха. Сокака по който се спуснахме беше осеян с няколко напълно или полуразрушени къщи, и такива за които е видно, че са изоставени отдавна. Тъжна гледка, която ми подейства като плесница.

Неприятното чувство скоро се изпари и отново ме обзе типичния дух на традиционното родопско село. Вече се бяхме сблъскали с първите местни жители, с които пообщувахме, а и навлизайки в селото имаше какво да ни впечатли. Достигнахме до – поне аз го нарекох стария център – мястото където е била пощата, а както в последствие разбрах, на втория етаж пък се е помещавала импровизираната болница, в която мнозина от старите жители на селото са били родени. Там на това площадче се намираше и една голяма къща, която ни направи огромно впечатление. С какво ли? Ами не само с архитектурата, а и с това, че навсякъде по прозорците, а и в двора й имаше различни произведения на изкуството.

Оказа се, че една от вратите е отворена и се вмъкнахме в двора й. Определено бе интересно да се види, имаше собствена неповторима атмосфера и се личеше, че се стопанисва от хора на изкуството. Нашия фотограф можеше да остане там и да снима в продължение на часове сигурно. Имаше си обособен бар, отново много арт направен.

Лично на мен обаче фаворит ми бе една статуя на глава, направена от тел. Честно – много ме впечатли и изкефи и определено е нещо, което бих ползвал за украса. Оказа се, че собственичката на това място, прави такива скулптори, които имали доста добър пазар зад океана, особено тези на конете.

Всъщност оказа се, че сме в къщата на едни от радетелите за възстановяването и възраждането на Долен. Преминали някога на младини през него, в последствие именно тук сключили гражданския си брак, а в последствие инвестирали в закупуването на къщата – място където може да творят както те, така и други творци. И не само това, но се правят демонстрации на традиционните занаяти, като се организират, ще ги нарека „кръжоци“ за усвояването им, в които може вие и децата ви да се включите.

Там в двора на къщата попаднахме и на най-бързата костенурка, която съм виждал някога. В първом не виждах за какво става дума, а само чувах как дваминца от групата ни си говорят. „Майна, бързо ела да видиш една костенурка…Ама по-бързо де, ще избяга много е бърза!“. „Колко пък да е бърза – нали е костенурка“ – беше отговора, но отново се чу настоятелното „По-бързо идвай де, че избяга“. Слушайки се сетих за онзи виц, дето една костенурка отишла в полицията да се оплаче, че два охлюва я обрали и като полицаите я запитали какво се е случило тя им рекла „Не знам, н-е з-н-а-м, всичко стана тоооолкова бързо“. Но като видях тази черупчеща твар ви казвам, че това трябва да е Юсейн Болт на костенурките.

От двора се откриваше красива гледка и към останалата част на селото и това ни стимулира да се измъкнем от къщата и да продължим по сокаците. Да се потопим още по-дълбоко в атмосферата на това страхотно село.

Веднага обаче попаднахме на кръстопът, с обозначения – надясно се намираше една от главните атракции на селото – старата църква, а в ляво – амфитеатър. Ти да видиш. За селото разбрахме, че е възникнало на това място именно защо е било по встрани от главните пътища и е било по-скатано, като основателите му са били няколко семейства бягайки от помохамеданчване. И именно затова ми стана много чудно, какъв пък амфитеатър може да има.

Любопитството надделя и се отправихме към амфитеатъра. Мислех си, на каква ли пародия ще станем свидетели. Пред нас се разкри странна къща – някой я нарече „глинената къща“. И да, идвайки откъм пътя, то наистина създава впечатление на такава. Но всъщност това се оказа, че си е една от старите доленски къщи, която преди време е придобита от един български музикант, като с времето се е зародила идеята за тази и визия.

От долната страна на къщата, до потока,това което би трябвало да е двора й – наистина бе превърнато в амфитеатър. Но, не определено не беше някакъв кич. Всичко е изпипано много добре, „терасирано“ с дърво и камък, като може да се каже, че Долен си има летен театър на който биха завидели големите ни градове.

