Славянка – непозната и красива

Славянка – една планина за която не бях чувал допреди две години, когато изкачвахме беласишкия първенец Радомир. Та тогава питах нашата „скална лястовичка“, която ни бе организирала и която безспорно е най-добрия планинар измежду моите приятели, кое ще е това високото срещу нас разсечено от пътя за Кулата. Това е планина и се казва Славянка – информира ме тя. И там ще се ходи значи – добави „старшия“. И ето, че дойде това време, ама без „старшия“, които бе някъде в Южна Америка, да учи обреди и заклинания от индианците – за дъжд, гръмотевици и други катаклизми, които да вкарва в употреба, като останалите ентусиасти обикалят върховете, които не е покорявал. Но „майната“ бе виновна – на връщане от Олимп няколко месеца по-рано, явно си беше наумила, че трябва да се качим още тази година. А, пък нали му е слабост – все пак самоволно я бе провъзгласил за изпълняващ длъжността „старши“ (както се беше и самопровъзгласил де), та макар и да разбра за „светотатството ни“ да тръгнем без него и „бялата нинджа“ се смили над нас и не изпробва наученото от индианците.

Опитах да организирам масовост на събитието – добре се бе получило месец по-рано с Белмекен, но този път ядец. Общо взето в началото бяхме трима сигурни – аз, разбира се виновника за тази идея – „майната“ и „самодивата“, която е готова сама да тръгне без да познава никого, само за да е сред дивата природа. Имаше и една колебаеща се , но макар че беше казала, че чак в последния момент ще потвърди със сигурност, то почти веднага я сложих в графа „сигурни“, тази „Църна маца“. Колебанието й звучеше по такъв начин, като на срамежлива дама, получила покана за вечеря от Брат Пит – ами казва, че не е сигурна, ама излъчването й сякаш казва: „О, да, о, да, да, дааааа“.

Други двама наши много близки ентусиасти обаче малко ни изненадаха – до последно се двоумяха дали да приемат поканата ни, но накрая не устояха на изкушението да хванат балкана поне за единия ден от уикенда. Все пак „градския“ и „яката дупара“ са си сериозни хора и не подминават с лека ръка, добрите оферти.

Тръгнахме в петък привечер и от 4 часа и … пътуване, маса време бе излизане от София, но нямаше чудно, все пак това може би се очертаваше последния топъл уикенд позволяващ подобни разходки. Общо взето пътя мина съвсем нормално и след отбиване от главния път към Кулата, добре че беше джипиеса на телефона ми, че идея си нямах накъде карам – това Карпатово, Кромидово, Катунци, Яново, бяха все села дето нищо не ми говореха. Виж за Петрово знаех, че е последното село, преди целта ни за тази вечер – хижа Извора. Тези близо 7 километра обаче ги минах доста бавно ми се струва, виейки по тесния път със завои, но бях приятно очарован – пътя бе изцяло реновиран.

Хижата, както и всички наоколо, се оказа поредната изоставена гранична застава. Все пак не е очудващо, че в региона, които е бил силно ограничен за достъп на външни лица, няма типичните хижи и поне е похвално, че вместо да бъдат изоставени да се рушат, са им сменили предназначението и са ги предоставили за туристически нужди. Посрещнаха ни една дузина запъртъци – малки кученца, кръжащи като спътници около майка си – породистото ловджийско куче на хижаря. Миличките бяха толкова мършави и недохранени, че чак сърцето да ти се скъса. А, пък най-малкото пък направо беше наполовина, колкото и невероятно да звучи.

Влязохме в хижата и аз се оказа, че намерих познато име – на някогашен елитен граничар, адаш на мой добър приятел. Хижаря Тошо вече бе запил с други гости, но ни посрещна топло и ни нагости с каквото имаха – вкусно беше, ще останете доволни, стига да не очаквате меню от 10 страници. Малко ме изгледа странно като му предложих да го почерпя с винце, което ми бе дар от един колега. Вика, аз живея във винарски край, ти ще ми предлагаш вино от Враца. Като за хижа и условията бяха много добри – направо лукс, ни се видяха, след предната седмица в оназ мизерия, в която бяхме. И истории имаше от хижаря – евала на бай Тошо, освен да нагости и създаде условия за нощувка на гостите, се стараеше и да ги забавлява. И си личеше – много си обичаше планината.

