вр. Миджур – хем на покрива на Сърбия, хем у нас

Бе време за номер 4 от списъка ни “Top Balkans”. И ако някой се чуди какво се включва в този списък, то това са най-високите планински върхове на всяка от балканските държави. Тази ни идея се „зароди“ при мен и „Майната“, след като бяхме покорявали нашия и всеобщ балкански първенец Мусала. Преди две години пък бе дошъл реда на гръцкия Митикас, а миналата година ни поизмъчи румънския Молдовяну. Сега идваше реда на сръбския първенец – Миджур.

Някой би „скочил“ да ме опонира че това си е наш връх и ще бъде прав. Но и аз не съм „крив“. Този старопланински връх се намира на границата между България и Сърбия и съответно с право и двата народа могат да си го припознават като „свой“. И ако в „нашата“ класация за най-високите не влиза дори в „топ 50“, то за сърбите той безспорно е най-високия.

Групата ни този път си бе по-внушителна от предходните странствания – цели девет човека. Освен двамата съставили „списъка“, тук разбира се бяха и завърналите се от Латинска Америка основни „ентусиасти“– „Старшия“ и „Покахонтас“. От предходната ни подобна експедиция се бе присъединил и „Снежния човек“, липсваше „СамоДива“-та, но тя бе направила самостоятелен поход няколко месеца по-рано, тъй че си го е чекнала. „Старшия“, известен още като „Вожда“ от презокеанския си период, бе поканил двама (по-симпатични) членове на семейството си 😉 За едного от тях (може би) сте чели в няколко разказа – малката сладурана, неговата племеница, известна тук с мнооого имена – Сладкишон, Мартишок, Слънчогледин и т.н. Което и да се използва – отива й. Освен нея този път ни придружаваше и нейната майка „Красивата зора“. А, защо именно това име? Ами все пак тя е сестра на нашия „вожд“, а поне за мен най-известния и любим вожд си е Винету (героя на Карл Май), които е имал сестра казваща се „Ншо-чи“ или в превод от езика на апачите – „Красивата зора“. Подхожда й това име. Другите двама бяха „Морския“ (също познат сред разказите ни) и негов приятел от детинството, който ще нарека „Брадата“ (дали ще се сетим защо 😉 ).

Понеже бяхме тръгнали да изкачваме сръбския първенец, то си беше редно това да се случи през Сърбия. Затова бяхме на КПП-то където митничарите ни посрещнаха с усмивки, но времето нещо много ни се мръщеше – Стара планина бе потънала в завивка от черни облаци. Дори след това пътувайки към стартираща точка на похода ни на няколко пъти започна да ръми дъждец. Не бе на добре тази работа, като се има предвид, че цялата седмица го даваха с превалявания с различна продължителност, но пък за днешния ден, синоптиците ни бяха успокоили, че ще е най-хубавия слънчев и безвалежен. И докато пътувахме след Пирот из между селата Темска, Иново към нашите домакини в Црни врх взехме да им вярваме (на синоптиците).

Тъй като не пътувахме заедно с другото превозно средство на групата ни, които по мое настояване бяха тръгнали малко по-рано и вече ни чакаха при нашите домакини в Црни врх (ама ме кефи как го изписват без нито една гласна), поседнали на по една от прословутата сръбска … „дульа“, демек дюлева ракия. Аз моля ти се нарочно настоях да отидат по-рано да си кажат ако имат претенции някакви към домакините, а те вече се бяха подкарали…Ама то и част от нашата кола също се присъедини към дегустацията де. Ще берем ядове с тези – мислех си, ама бързо ги подкарах отново да се възкачим по колите.

А, след селото – кофти изненада – посрещна ни мъгла, която бързо се сгъсти и не се виждаше нищичко буквално на 5 метра напред. Добре, че беше навигацията, иначе като нищо щяхме да пропуснем отклонението към хижа „Бабин зуб“, а пък след това си карах направо „на сляпо“ и се надявах, наистина ползваната от мен навигация да е точна. Е, добрахме се до хижата – буквално я видяхме, достигнали на метри от нея.

