Влахина и Малашевска планини – някои ги изкачват за ден, а ние за …година

Тъй, тъй… Леко-полека набирахме скорост в опитите си за покоряване на първенците на нашите си планини. И в този ден се бяхме насочили към нови две, с което (поне аз) щяхме да ги преполовим. Като освен за новите покорени върхове, член на екипа ни имаше още един повод да почерпи – помъдряваше с една година. Явно ще да е най-щедрата личност на групата ни, щото все така се случва, че сме заедно именно на този ден. 😉

В този слънчев ноемврийски ден поехме към Симитли, група от 5 човека – аз, „Майната“, „Старшия“, „Покахонтас“ и „Анапурна“ – нашата красива приятелка обичаща да се катери по скалите. И защо точно това населено място бе нашата цел? Ами, именно над това наше градче се намират две от планините на България – Влахина и Малашевска. Подминахме го и спряхме в едно от магазинчетата в близкото село Крупник – денят бе много оживен, тъй като бе „задушница“, а ние изкарахме една почерпка от магазинерката – хубав повод имаше и тя бе рожденичка. След това продължихме по тесния и живописен, но надупчен път през Полена и Сушица, за да достигнем началото на Брестово, където асфалта (или поне това което бе останало от него) свърши и оставихме колата.

Вместо да поемем към няколкото къщи на селото падащи се вдясно от нас, ние нарамихме малките ранички, запасени с най-необходимото ни за подобни разходки и закрачихме по черния път през горичката в противоположната на селото посока. В този участък важното бе да се придържаме все направо и не следваше да се отклоняваме по разклонението вляво… Но това защото в начертания ни първоначално план фигурираше първом да покорим първенеца на Влахина планина, но пък дори и да бяхме сбъркали да се отклоним, то пак нямаше да е драма – щяхме да се насочим към другия първенец заплануван за деня – този на Малашевска планина.

Така в непринудено темпо и с приповдигнато настроение от това, че бяхме заедно, скоро достигнахме до една ловна хижа. Поседнахме и решихме, че вече ни се полага да унищожим част от провизиите, които носехме в себе си. Тъй де, може и да не бяхме направили много крачки откак бяхме оставили четириколесното си превозно средство, но пък имайки предвид, че бяхме тръгнали преди няколко часа от столицата и вече бе „по икиндия“, та явно стомасите ни си искаха своето…Ама май си ни и помързяваше малко, като се имаше предвид, че до момента се носехме леко като „народна песен“. А, сега туй пък бавното и лежерно темпо да се сравнява с народна песен, откъде ли се е пръкнало – я само да си представим ако народната песен е някоя ръченичка или някоя песен в тат 7/8-ми?! Е, туй вече си е направо спринт мен ако питаш.

Ама нашата народна песен до този момент си бе от рода на „Морен сокол пие, вода на на Вардаро“ или да сме още по-конкретни и точни „Мо-о-о-о-о-р-е-е-е-н соко-о-о-о-л пие-е-е-е-е, во-о-о-д-а-а-а-а-а-а на-а Варда-а-а-а-а-а-р-о-о-о-о“, ако ми разбирате мисълта. 😉 И да си призная, още тук имах някакви подозрения, че май пак щяхме да имаме отклонения от първоначалния си замисъл.

Раздумката ни вървеше много добре, за разлика от ходенето, но наложих на волята си да я прекратя и да се хванем отново с пешеходна дейност, като гласно изразих позицията си да се наложи едно по-ускорено темпо. Кат‘ се замисля обаче може и само да съм си го помислил туй, а не да съм го натъртил гласно, щот като поехме отново по пътя, пак си бяхме в същата тоналност на „Мо-о-о-о-о-р-е-е-е-н соко-о-о-о-л пие-е-е-е-е, во-о-о-д-а-а-а-а-а-а на-а Варда-а-а-а-а-а-р-о-о-о-о“.

И тъй като и тези върхове не са от най-масовите маршрути, отново разчитахме на свален на телефона ми „трак“ оказващ маршрута към върха, а дума за маркировка въобще няма смисъл и да споменаваме. Та бяхме достигнали до момента, в които маршрута ни се отклоняваше от горския път и видимо започваше да щурмува баира покрай едно поточе – в онзи момент пресъхнало и явно пълноводно само през пролетта когато се топят снеговете или се лее проливен дъждец. Смело последвахме потока, ама да ви кажа нещо дето повечето от вас сигурно си го знаят – разчитате ли на някакво GPS-устройство желателно е, това същото устройство да не губи връзка със сателитите за някакви интервали от време, щото може да се окаже, че това води до известен дискомфорт.