Посъветва ни, да станем по-рано, за да имаме време за разходката ни и за да може да се насладим на хубавите пейзажи, които се видят преди да напече слънцето и да се появи маранята. Ама на нас хубаво ни беше тръгнала приказката, как да си лягаш. Криво-ляво, обаче се събудихме към 8 часа и благополучно тръгнахме към 9, след като хижарката ни нагости с пържени филийки, а хижаря ни посъветва да поемем по обходния маршрут до най-високия връх, щото оказа се, имало и по-пряк. Указанията бяха да не спираме на първата табела, а да продължим още малко, 2-3 завоя до друго информационно табло, от което започваше черен път нагоре в гората.

Първоначално се дърпахме на тази идея – заобикаляне, черен път – не ни звучеше добре, ама чичо Тошо ни спечели за идеята, като спомена, че по този маршрут ще видим гледки към Рила, Пирин и Родопите. Имаше подход човечеца

Поехме с бодра крачка и наистина се почна едно яко тръмбоване – няма какво да си кривим душата, определено си е бая обикаляне по този път, който между другото си е в доста добро състояние и дори с автомобил, може да се премине по него, стига разбира се да е толкова нисичък, като моят Филчо.

А иначе обиколния път също си има пряк маршрут – известен като пътеката на бирените кутийки. Не знам откъде се е зародила идеята, но накрая се е получило така, че вместо да се използва традиционната маркировка с цветна боя, тази просека е била обозначена с алуминиеви кутийки от бира. Само, заради това се изкушавах, да поема по нея, но нали имахме заръка да спазваме пътя, за да не пропуснем гледките.

Мой съвет – ако на някой му дойде желанието да се качи до първенеца на планината, то да се възползва от съвета на чичо Тошо, да тръгне по този черен път, по които и ние вървяхме, но да се възползва от „пътеката на бирените кутии“. Поне за мен нямаше чак такива гледки заслужаващи си това обикаляне – за мен тези гледки можеха да се видят по-добре, изкачвайки се нагоре към върха. Така от пътя пак можеше да се намерят едно-две местенца измежду дърветата, от които се простира прилична гледка, но не чак така както го описваше нашия скъп хижар.

Но пък кръженето по цялата тази елипса, ни даде възможност да се насладим на отминаващата си есен и на все още забелязващите се цветни ферии на широколистните растения. Всъщност голяма част от територията на планината попада в защитената територия на резервата Алиботуш – бяхме много изненадани, като разбрахме, че именно в тази територия се среща най-голямото разнообразие на растителния свят в България и територията си е направо девствена в сравнение с останалите ни планини. Но пък като се замисли човек, какво ли му е странното – изолацията на района по време на комунизма и ограничаване на достъпа до тази гранична част, заедно с усещането на по-мекия климат, откъм Гърция е нормално да са повлияли първо за биологическото разнообразие и същевременно опазване му.

Достигнахме до „Ливада“ – известна местност, където се съединяват прекия и обиколния маршрут. Както може да се досети човек от името, то това си е една поляна, сред гората, като разпознаваема я прави един заслон.

Някъде дочух, че това всъщност си е имот на някакъв човек, но пък ако някоя закъса в лошо време, винаги можело да се разчита да се скриеш там, тъй като собственика оставял една от стаите отворена, за такива ситуации. Дали е така – не проверих, на такова хубаво време кой ще се завира по заслони.