За панорамни гледки и дума не можеше да става, наоколо ни се стелеше една бяла пелена. Там, на хижата, имаше още трима желаещи за върха и те като нас се оказаха българи. Упътиха ни, оказа се, че няма нищо сложно – до върха води черен път. Единствено трябваше да се внимава на около 500 метра след хижата, където пътя се разклонява, да тръгнем вляво.

А, след въпросния разклон следваше рязко изкачване – почувствахме го, нямаше как да го видим в това време. Стигнехме до едно малко връхче, което лично аз взех за „Бабин зуб“ – поне ми причаше на малко зъбче, та затова реших, че е именно то. Леле, в каква грешка само бях. Иначе със „Старшия“ и „Майната“ взехме да дискутираме, дали не е по-добре да се върнем в тази мъгла. Продължихме още малко, преди да „почувстваме“ ново рязко изкачване. И там вече беше решено – връщаме се и ако е имахме шанс за хубаво време, то изкачването щяхме да го оставим за утрешния ден.

Ние нямаме драма с промените в плановете в последния момент или с това да се откажем по пътя за някъде. Е, да бяхме тръгнали да покоряваме връх, ама той не ни е самоцел. Нямаме потребности да се доказваме или нещо подобно с достигането на който и да е връх. Нашата потребност е по пътя и при достигането до него да изпитаме наслада от заобикалящите ни гледки, а ако това го няма какво от това, че сме стигнали до някоя пирамида оказваща наличието на някакъв връх?! И тъй като това го нямаше в гъстата мъгла, която явно нямаше намерение да се маха, решихме, че не си заслужава да вървим нататък. Може би „Морския“ и „Брадата“ имаха проблем с това и гледаха на нещата от друга гледна точка, но все пак се присъединиха към решението ни.

Отправихме се надолу към хижата и ето ти нашите сънародници – уж бяха тръгнали преди нас, а се оказваше, че са по петите ни, но така става като не бяха слушали упътванията на хижарите и били хванали по грешния разклон. Пожелахме им успех, те явно искаха да достигнат върха без значение какво е времето. Малко по-надолу срещнахме и една голяма група от местни младежи и девойки, които бяха с водач също тръгнали да покоряват „покрива на Сърбия“. Е, не зная дали в подобен ден, тези млади хора биха се запалили по планинарството, ама кой знае откъде пристигаха клетите и може би нямаше как да отложат похода си.

А, малко преди хижата покрай нас се чуваше силна музика – оказа се, че на хвърлей място имало заведение, ама може ли да го види човек в тази мъгла. Решихме да се отбием, да се постоплим за момент. А, явно около тази „чайна“ би следвало да има прекрасен изглед, съдейки по наредените наоколо шезлонги. Нямаше как да разберем това, имайки предвид бялата пелена, която все още продължаваше да се стеле.

Вътре обаче имаха чуден еликсир за стопляне на премръзналите ни тела – чаша топъл чай и малък ром. Ей, как веднага ни се сгряха душичките и ни се отвори приказката. Направи им обаче впечатление – чая и рома бяха общо взето на една цена, ама не ме карайте да превалутирам, кое колко е струвало. В онзи момент дето се вика – кефа ценя нямаше.

Обсъдихме какво щяхме да правим за деня – на никой не ми се прибираше в къщата, където щяхме да нощуваме и да се „започваме“ с пиене и ядене още от обяд. Пътьом бяхме минали покрай два водопада – единия съвсем близо до нашата къща – другия по-далеч и решихме да разгледаме тях. Качихме се на колите и отново се изненадахме как в селото и по-надолу времето беше прекрасно, а по-високите високопланински склонове продължаваше да е мрачно и всичко потънало в облаци от мъгла.