Ясно е, не случайно споменавам по-горното си прозрение, тъй като нагазили дълбоко под стръмните склонове, по дъното на туй дето е било поток и стенейки от напъните си по нанагорнището и препятствията от наноси натрупани от пълноводния му период и както си вървяхме по зелената линия на „трак“-а и хоп леко-полека, таз същата зелена линия се поизмести „у лево“.

Абе, съмнително си бе това да е маршрута, ама си викаме, продължаваме по потока, то посоката поне е същата. Още 30-40 минутни напъни, пухтене и леене на пот от наша страна, докато се убедихме, че тъй няма да се случат нещата – урвата ставаше по дълбока, а препятствията пред нас все по-сериозни, а зелената следа на GPS-а пък се отдалечаваше по-осезаемо. Е, явно пак щяхме да поемаме право нагоре по издълбаните склонове от водата с цел да се слеем със зелената линия на картата.

И ако трябва да опиша последващите петнадесетина минути, то си представете гробна тишина раздирана от дълбокото вдишване и издишване на петима ни, всеки наподобяващ парен локомотив работещ на максимални обороти. Ама то по-добре така де, че иначе останалите ако все пак бяха успели да си поемат по-спокойно въздух и не се бяха озорили до краен предел, можеше да решат да си поиграят с мен на „пирински комити срещнали в гората само турско заптие“, затуй леко отклонение. 😉

А излизането ни на друг горски път съвпадащ с „трак“-а също бе условие да не започнат споменатите болезнени (за мен) ролеви игри. 😉

Уви, „лекото и мекото“ не продължи дълго, този път „зеления път“ (както ще наричам „трак“-а“) свърна рязко от пътя нагоре през гората. Но пък аз заради преживяното от преди малко си казах, че толкова лесно няма да напусна пътя и продължих малко напред на разузнаване, да видя дали пътя всъщност не води където трябва… Ама тц – той (пътя де) рязко свърши и явно този път нямаше грешка – трябва да „хващаме“ гората и да навлезем сред шумака.

Излязохме под билото, като вече можеше да се насладим и на красивата гледка, която се простираше към Рила и Пирин-а, но благоговеенето пред стръмните им склонове, скоро се замени от притеснение. Бяхме достигнали едно по-малко връхче, от което се забелязваше, че в посоката където би трябвало да ни очаква върха се бе разпръснало голямо стадо от кравички.

Не че тези животни са в състояние да ме стреснат – все пак съм израсъл в едни години, в които болшинството от нас са имали баба и дядо на село, където са отглеждала по някое такова добиче. Е, моите не правеха изключение, та съм имал по-близък контакт с такива рогати твари, без това да ми оставило някакви трайни негативни емоции.

Притеснителното обаче бе, че наблизо не се виждаше никакъв овчар – виках, свирих да привлека вниманието на някой пастир, ама нейсе… За сметка на това обаче се забелязваха една дузина овчарски кучета, на които бяхме успели да привлечем вниманието и ни гледаха, уж небрежно с безразличие. Ама аз и „Старшия“ веднъж вече го бяхме играли този филм и не бе много приятно отново да си имаме вземане-даване с тези четирикраки пастири, с които не може да преговаряш. 😉

Решихме да изчакаме малко надявайки се, че стадото ще тръгне в друга посока – надявахме се на чудо, да се преместят от върха. Та нали все пак една от теориите за произхода на името на планината е, че произлиза от думата „влъхва“, което при славяните се е свързвало с магьосник, жрец. Надявахме се и ние, от нищото да изникне някой магьосник и да разчисти пътя ни към първенеца Огреяк, но такъв не се задаваше отникъде,

а като че ли на пук, няколко от четириногите ни приятели демонстративно се излегнаха, сякаш да ни покажат, че разполагат с цялото време на света. Е, да ама ние пък не разполагахме с такова и след като над един час очаквахме да им омръзне и да се насочат някъде другаде в търсене на тучна тревица и след като бяхме изпили бирите си, се престрашихме и решихме да тръгнем да видим какво ще стане.