Другото нещо с което е известна тази местност е, че тук е последното (а може би и единственото място), на което туриста може да заредите водни провизии,ако е забравил да го направи или пък си ги е гаврътнал до този момент. Славянка въпреки, страхотното биоразнообразие, всъщност не е от планините, в които ще срещнете рекички, кладенчета и чешмички, което се обуславя от карстова й структура. Та затова не подминавайте Ливада, а проверете водните запаси. Ние направихме същото и допълнихме бутилките на едвам църцорещата чешмичка.

А, след това всички рязко почувствахме силата на земното привличане, заедно с милването на топлите слънчеви лъчи. Изпотръшкахме се, като обстрелян дивеч ви казвам. Всички изполягаха и задрямаха, че дори и леко похъркване се чуваше. Аз, се дърпах в началото да последвам този пример, ама не за дълго… След като за малко щях да се катурна от седящата си поза, уж докато мигвах само за миг, си викам, да не се съпротивлявам и аз да се отдам на една дрямка. О, какво блаженство ви казвам… Само дето после малко тегаво идва, докато пак се настроихме да тръгнем да покоряваме денивелацията.

Там се сетих и за една от историите на нашия домакин, с която успя да ме просълзи от смях. Обясняваше ни човека, как имали гости, като един от тях си бил, да го наречем леко отнесен. И въпреки че компанията си го познавала, го оставили сам да се размотава и в крайна сметка взел, че се омотал и никакъв го нямало. Като всеки добър хижар и бай Тошо се емнал да го дири из чукарите и в историята сякаш разпознах тази местност. Та там „спасителя“, не открил изгубения гостенин, а попаднал на друг мъжкар, представител на местната фауна – един глухар. Аз лично не до този момент си нямах никаква представа, що за чудо на природата е това – описаха ми го, че нещо по-голямо от петел, с размерите на пуйка, с голяма опашка, разперващ я като паун. Е, не чак с такива размери и окраска, но подобно.

Според обясненията мъжкаря, много мразел в територията му да навлиза друг мъжкар, без значение от вида. Та, минава хижаря покрай него и онзи ми ти пернат дзвер побеснява и скача, да си защитава територията. Информирах се, че по принцип глухара си е летяща птица, ама заради сериозните й килограми, които може да достигнат до 4 кила, е ясно, че не е от най-пъргавите и общо взето полета се характеризира с рязко изстрелване и не особена маневреност. Пък после защо се случвало да се забият в някой по-голям клон или дърво и да си докарват комоцио или по-сериозна контузия. Та, представям си как въпросния мъжкар се е стрелкал към бай Тошо, който за да не я утрепе се е опитвал да се предпазва с голи ръце. Битката по думите на смелия хижар продължила половин час и както образно ни обясняваше „кютек…кютек, голем кютек падна“. А, целия този батал си го представям на зареждащия рефрен „боят настна, тупат сърца ни, ето ги близо наш‘те душмани“.

А, ако се чудите защо е наречен глухар? Когато е разгонено животното издава специфичен ритуал от движения и звуци, така нареченото „токуване“. Нещо като шаманските ритуали и като едни истински „шамани“ глухарите са толкова съсредоточени и унесени в своите адети, че изпадат в своеобразен транс и не обръщат внимание на нищо около тях. В миналото хората са мислили, че в такива моменти оглушават и оттам дошло и името.

Ние пък решихме да не рискуваме ако попаднем на някой подобен войнствен екземпляр – затова отпред и в края на групата ни се движеха женски индивиди – според думите на Тошо, с тях не се биел. Ама, какво правил с тях не каза, а тъй като не срещнахме нито един разгонен мъжкар, не можахме да разберем и от собствен опит, за радост може би на нашите „женски“.

В края на поляната прекия и обходния маршрут се сливаха и пътеката продължаваше през гората. Тук вече имаше зор от по-сериозно изкачване, по стръмната пътека, виеща сред иглолистната гора. Всъщност това е гората, поради която най-вече някога е бил обособен резервата „Алиботуш“ – имахме късмета да крачим из почти девствената гора от черна мура – най-голямата от този вид на Балканския полуостров. Някой от тези достолепни дървета са на над 200 години.