Та по-далечния водопад – “Бигар“, като че ли се оказа доста по-далеч отколко си спомняхме. Върнахме се поне 25 километра назад, което си е около половината път до Пирот. А и по тесния планински път тези километра като време се превърнаха в повече от половин час, но след като подминахме село Станинац, ето че се показа и той. Няма как да бъде подминат – намира се досами пътя и за да не го види човек, то трябва да се намира в мъгла, подобна на тази която ни беше посрещнала във високите части.

Още със слизането си, ни лъхна мириса на скара – оф, как бихме похапнали една пласкавица, ама не ни изглеждаше двете семейства, които бяха там, да готвеха за туристи, а по-скоро приготвяха своя си обяд. Вярно, че предлагаха разни сладка и други подобни, ама сякаш рибата, която се печеше на едно огнище бе за собствена консумация. А, пък в реката имаше потопена една цяла каса със „Зайчарско“ – леле как ни потекоха лигите – хем гладни, хем обезбирени си бяхме.

Хубавец – така мога да определя този водопад. Не малък, водния му пад е цели 35 метра, а разлива му е доста широк, което го прави впечатляващ. Даже може да се каже, че е „сиамски близнак“, след като пада на водата се разделя на две от скалата. Образува се от водите на малкия Бигрен поток, който се влива чрез водопада в по-голямата Станянска река, покрай която преминава пътя от Пирот. Чак е чудно, че нямаше по-голям наплив от туристи, но явно е доста подценяван, а може би и непознат за сърбите…

Ние решихме да се изкачим по пътечката покрай него, а и бях попаднал на някаква информация, че някъде над него би трябвало да има и някакво манастирче. А, пък след пропадналия ни поход бяхме зажаднели за малка разходка, да се поразтъпчем… Да не говорим, че и уговорката ни с нашите домакини бе вечерята ни да след 19 часа, тъй че трябваше да се занимаваме с нещичко.

Поехме покрай потока, излизайки на черен път… Не знаехме накъде отиваме, но все пак решихме да повървим малко. Не ни помогна и срещата ни с едно младо сръбско семейство, което се задаваше насреща ни – на въпроса ни аджеба има ли манастир пред нас, казаха че са вървели, но не са стигнали до нещо.

Ние пък подминавайки ги видяхме пътечки, които навлизаха сред дърветата към рекичката. С „Майната“ не се сдържахме и решихме да ги проверим… Дето се казва, опита ни е научил, че след като има някаква такава пътечка, то има шанс и да попаднем на някоя находка. И такава наистина имаше. Обраслото с гъста зеленина поречие криеше невероятни синьо-зелени езерца, в следствие на варовиковия състав на скалите през които преминава водата.

Видно бе, че в някакъв период в недалечното минало е направен опит за популяризирането на това място – все още има останки от изградените „седянки“ тип гъби, които туристите са могли да използват за разтуха или пикник на хлад под дебелата сянка. Хубава идея, но занемарена. Наоколо имаше и няколко изоставени сгради – някакви стари къщички мислех си аз. „Не, моето момче – поправяше ме историята – това са някогашни мелници.“ Оказа се, че някога по поречието е имало цели 12 мелници, които са подсигурявали брашно за насъщния на хората от този край.

Днес нито една от тези мелници не съществува, а останалите няколко от тях упорито се превземат от природата и са попаднали в зелената прегръдка на растенията.

А, там над „езерцата“ и „мелниците“ се криеше още една красота – една бяла каскада. Определено се затвърди усещането ни, за голяма прилика с нашите Крошунски и Хотнишки водопади, макар че тук мащаба е много по-малък. Нашето си е наше, няма как да не ни е по-хубаво. 😉 Но пък отново можех да си припомня, какви невероятно красоти се получават в съчетанието на водата и варовика, които се „лепи“ по преградите по пътя си, по всякакви паднали клони, камъни и т.н. образувайки „стени“ и малки „язовирчета“. А, водата с този синьо-зелен отблясък просто прави обстановката приказна. Върнах се малко, за да извикам и другите, нямаше да пазим тази красота само за себе си, я.