Някакъв проект е усвояван тук си мислех аз, някое еврофондче май е източено. Но не, това е реализира мечта. Както вече споменах собственик на това страхотно местенце е музиканта, фронтмен на групата Исихия. На него и още няколко творци, се зародила идеята да се направи фестивал в Долен. Но за целта е трябвало да се направи сцена за артистите. Така се появила идеята двора да бъде превърнат в „амфитеатър“, който да стане дом на артистите. Много личен труд бил положен, много доброволци дали своята лепта, но сцената била готова за началото на фестивала през лятото на 2015г. И всичко това само за няколко месеца.

И всичко се допълва с природата, с мястото – достатъчно е само, да видите и изградената тоалетна, която също ви връща назад във времето. А, колко по-лесно щеше да е се сложат две-три химически, но колко не на място щяха да са.

А че всичко е изпипано е ясно, още след като разбрахме, че дори и сцената на която излизат изпълнителите, или която се ползва за кино, също не е изградена просто хей-така, а е вдъхновена от скици на великия Леонардо Да Винчи.

А хармонията струи от всякъде на това място. Достатъчно е, да видиш детето на едни от ентусиастите опитващи да възродат Долен – дете, което расте на воля, ведро и засмяно, с детство за което всеки може да мечтае. Детството на местната любимка Рада – детето на Долен, което е олицетворение на възраждането на селото, на живота в селото, на може би новото начало.

Някой от нас се бяха отдали на нещо освежаващо в августовската жега … макар че гледай снимката сега си мисля, че някой би предположил, че въпросния човек има проблем с алкохола, така като е обграден от бирени кенове.

Аз пък се бях заел да създавам приятелства … е с представител на друг вид, но пък си беше чаровница и закачливка. Така и не разбрах как се казва, Рада ми каза поне 7 имена, някои от тях наистина много абсурдни, но пък не бих се учудил, ако наистина котето си има име за всеки един ден от седмицата.

На тръгване се запознахме и с хората от арт-къщата, в която по-рано бяхме нахлули. Оказа се, че в нея се предлагат и нощувки и ние сериозно вече обмисляхме, дали в програмата си да не включим и една нощувка в селото.

Отправихме се към църквата свети Никола, на която се приписват доста чудеса. В момента на нашето посещение, тя бе в ремонт и там попаднахме на трима работника, а не на жената, която се грижи за нея и за съжаление се лишихме от възможността да се запознаем с чудотворните й истории, от първоизточника. Легендата гласи, че виден някогашен чорбаджия е успял по много находчив начин да прилъже турския наместник, за позволение за построяване на този храм. Накарал е свой чирак да зарови на мястото на което се издига храма, една икона на св. Никола и след няколко дни се явил в конака, разказал че му се е присънило, че на това място има икона и след като наистина била намерена, получил разрешение за построяването на църквата.

Не се задържахме много при църквата, както вече казах жената я нямаше – жената, която се грижи за нея и която била доведена за тази си мисия, след като останала сираче от дядо Благой, когато била едва на 10-ина години, а забележете дядото – на 113г. Дали наистина е бил на толкова, или просто историята е доукрасена, не се наемам да кажа.

Решихме да минем оттатък потока, на другия баир и да хвърлим един поглед оттам към селото. Всъщност целта бе да се качим до една местност на селото, където има голям дървен кръст, отново свързан с трагична история – по време на турското робство местна девойка решила да опази кръста от турската потеря и със сетни сили понесла тежкия кръст, нагоре по склона, като стигнала до онова място, побила кръста и останала без сили, паднала и умряла до него. Казват, че там където е паднала, повече трева не растяла. Ше трябва да се доверим и на тази информация, както казах, домързя ни и не се изкачихме до там. Задоволихме се с гледката, която ни се представяше от края на селото. И гледката си заслужаваше. Гледката, с всички тези каменни къщи, покрити с каменните си плочи… Гледка, достойна за шедьовър на велик художник.