Самото изкачване през гората не продължи дълго, а след гората се разкри страхотна гледка зад нас към Пирин, която ни бе извинение, да поспираме по-честичко уж да й се наслаждаваме, но поне за мен мога да кажа, че тези паузи, бяха много подходящи и за зареждане на дробовете ми с кислород. Позадъхах се леко да си призная. Майната обаче хвърляше погледи изпълнени с копнеж нататък и подозирах, че крой вече планове за покоряването на Голяма Каменица, която ни се размина месец по-рано.

Всъщност в до неотдавна Славянка са я приемали като част от Пирин. Дори и сега гърците я наричат Орвилос, което си е вариант на античното Орбелос, с което определяли територията на Пирин, Боздаг, Славянка и Беласица. Имало е идея в начало на XX век от наш виден биолог, планината да се прекръсти на Китка, заради богатото си биологично разнообразие, но това име не е могло да се наложи.

За нас обаче оттук до върха изглеждаше по-лесно – първо вече имахме визуална връзка с върха наша цел, а и не се виждаха резки изкачвания. Поехме по пътеката подсичаща връх Шабран. Ей, голям зор, докато науча името му – то бай Тошо по такъв начин и бързо го произнасяше, че все не успявах да го хвана. То, какво ли не му казвах – Шаран, Шапран, Шафран, че накрая се спрях на Шавран (от шаврантия, че все ми се осукваше на езика ).

Между Шабран и Гоце връх, в една премка се намира и сухото езеро. То няма как да се сбърка, макар че като получавахме оказания, се чудех, дали ще го намерим, щото определения „езеро“ и „сухо“ се изключват малко. Неиде в тази част се срещнахме с един друг турист – единак, идващ по друг маршрут от хижа Славянка, които ни даде информация за евентуално алтернативен маршрут по които може да изгърбим нашия скъп приятел „старшия“, които си има за цел да изкачи първенеца на всяка планината в България.

Малко след това се сблъскахме и с една двойка,настанили се също в нашата хижа, които излязоха рано-рано, по първи петли, че споделиха, че ходели по бавно и да имат време да се върнат по светло. Та тези двамцата успяха леко да ни жегнат с репликата си, че това пред нас било върха и с нашето темпо за около час сме щели да се изкачим… !?!?… Абе, ооооу! Какъв час, какво наше темпо, че то върха бе на един хвърлей разстояние…за 15-20 минути бяхме там. То, че не си давахме зор – факт, че си позволихме да подремнем дори и това си е вярно. Не, че се имаме за някакви страшни планинари, ама така някой като високомерно ни подценява, се дразня. Какво виждат – слабичка мацка насреща си, с бутилка бира, небрежно люпеща слънчоглед и си викат, тази пък кифла, къде е тръгнала, моля ви се. Само дето тази същата „кифла“ след 10 часа пак може да я срещнат с друга бирица и все така небрежно да се размотава и като им сподели докъде се е разходила и се цъклят насреща. Хайде моля ви се, без такива коментари.

Тъй леко афектирани се озовахме на върха. Е, яко си е горе, няма как да си кривя душата. Гоцев връх си е от онези върхове, които си заслужава да се покорят не само защото е някакъв първенец – най-висок, най-популярен и т.н. Заслужава си, защото е място от което имаш 360 градусова гледка, о, и то каква само. Може да се видят … някаква страшна цифра планини при хубаво време, даже и Олимп.

Че случихме на хубаво време – спор няма, ама сега да ви обяснявам че сме видели от там Митикас, то значи да се лъжем. Дори и да се е виждал въобще не го разпознахме, а половината от групата съвсем скоро му бяхме на гости на Зевс в Олимп. Но човек можеше да види страхотни гледки към Беласица, Пирин, Родопите, Стъргач, както и разположените в гръцко Сенгелска, Черна гора и Шарлия.