Всеки нарамил по няколко камъка в ръцете си, за всеки случай, а и да покажем респект, поехме да заобиколим стадото и да изпълним целта си, да се възкачим на първенеца на Влахина планина.

Явно ни се бе получило и сме демонстрирали голяма решителност, тъй като кучетата се отдръпнаха, без да ни показват някакви възражения … и зъбите си, ама се оказа, че това което ние си мислехме че е вр. Кадийца (другото име с което е известен върха м/у 1946-88 г.), не е нашия връх, а има още малко докато достигнем до него.

Но бързо се справихме и ето че вече на 1 924м. надморска височина, бяхме готови да удостоверим покоряването на поредния първенец със селфита, снимки, доволни викове и те така. И тъй като има някакъв спор коя е най-високата точка – дали там където се намира граничната пирамида 55 или на мястото обозначено за самия връх,за по-сигурно позирахме и на двете места. 😉

Влахина както става ясно е гранична планина разположена на територията на България и Северна Македония, като по-голямата, а и по-високата й част е на наша територия. Тя също може да претендира, че е „най-„ – най-високата от планините, които са под 2 000 метра надморска височина. 😉

Вече споменах за една от теориите за произхода на името й, а има и друга, която гласи, че в миналото планината се е обитавала от власи, които са били пастири по затревените й склонове. По време на обтегнатите ни отношения с Румъния покрай Южна Добруджа, планината е била прекръстена. Все пак името звучало много про румънски, та тъй между 1942-46г. планината се сдобила с друго име – Пастуша. Интересното обаче, поне за мен, че името на върха първенец е прието да бъде именно Огреяк, когато е изменено заедно с Пастуша – преди и след това все си е било Кадийца, но не можах да разбера защо се е наложило в днешно време именно с названието си от периода 1942-46г. За местните обаче си остава Кадийца – за нас си остава като връх, който си заслужава да се изкачи и заради хубавата гледка, дори и да нямате подобно на нашето предизвикателство.

А, че нямаше да можем да изпълним програма максимум – да покорим и съседната Малашевска планина, стана ясно още докато чакахме стадото и пазещите го кучета да се отдръпнат. Нямаше шанс да успеем да отидем и до другия връх.

Но не веднъж сме споменавали – ние тези неща ги приемаме като възможност да се върнем отново на някое място. 😉 Но пък пътят ни надолу определено бе доста по-лесен – друго си е, да се разхождаш по разчистения горски път (който този път уцелихме) в сравнение с барикадираното с наноси корито на планинския поток. 😉

….. И ето че една година по-късно, след разходката до южните ни покрайнини, отново бяхме по пътя Крупник-Полена-Сушица, но за разлика от предния път бяхме „обичайните заподозрени“ и ни липсваше „Анапурна“. И ако преди 12 месеца изпитвах някакво скрито задоволство, че сред този лош и надупчен път не сме с „Филката“, ама сега на миличкия нямаше да му се размине през дупките.

При Брестово сякаш ни чакаше един граничен патрул и аз като съвестен гражданин спрях да ги предупредя накъде съм тръгнал. Е, не че те имаха намерение да ме пропуснат де.

Но след като казахме накъде сме тръгнали и каква е целта ни, нямаше заяждане дали сме пускали писмени разрешения, дали имаме одобрения от къде ли не – хората ни уведомиха какво трябва да правим и какво не, подписахме протокол, че сме проверени и уведомени и ни пожелаха приятна разходка. О, не всъщност имаше и друго… Бях чул, че след последното ни преминаване от преди година е имало леко подобрение в пътната обстановка – до някогашната гранична застава, понастоящем използвана за кравеферма, бил насипан чакъл и можело да се стигне с кола. Хората не знаеха дали това е така, но точно тогава срещу нас се зададе един пикап именно от онази посока и граничарите ги спряха, да ни дадат актуална информация – даже направо им казаха да погледнат колата ни и да кажат дали би имало проблем да стигнем с нея дотам. Успокоиха ни, че няма проблем и макар и по-бавничко ще успеем. Ами, ей за това говоря, като не веднъж сме ви обяснявали за отношението на служителите от същата тази служба по други краища на Родината ни и по специално на онез в Гоце делчевско .