Вече бяхме доста огладнели и се насочихме, към една къща за гости, следвайки няколкото рекламни табели, които ни се изпречиха. На двора ни пресрещна една млада госпожа и ни каза, че нямало вода и няма да има голям избор какво да ни предложи. Обърнахме се и тръгнахме да търсим друго място. „Старшия“ отново се беше запилял нанякъде да снима и го открихме в близост до една чешма, да си общува с една баба. Докато го наближим, той вече беше грабнал кофите на бабата -едната пълна с измити грънци, а другата с чиста вода и се провикна „Хайде, бабата ще ни заведе да хапнем“. Оказа се, че бабата ни води към същата къща, от която току-що си бяхме тръгнали. Но нали няма вода и не може да готвите се обърнахме към бабата, а тя ни отвърна, че все ще ни приготви нещо да не примрем от глад. Въобще станахме свидетели на това как една и съща информация може да се поднесе по два начина и как по единия ще загубиш клиенти, а по другия ще ги спечелиш. Така се запознахме с известната в селото Баба Душка, жената която върти „Шарковата къща“. И тя ни нагости с най-вкусната салата, която сме яли… със сочни корнишони, с домати топящи се в устата …

Бе време да поемем към Долно Дряново, като вече сериозно обмисляхме, дали да не се върнем за една вечер в Долен – оказа се, че през уйкенда ще има събития на „амфитеатъра“, които ни бе интересно да посетим, а и явно селото вече ни беше спечелило. Мога да кажа със сигурност, че 3/4 от нашата група плануваше как последната ни нощувка да е тук, оставаше да убедим само „майната“, тъй като тя по-скоро държеше да се придържаме към първоначалния план.

И ако обикновено при разходките връщането да е по-минорно, то този път не беше така, бяхме по-будни и разговорливи и непрестанно споделяхме впечатленията си от Долен и неговите жители. А, и решихме да не се придържаме само по отъпкания път, ами да минем напряко през шубраците и гората, за да стане по интересно.

Два дни по-късно вече бе решено, че нашето пътуване ще завърши в Долен. Обадихме се на хората от арт-къщата и запазихме места при тях. Така в събота на обяд отново се отправихме към Долен, с идеята да се разходим и до параклиса над селото и да довършим това, за което ни домързя предния път.

След като се настанихме, обаче май само „майната“ имаше желание да припка като козичка из дерета наоколо – тази машина умора няма, но на останалите, явно вече 8-я ден на непрестанно обикаляне ни идваше нанагорно и решихме да го даваме по-лежерно. Аз имах желание просто да си полежа малко и да си дочета хубавата книжка която имах и на която не бях обръщал внимание вече седмица. Това мисля е доста показателно, колко интересна обиколка сме имали. Другите решиха да отидат до „сцената“, където по програма имаше представяне на това как се пече хляб.

Докато си четях книжката под прозореца мина една група, съпроводена явно от някого който познаваше историята на селото и сякаш като по поръчка се спряха за момент и аз успях да науча интересен факт. Когато селото се разраснало и турската власт му обърнало внимание и решили да го мюсюлманизират (не зная дали това е точния термин), местните хора решили да предложат на свои близки от съседни села, които вече били приели мюсюлманството, да се заселят в покрайнините на селото, като по този начин след като дошли османите, те видели, в началото на селото мюсюлмани и продължили нататък- така християните били незасегнати от посегателствата им. Явно и хитреци са били старите доленци.

Моите приятели се завърнаха леко разочаровани – бяха изтървали печенето на хляба, но пък с тях седнахме на двора, под големия орех и им разказах за това, което бях дочул от разговора под прозореца ми. Насладихме се на спомени от нашето пътуване и на по една студена бира, на фона на част от селото кацнала на отсрещния баир.