Първенеца на Славянка – Гоцев връх е височък. За моите си стандарти щом някой връх в България е чукнал кота 2 000 метра надморска височина, го турям директно в графата – височък. Та й Гоцев е там – снажен момък ще дойде с неговите 2 212 метра. Хареса ми описанието, което някой му беше дал, че приличал на могила. А, там имаше една 15-ет минутка да си покажа простотията – първо пях „Сбогом моя любов“ на едни колежки, тъй като нямаше да мога да присъствам същата вечер на концерта на Васил Найденов с тях и реших да ги подготвя по-отрано. След това пък правих клипче-послание до „старшия“, да го подразним, че не е с нас, а е отишъл на м…а си и не е тук с нас както го бе планувал. Но какво ни пука, бяхме сами горе и нямаше кой да ни гледа сеира и от кой да се червим

Както най-вероятно се досещате, първенеца е кръстен на видния ни революционер Гоце Делчев, които е загинал в района в битка с турски заптиета. Но не винаги е носил това име. За местните върха си е известен със старото си име, които е носил от преди 50-те години на миналия век – Алиботуш. Така впрочем се е наричала и самата планина.

Има две легенди за старото наименование на върха на който се намирахме. Според първата нявга имало богат турчин, първенец в околността. В околността под върха се провеждал традиционен есенен панаир, на които хората от близо и не толкова близо предлагали стоките си, дето измайсторили и произвели. Али бей си имал нюх за алъш-вериша и знаел, че може да направи добри сделки на този панаир и затова винаги носил сериозна сума пари в себе си. Ама и предпазлив бил и ги криел в ботуша си. Веднъж обаче, пийнали, хапнали доволно и със стражарите си, се излегнали на тревицата да отморят и явно им се получило като на нас малко по-рано на Ливада, натежали очите и задрямали. В същото време обаче, един предприемчив български хайдутин се навъртал около тях и след като видял шанса си, приближил заможния турчин, изхлузил му набързо ботуша и „дим-дим, дим да го няма“ в околните гори. Докато се опомнят стражарите и хукнат да го гонят, се развикали „Али бей, ботуша“, „Али бей ботуша“ и така „Али ботуша“, та станало Алиботуш.

В другата версия пък Али всъщност бил българин. По тескере (паспорт,лична карта) се водил Илия, ама известен в околията бил като Али Страшника. Войвода снажен и силен. Хайдутин голям – бич за турците и чорбаджийте и закрилник на обикновените хорица. Дълго време не могли да го заловят заптиетата, макар че награда давали, та чак се наложило от Цариград да пратят Селим паша. Може да предположим, че бил някогашния Хорейшийо, защото взел че хванал нашето момче. И оттук има леко раздвоение на историята – според едни пашата решил да го пощади ако изпълни едно условие, според други Илия освен силен и смел юнак, бил и милостив човек и помолил Селим паша, да накаже него, но да пожали останалите му другари от четата. Пашата пак бил впечатлен и поставил едно условие да накажат него, но да пощадят другарите му. И тук историята пак влиза в едно русло.

Събрало се населението от околията около днешното село Парил и казал му турския Хорейшийо:“Да бъде туй което искаш, но за целта ще трябва да се качиш до върха. До върха, но с ботуши дето ние ще ти дадем – наместо вълна за подплата, пълни с вряща черна смола.“ Кофти тип се оказал този паша, малко садист мен ако питате. Надянал обаче наш Илия ботушите и като див звяр затичал към върха с лъвски скоци.

Със сетни сили достигнал до върха, но от умора, от изгарянията, а вероятно и от отравяне на кръвта издъхнал там. И за да има поне някакъв „хепи енд“, аз затова си избрах втория вариант, в който пашата още по впечатлен изпълнил обещанието си и освободил другарите на Али юнак. И тъй в чест на храбрия войвода върха бил наречен на негово име, заедно с цялата планина, а селото Парил откъдето тръгнал към последния си подвиг, било наречено така, за да напомня за парещите му ботуши.