А, зора ни да продължим с колата бе заради определено нестабилното време и надвисналите черни облаци предвещаващи не много подходящо време за разходки. Дотътрихме се до екс-заставата и точно слязохме от колата и взе, че започна да ръми. Отново както преди година бяхме изправени пред сериозна дилема – тогава както стана дума, трябваше да решим дали да рискуваме преминавайки покрай овчарските кучета и стадото, което охраняваха, а пък сега трябваше да преценим дали бяхме готови да ни връхлети някой сериозен дъжд.

Е, както и преди 12 месеца и този път желанието да отметнем поредния връх надделя и се запътихме със сериозна крачка по „зеления път“, разбира се след като изрично обещахме на стопанката на фермата , излязла да ни изпрати, да и се обадим, че сме се прибрали живи и здрави като се върнем.

И макар че върху ни не се изсипа някоя буря, то в продължение на половин час продължаваше да ръми, сякаш пробвайки ни да види до колко сме сериозни в намерението ни да не се отказваме. Е, пак ни се размина, раздуха се един остър и студен вятър, но поне спря да вали, но след поредната консултация с GPS-a се оказа, че докато съм го крил под дъждобрана, отново сме се отклонили. Е, другите не бяха наясно с това, а нямах намерение да им създавам дискомфорт –

движехме се по ясен горски път, които водеше в същата посока и по-добре бе да продължим по него, отколкото да хващаме гората и да „изправяме“ грешката.

А когато в мен се зараждаше едно притеснение, че може и да сме се отклонили доста и сметките ми да не са били точни, ей на, натъкнахме се на горски работници, които потвърдиха, че малко по-нататък гората свършва и покрай нея ще се изкачим към върха. Само дето това изкачване си беше доста рязко – ей това не бях предвидил – денивелацията, която направо си ни удряше в носовете и останах съвсем без дъх. В последните метри направо ми идваше дори да лазя на четири крака, ама запазих някакво достойнство и все пак успях да продължа да се тътря полуизправен.

И нейсе – бяхме вече и на Ильов връх, моя 34-ти връх първенец. Но ако някой от нас си го е представял като любимия връх на „Старшия“ – Мачапучаре, то ще се разочарова, щото си наподобява по-скоро ливада, а не на връх. Нас ни посрещна един силен вятър, които вещаеше да откъсне и без това вече парцаливото знаме, оставено там до гранична пирамида номер – 51.

Самия връх не е от най-високите – 1 803 метра, а до 1942г. е бил известен като Джамо или Джама, но защо се е наричал така и какво е наложило да се промени на Ильов – не можа да дам смислен отговор. За съжаление не можахме да установим дали гледката наподобява тази от съседния Огреяк – тъмните черни облаци бяха погълнали всичко около ни и не можеше да се види нищо. Това май ще е един от малкото върхове, на които се задържахме буквално едва десетина минути, само за да документираме за личните си архиви, че сме били там, че дори и не отбелязахме постижението си със задължителната бира. Ама на този студ не вля‘я бре. 😉

Самото име на планината – Малашевска, може би произхожда от близката област Малешево находяща се в Северна Македония, но пък корена на наименованието й може да се отнесе към албанското „Малесия“, което означава „планинска земя“ или „малези“, със значение „черна планина“. Е, в нашия случай със заобикалящите ни наоколо буреносни облаци, определено си припознахме второто значение.

Слизането ни от „първенеца“ освен бързо се оказа и далеч по приятно – вятъра спря, облаците решиха да се отдръпнат, като дори и ни компенсираха за това, че бяха скрили гледката ни от върха. В далечината сякаш сред пухкава завивка се показаха високите части на съседните планини, огрети от слънчевите лъчи и гледайки този

шедьовър на най-великия художник – природата, то и нашите душички се изпълниха с ведро настроение и задоволство, че успяхме да стигнем до целта си, че времето все пак не ни изненада неприятно и пак бе с нас, а накрая бяхме изпратени и по такъв начин от планината.

Изпълнихме обещанието си към женицата от стопанството – да й се обадим, че сме живи и здрави и да не ни мисли. Ей, хубави хора са планинците – не те знаят и не те познават, но пък са искрено загрижени. Е, как да не ти ни се изпълват душичките от подобни пътувания и срещи с хората там. А пък като има и някое връхче да се отметне още по-добре. 😉