Свечеряваше се и трябваше да се подсилим за вечерта. Все пак ни очакваше сгъстена програма – от 20 часа започваха изпълненията, първо с „доленските баби“ и техните народни песни, изпълнявани по специфичен начин, след което трябваше да свири една блус банда, а завършека на вечерта да е от двама диджей.

Всички ни посъветваха да отидем в „Шарковата къща“, то ние не че бихме помислили да вечеряме някъде другаде де – все още си спомняхме с умиление за салатката на баба Душка. Отидохме и се настанихме в двора, а от вътрешността на къщата се чуваха напеви на народни песни. Оказа се, че баба Душка е една от известните доленски баби и тя заедно със своите „колежки“ подгряваха гласовете си за откриването на вечерта. Оказа се, че няма как да ни направи и от онази салатка, с която ни беше спечелила – корнишоните в градината свършили. Въобще заради участието си в таз вечершната програма не можеше да разчитаме, че ще се развихри в кухнята и да ни нагости с вкусни гозби. Започнахме да се пазарим, да ни приготви пържени картофки, суджук, но тя ни вика „Не виждате ли че се разпяваме тука … Нямам време за такива неща“. „Старшия“ обаче лесно не пада по гръб и започна с пазарлъците: „Добре де – казва й – ако си обелим картофите, няма ли да ни ги опържиш..“ и докато се усетим вече бяхме заети в приготовлението на вечерята си, помагахме в приготовлението на салатите, „старшия“ не само че обели картофите, ами се зае да ги пържи, а аз се озовах на скарата да приготвям суджуците. Все пак макар и да бяхме гладни, нямахме намерение да пречим на бабата и да се яви на сцената неподготвена.

И не само, че се стараехме да не пречим, ами гледахме и да сме в помощ. Имаше и друг клиент, на който сервирахме, а преди да го изпратим си поръча и кафе. Готово – каза му старшия, отиде при кафе-машината и от тук-оттам след като я огледа, намери откъде да пусне едно кафенце. Този клиент впоследствие се оказа, че е фронтмена на групата, която имаше участие след бабите. Ама, какво да ви кажа, някакси вяло, някакви заспало му мина представлението и за това си мисля, че основна вина имаше „старшия“ и кафето което му беше сервирал. Разбрахме го след като и „нинджата“ в групата ни реши да се подсили с едно кафенце, но това което получи беше нещо подобно на „негърска пот“, леко оцветена вода. Какво е това? – го запитахме, а той ни каза, че просто натискал бутона за пускане на машината без да слага кафе и се оказа, че човечеца е изпил трета-четвърта цедка… Е, как после да е свежарка и да има сили да пее вечерта Но пък да направя уточнение – цената си беше като за нормално кафе, нямаше отстъпка.

Дойдоха и други гости, но вече бяхме приели толкова присърце ролята си, че не ги върнахме, въпреки че баба Душка беше се качила в стаята си, да се облича за участието си. Новите клиенти, бяха попаднали случайно в селото, карали по пътя, видели табелата и решили да завият и така се озовали тук. Без предварителни планове – наши хора, казахме си. А и как да ги оставим гладни и жадни, жената все пак беше видимо бременна в 7-я месец. Обяснихме, че избора е ограничен в момента, тъй като след малко отивахме да гледаме представленията в амфитеатъра. Те не бяха чували и затова, бяха очаровани, че са попаднали на място, където може да присъстват и на културно мероприятие. Обещахме им да ги заведем, а между временно можеха да хапнат салатка и боб. Като ви казвам наши хора, нямаше мърморения, ами все едно точно за салатка и боб бяха дошли. Хайде пак в кухнята, да се реже салата и да се сервира. Хапнаха хората и ни питат „А, закуска правите ли?“. Елате – отвръщаме им ние – бабата обеща утре да ни направи мекици за закуска, тъй че и за вас ще има. „Но вие не работите ли тук?“ – изумено ни пита бъдещата майка. А, ние се смеем и обясняваме, че сме клиенти като тях. И в този момент се появи и баба Душка, пременена в носията си, като истинска звезда. Обяснихме и че сме обслужили няколко нейни клиенти и тя ни възнагради със звънкия си смях и с възможността да си направим една фотосесия с нея.