Имахме ние оказания от хижаря да не се задоволяваме само с изкачването на Гоцев връх, но и да се разходим и до 100-та гранична пирамида (малко по на юг), откъде можело да се насладим на страхотна гледка. Послушахме човека и отново трябваше да му призная – добре си познаваше човека планината и знаеше какво търсим ние.

Постояхме и там малко, пак на Гоцев връх се върнахме, където поопразнихме провизиите от раниците си и ако до този момент се чудехме, дали да се вслушаме и в последния съвет на бай Тошо, то вече нямахме никакво съмнение, че навръщане ще направим едно отклонение. „След като изкачите Алиботуш, хванете по билото и се качете на съседния вр.Шабран – няма да съжалявате.

Поехме ние по билото, повтаряйки маршрута на някогашните граничари преминавайки през 99-та гранична пирамида и изкачвайки се към 98-ма не пропускахме да хвърлим по един поглед назад към върховете на Славянка – Гоцев, Голям и Малък Царев връх.

Точно там на 98-ма, малко в наша територия се падаше и Шабран. По времето на Възродителния процес се опитали да го преименуват на Овчарец, ама никой не го припознал с това име, нито местните, нито туристите и си останал със старото име. Но да оставим настрана въпроса с имената – на кой му пука как се нарича, след като се изправи пред гледката, която се разкрива от него. Прелест…само това мога да кажа и едно „Благодаря ти бай Тошо“, за съветите.

Е, оставаше само да се връщаме – хубав ден се получи, оправдаха са очакванията и нямаше недоволни от днешния ден. Слизането бе право надолу към черните мури. Бая се замислихме, пак да хванем напряко през гората, в посока на хижата, която се виждаше долу в ниското, но колкото и изкушаваща да бе идеята, то все пак се въздържахме – щеше да се стъмва скоро, а не знаехме какво да очакваме в гората – ако имаше изпопадали клони и бе обрасло със сигурност щяхме да се нашием яко. Решихме да заложим на сигурното – по пътеките.

Стигнахме до Ливада и хайде през гората, този път решихме да минем през прекия маршрут, за по-бързо. И пак, да кажа , да е жив и здрав бай Тошо, за добрите съвети. Добре, че го послушахме и тръгнахме към върха по този маршрут – бая, ама бая зор щяхме да видим. Няма какво да си говорим – от там си е стръмничко. Щом като на слизане на повечето от групата им поомекнаха краката, какво ли щеше да е нагоре да го лазим. Даже нашата пъргава „църна маца“ май изгуби един от деветте си живота там – изтърси се едно хубаво по д…-то.

Добрахме се до пътя и колите си, точно навреме, за да се насладим на розовата феерия, която залеза рисуваше по небето, което си беше страхотен завършек на деня ни. Още един прекрасен ден, сред прекрасната ни природа.

Денят се оказа прекрасен и за най-малкия изтърсак на немската късокосместа пойнтерка. Нашите скъпи другарчета, които бяха решили да се прибират още тази вечер, решиха да минат през хижата и да предложат на чичо Тошо, да вземат мъника, който едва ли щеше да оцелее, сред всичките свои събратя, които не му позволяваха да хапне почти нищичко, когато ги хранеха. Хижаря също явно бе наясно, че малчо няма шанс, ако остане там и с радост се съгласи да им го подари. Определено за мъника това се оказа най-хубавия ден, тъй като попадна на страхотно семейство, в което го очакваха много обич и вкусна храна … в огромни количества. Още след няколко дни малчо беше загладил косъма и имаше весел и доволен вид. Nice, а!?

А, мен бай Тошо предложи да ме почерпи с алиботушки чай. Бях заинтригуван – като виден фен на чая, какъв ще да е този чай дето не съм чувал. Е, оказа се, че не е точно така – чувал съм го, че и съм го опитвал, но под друго име. В любимите Родопи е известен като мурсалски чай (има обвинения кой от кого го е откраднал, но няма да навлизам в подробности). Реших да се въздържа обаче от чая – все пак е известен с повишаването на „либидото“, а аз с три жени в стаята, направо си звучеше като взривоопасна ситуация.