Изкачихме се покрай каскада в опит да преминем от другата страна на рекичката, в опит да хванем по-различна гледна точка за снимки на тези падчета, но това се оказа трудна работа – нямаше как да успеем без да се намокрим здравата. Но пък видяхме манастира, които се беше сгушил на една малка височинка оттатък черния път, по които първоначално се движехме.

И споменавайки манастир „свети Онуфрий“ (XVв.) не е като типичните наши манастири, превърнали се напоследък в туристически атракции – оградени с огромни дувари здания. Пред нас се разкриваше една църква и до нея малка къщичка явно давала подслон на монасите, които са се грижели за него. Но явно, в момента манастира си нямаше „стопанин“ – църквата и къщата бяха заключени.

След нас се появиха и една малка група сръбски туристи, оказа се, че едного от тях познава района и ни даде жокер, че малко по-нагоре може да видим и извора на бигренския поток. Що пък не – време имахме бол, ентусиазъм също.А, „ludo vrelo“, както назовават извора бе наистина наблизо, ама ние със „Старшия“ поставихме под съмнение, че това е баш извора на тази рекичка. Случвало ни се е да видим един-два първоизточника на доста по-големи реки, ама те определено не бяха с такъв мощен дебит. Според нас, пред тази рекичка извира някъде другаде, след което по пътя си потока става подземен и ние ставахме свидетели на мястото в което рекичката отново излизаше на повърхността.

Бяхме доволни от тази разтоварваща разходка – определено си струваше и бяхме попаднали на изненадващо красиво място. Препоръчвам го, който е в района. А, ние решихме, че ни е време за „купон“. На „слизане“ към водопада, бяхме преминали покрай село Balta Berilovac , където явно имаше някакъв „събор“ (сбор) и се беше насъбрал народ. Та викаме, да ходим да се омешаме с тях и ние, пък и бяхме обезбирени вече – то биричката на „Майната“ бе стигнала само да си изжабурим устата. Дадохме газ и и ето ни след 15-ина минути паркирани – както се оказа пред местния музей поместен в някогашното училище на селото.

Само дето „купона“ беше към своя край – вече раздигаха мегдана, но пък хората са смилиха над нас и все пак ни извадиха по една бирица да гаврътнем опънали се на полянка до пътя. Не разбрахме точно какво празнуват, но от това което все пак схванахме, бе че празника бе свързан с водата – рекичките и потоците на Стара планина, които местните явно много ценят, знаейки че осигуряват живот и поминък.

А, на нас ни предстоеше да направим още една спирка преди да се отдадем на кулинарна фиеста приготвена от нашите ни домакини. Буквално няколко завоя преди къщата, която бяхме наели, до пътя Църновръшката река, ни даваше възможност да се насладим на още един водопад. Някъде прочетох, че му казват Bukovik…или пък Bobuk – май не е много популярен милия, след като се среща под няколко имена. Водопадчетоси имаше и сериозен дебит на водата, а именно от „шума“ (буке) и боботенето идват и имената му.

Вечерта ни мина весело и с богата трапеза – колкото и нескромно да звучи, бях направил много добър с избора на местенце, в което да отседнем. Раде и жена му, бяха страхотни хора, много гостоприемни и сърдечни.

Направи ни впечатление и нещо друго – те реално бяха направили заедно с друго семейство тази къща – всеки отдавайки своята част на туристи. Но макар че ние бяхме избрали по една случайност да оставим парите си при Раде, то неговите съседи, не го гледаха със завист или нещо подобно, напротив включиха се толкова усърдно в приготовленията на вечерята ни, сякаш бяхме техни гости, а не на съседа им. Но явно там манталитета е друг – този път ще помагат те, а пък когато имат нужда и повече гости, то пък могат да разчитат на съседа си. Нямаше я тази завист дето ни е обхванала нас, или прословутото ни „Не е важно я да съм добре, а Вуте да е зле“, хората са задружни един към друг. Пък после как така са една шепа хора, пък са толкова силни в колективните спортове.