Отправихме се към амфитеатъра с новите си познати, малко по-бавничко заради бременната мацка. А, там все още се провеждаше демонстрацията по майсторене на разни неща от глина, в която се бяха включили всички деца. Разбира се и Рада, вземаше дейно участие. Бяха щастливи и доволни.

А, моята приятелка „писана“ имаше известни проблеми с един от гостените, но се справяше без чужда помощ.

След около 15 минути се появи й баба Душка с другите доленски баби и тъй като в наше лице вече имаше големи фенове, я посрещнахме с викове и аплодисменти, като истинска звезда. А, тя ни помаха небрежно, сякаш е най-нормалното нещо, като я видят някъде да я посрещат по този начин. Изпълнението им се забави, май едната баба беше забравила да дойде, та ходиха да я издирват. Бяха готини. Забавлявахме се с техните песни. „Хора“ им си имаше, както я нарекохме „старшата“ хористка, самозвана според нас, която приемаше много насериозно нещата и не търпеше фриволничене от останалите баби. Не беше като нашия „старши“ на групата, който го дава айляк в това отношение. Разбира се, края на изпълнението им беше съпроводено от бурни аплодисменти от наша страна, като разбира се, най-голямата порция от тях бяха за Душка.

Изслушахме блус-бандата, а и станахме свидетели и на ритуално запалване на два от конете, които се изработват от жената, в чиято къща бяхме отседнали. Така и не разбрах, дали това е свързано с някакъв древен ритуал или просто се целеше зрелищен ефект. Дори и да е само второто – пак си заслужаваше.

По някое време преди следващия изпълнител ми стана хладно и реших да отида да си наметна нещо. И станахме свидетели на нещо незабравимо. Слизайки от стаята си чух да се пее народна песен и какъв глас само. Излязох навън и какво да видя – двама мъже, явно подпийнали, всеки държейки по един галон бира в ръка, пееха „Девойко мари убава“ на своя съселянка. А, единия от тях какъв глас вадеше, как се извисяваше само. Мога да кажа, че това бе най-доброто изпълнение, което съм чувал, целия настръхнах, изпълни ми се душата, като отвореше гърло този човек.

И тези двамата се насочиха към амфитеатъра – човека-глас искал да пее. Помислих си, че колкото са пияни, може и да стане някакъв проблем. Чудех се и преди това, как се отнасят местните хора към артистите, избрали Долен за място на което да се заселят, място на което да творят, място на което да сбъднат една своя мечта… Скоро получих отговор на този въпрос. Двамата мераклии за изява на сцена, се опитваха да припяват на фона на музиката на известния DJ, за който разбрахме, че усамотил се в Родопите да твори. Но като видяха, че той се дразни, спряха да припяват, ами отидоха пред сцената и се развихрика … танцувайки на музиката на DJ-я. Искрено се забавляваха. Ние също – на техните танци.

И може би следващите снимки ще покажат най-ясно как добре са успели да се напаснат различните вярвания, различните традиции в това село. Как свободно общуваха камедолците с хората на изкуството, християни с мюсюлмани и как единствената агресия от тези пияни мъже бе, когато от зрителите подкачаха малката Рада и единия от тях заяви „Никой да не закача Рада… Тя е детето на селото“. Надявам се, това което видях наистина да е ежедневието на Долен, а не идиличен момент.

А, човекът глас продължаваше да ни изненадва – хей така от нищото отиде при „старшия“, единствения измежду нас, който има понятие от испански и му заговори на този език. Как се подушват зевзеците не зная. Оказа се, че е строител и често е ходил на гурбет в Испания, откъдето има и тези езикови познания. Но защо реши да ни заговори на испански и въобще дали разбра, че му се отговаря на същия език – това не стана ясно.

Беше страхотна вечер и за миг не съжалявах, че сме решили нашето пътуване да завърши в Долен.

Събудихме се в добро настроение и с нетърпение се отправихме към баба Душка и обещаните мекици. Оказа се, че сме най-нетърпеливите и бяхме първите й клиенти. Докато бабата ни приготвяше мекиците „старшия“ се зае да прави кафетата, вече опитен в занаята, ни сервира доста прилично кафе. И пак ни демонстрира много добра маркетингова черта, това че не можеше да намери достатъчно чаши за кафе, по никакъв начин не го спираше и така „майната“ за първи път в живота си пи кафе, от малка каничка за сос. Дойдоха и други гости, които също бяха обслужени от нашия човек, тук беше и нашата позната – бременната госпожа от предната вечер, която желаеше само кафе, като твърдеше, че не закусва, но не можа да устой на чаровната усмивка на „старшия“ и накрая погълна две мекичета.

А в кухнята също бе забава – „старшия“ преразказваше историята, която бях дочул за заселването на мюсюлманите в покрайнините на селото и пита баба Душка, вярно ли е, че така са се спасили от потурчване, а тя вика: „Аз не знам тея работи, трябва да питаш (забравих името), тя е била учителка и ги знае тези неща“. И тогава се сеща да я пита: „Ама баба Душке, ти мюсюлманка или християнка си?“, а тя откровено споделя, че е мюсюлманка. И ако си мислите, че неудобно се е получило, много се лъжете, тези двамата продължаваха да си хортуват, все едно са първи приятели от детството. Оказа се, че истинското име на бабата е Атидже. А, откъде се е появило Душка ли? Ако я познавате, това ще е излишен въпрос, сами бихте си отговорили. Всички в селото казвали на бабата Душа това, Душа онова и така се появило Душка. Определено това е името, което най-приляга на баба Душка

Предстоеше да се сбогуваме с баба Душка, Долен, Западните Родопи, като решихме това своеобразно „сбогуване“ да е на мястото откъдето бяхме навлезли за нашата дълга разходка в тази част на планината. Спряхме на панорамната площадка към язовир Доспат, която е на пътя м/у Доспат и Батак. Бяхме я открили на идване, като след поредния завой, се беше появила изневиделица, но нямаше как да спра, тъй като имаше колона от коли зад мен, но километри по-надолу на първия разклон обърнах и се върнахме. Сега отново бяхме отделили половин час да се наслаждаваме на тази приказна гледка и да съпреживеем отново срещите си с всички хубави хора от този край – Хари, Джамал, Душка, че дори и тези които не видяхме лично, а общувахме с тях само по телефона….

Идеята за обиколката на Родопите се породи две години по-рано, като ги бяхме разделили условно на Източни, Централни и Западни. Макар че групата ни търпеше промени, то успяхме да разгледаме тази планина и да опознаем донякъде хората и най-вече да почувстваме и ние самите защо е любима на толкова хора. Между временно извън тези ни продължителни разходки, сме се връщали многократно в Родопите и е сигурно, че пак ще ходим там. И когато си говорихме, къде ще е 9-ет дневната ни разходка през следващото лято, казах че съм намерил едни местенца в странство, които ми напомнят за Родопите, но останалите тримка се спогледаха и „старшия“ каза: „Абе, то има един район на Родопите, където не сме били много и има за разглеждане…“ Това бе достатъчно, за да вземем решение къде ще сме следващото лято, отново в любимата планина.

А преди това аз съм се зарекъл пак да отида на гости на баба Душка – жената която е олицетворение на тази магнетична планина – добра, приветлива, ведра, засмяна и гостоприемна – неповторима.