След веселата и пищна вечеря, се събудихме с натежали все още стомаси. Посрещна ни слънчево и ясно утро , но най-важното – към високите части на Стара планина всичко изглеждаше обнадеждаващо. За разлика от предния ден високо планинските склонове не бяха загърнати от мъгла и черни облаци, тъй че щяхме да направим повторен опит за покоряване на „Миджур“-а. И макар че само преди едно денонощие бяхме шофирали по същия път, то всичко ни бе съвсем ново – сега без гъстата мъгла ни се разкриваше съвсем друга гледка и вече предусещахме, че ни предстои страхотна живописна разходка.

Пак бяхме на хижа „Бабин зуб“, но вече можеше да се насладим на едноименния връх, които се издигаше като страж над нея и да хвърлим поглед на страхотната панорама, която се разкриваше от хижата. Е,това вече беше „друга бира“, дето се казва. Явно бе че никой не съжалява, че предния ден се отказахме от похода си и го отложихме за днешния ден. Нямаше никаква база за сравнение. То си личеше и по настроението на групата, което бе определено по приповдигнато и не защото вече всички се бяха поопознали.

А, ето че и „чайната която вчера ни беше дала възможността да затоплим душиците си с по един горещ коктейл от ром и чай, се виждаше ясно, буквално на една ръка разстояние, като собствениците през този ден не бе нужно, да използват маркетинговия похват със силната музика, която да насочва хората към тях. Сега се разчиташе на визуалния, а не на звуковия контакт с клиентите.

Но пък за моя изненада открих една положителна черта на „лошото време“ от предходния ден. Тогава загърнати в плътната пелена на мъглата, не се виждаше околния релеф, както и … стръмничкия склон пред нас. Определено бяхме почувствали, че се изкачваме рязко през вчерашния ни ден, по напрежението в крайнците ни , както и наклона на телата ни, ама сега като можеше и да видим тоз наклон, признавам леко демобилизиращо ми подейства в първия момент.

То всъщност изкачването и зора към върха е само в началото. Има два сериозна наклона, които трябваше да се превземем. „Майната“ си я знаем каква козичка е, като види подобен терен и пусна турбото, а пък аз твърдо я следвах, макар че имаше момент в, които пуфтях като парен локомотив. Прецених, че ако взема да почивам, съвсем ще ми се падне тонуса – все пак след всяка зима губя тренинг и походите в началото са ми малко по-тегави.

Така обаче групата ни малко се поразцепи – ние дваминцата, явно най-нетърпеливи отпред, а малко зад нас ни следваха „Старшия“ и „Покахонтас“. Изкачвайки височината обаче, се оказа, че май зора е минал.

Гледайки пътя които се виеше в далечината, ставаше ясно защо се твърди, че похода откъм сръбска страна е по-лек – следваше плавно изкачване към върха, без сериозни изкачвания. Даже като се замисля щеше да е яко да имахме колела и с тях да отидем – стига да се прежали човек със споменатото първоначално изкачване, в което определено велосипеда доста ще трябва да се бута и ще пречи.

Както стана дума маршрута за върха няма обозначение, но няма как да се обърка – следва се някогашния черен път, по които явно сръбските граничари са правили своите обиколки във вече не толкова близкото минало. Въпросния път прави лека елипса, избягвайки дерето, ако някой реши да следва правата линия към върха.

А, темпото ни явно беше доста добро – скоро подминахме една мъжка група, която бе пред нас. Така и не можах да попадна на точна информация колко време отнема изкачването на върха.

Повечето се обединяваха, че два часа и половина са достатъчни, но имаше и такива при които времевия диапазон нарастваше до три, че чак до три часа и половина. Мислех си, че ако продължаваме обаче с това темпо и упорито да отказваме да почиваме, то ще се доберем до върха за около 2 часа.

И кой знае – може би щях да се окажа прав, но преминавайки през един малък, явно по усоен участък, нямаше как да не се поспрем. Там бе останало малко сняг, а около него пък имаше един лилав килим от минзухари. Голяма красота ви казвам и нямаше как да не поспрем и да и се насладим. Ама сякаш някой нарочно бе композирал тази композиция – около снежно бялото, да изпъкват лилавите цветя. Едва ли обаче има някаква свръхестествена намеса – явно цветята обичат по влажните места, които са около топящия се сняг. А пък когато премина и стадо красиви коне от там – бая снимки изщрапахме.

Разбира се, пътят не минаваше, през самия връх. Току-под него една табелка „любезно“ ни уведомяваше, че трябва да се отклоним по виещата се пътечка – за един допълнителен 5 минутен зор. Ама то така е по-сладко. 😉 С „Майната“ отново увеличихме оборотите – нямахме търпение да стъпим на „номер 4“.

Ето, че след като бяхме на „покрива“ на Балканския п-в, на Гърция и Румъния, сега бяхме на върха на Сърбия. Сигурно Миджур е най-ниския от всичките балкански първенци със своите 2 168 метра, ако разбира се не смятаме Хърватска и европейска Турция, но си мисля, че в нашия списък са включени и те.

Все пак си е връх над 2 хиляди метра, а гледките от него си заслужават. Можеше да видим Бабин зуб – точката от която стартира нашето походче, както и да хвърлим поглед към нашия си Белоградчик. Домакина ни разправяше, че при хубаво време се виждала и София, ама то това малко преувеличено ми се струва – лично аз не видях нашата столица. 😉

Самото име от старобългарски означава „Снежен връх“. Странното е, че първото (поне документирано) изкачване е от 1890 година от хърватския ботаник Луйо Адамович. Именно в подножието на върха той е открил едно уникално растение Сръбска ромонда, което след хербаризиране, дори да е държано година на сухо, можело да се съживи след като се полее. Ти да видиш!

Е, беше и наш ред да полеем изкачването – от нашата група започна да се чува онзи неустоим съскащ звук от отварящи се кенчета с бира. Бяхме си заслужили да изпием по една кехлибарена напитка на тази прекрасна панорама. Двоен кеф, дето се вика.

А, към групата ни се присъединиха две сръбски групи – доста по ентусиазирани от нас си мисля – веднага започнаха да провеждат видеокол-ове със своите близки и да им обясняват как са на върха на Сърбия. Но кой знае, може би и аз съм бил по същия начин, когато за първи път се бях изкачил на Мусала. Надявам се, че изкачването на върха е подействало по същия начин и на най-младия член на нашата банда „Мартишока“ и в бъдеще по често да покорява всякакви планински върхове (освен житейските разбира се). Но свършиха добра работа хората – хванахме ги да ни направят една обща снимка на цялата ни група.

Постояхме още около половин час, но сякаш България се беше разтъжила за нас и искаше да ни каже, че е време да се прибираме вкъщи. Откъм българска страна започнаха да се задават, тъмни, студени облаци, които ни накара да се сетим отново за предходния ден. И застудя, тъй че набързо стегнахме раничките и поехме по обратния път. Е, слава богу времето не се развали и връщането си ни бе приятно в разговори и закачки. А, за десерт изпихме по едно кафенце (или биричка за нешофьорите) на заведението до хижата, опънати на шезлонгите разположени на ръба на хребета към спиращите дъха гледки. Вече ми бе ясно, защо му казват „Плажа“.

И докато се наслаждавах на покоряването на „номер 4 от списъка“, на компанията и на прекрасната гледка, вече започвах да чертая план за номер 5 и 6 от списъка и дали нямаше шанс да се случи още тази година…. 😉