вр. Митикас – на гости на боговете в Олимп

Тръгвайки рано сутрин, още с изгрева и докато спътничките ми все още се пробуждаха си мислех как без напрягане се стигна до това пътуване, макар че ако хронологически погледнем, то не би изглеждало така. Преди около 4 години ме беше споходила една мисъл „Абе, дали да взема да се разходя до Олимп?“ и бързо зачезна. Година по-късно пак мислите ми се насочиха по темата и си казах „Ще отида някой ден при боговете“ и толкоз. Докато миналата година в края на лятото, след някой от поредните преходи вече твърдо се зарекох до година-две да направя въпросната експедиция и едва в началото на 2017г. вече намерението бе преоформено в твърдо убеждение това да се случи през настоящето лято.

И ето, че в този юлски ден плана вече се осъществяваше. Групата бе сформирана месеци преди това много набързо – дет‘ се вика, бяхме малко ама качествени, явно във всеки от нас тази идея се е спотайвала и бе време да се реализира. Единствените приготовления, които бяхме свършили предварително във времето, бе месец и половина преди това да запазим места на хижата, тъй като такива бяха препоръките, които бяхме прочели от вече пътували до там. Нищо, че бе никакъв ден през седмицата (вторник)– лятото си имало голям наплив и не е желателно да тръгнеш без предварителна резервация. Другото бе събрано в последния момент.

Пътуването бе приятно – нямаше го адския трафик, които се получава през уикенда и до границата се добрахме бързо. Разбира се, като всеки уважаващ себе си българин тръгнал към южната ни съседка, то преди КПП-то трябваше да заредя от по-евтиното нашенско гориво. Нали – по-добре разликата да я дадем в кръчмите отколкото по-бензиностанциите в Гърция. 😉 Ама там, имах чувството, че все едно напускахме не България, а някоя далекоизточна азиатска държава – по цялата бензиностанция щъкаха цял автобус „Джеки Чан-овци“ и бръщолевиха нещо неразбираемо. ☺

Преминали границата, се превърнах в много стриктен шофьор – има ограничение 80 на магистралата, намалявам и си го спазвам, бяха ме наплашили, че там не прощават и глобяват солено. Та затова придвижването ни през Елада бе малко по-бавничко. На една от детелините в Солун гледам някакъв тръгнал да връща назад срещу движението – точно си викам и тези тука си правят каквото искат на пътя и хоп – нашенска си регистрация. Ми не се учудих… Ама разбрах какъв му е проблема на тоз нашенски джигит – явно се доверяваше на същата навигация като мен, защото веднага ми показа, че ме е подвела да поема по грешно отклонение. Само, че аз нали вече бях примерен шофьор, та си покарах още няколко километра по околовръстното на Солун, докато намеря някъде позволено място да обърна. След това нямаше вече отклонения, обърквания или някакви перипети, а съвсем скоро в дясно пред нас се извисяваше Олимп с нейните първенци.

Вече с нетърпение чакахме да отбием към Литохоро, което е последното населено място преди да се насочим към планината. За съжаление от малкото, което видях от това градче, мисля че не му отдадохме дължимото – едно малко китно градче, в което пропуснахме да изпием по едно фрапе. ☺ Макар обаче да бях почерпил информация из дебрите на интернет-а и най-вероятно го е пишело, но се изненадах, че още доста си покарах по криволичещия път през горите до местността Пирония – откъдето започваше катеренето ни.

Стегнахме раници, заменихме джапанките с туристическите обувки и … се позиционирахме на заведението, разположено до началото на пътеката. ☺ Някакси запотените бирени бутилки, се оказаха голяма притегателна сила, на която не можеше да устоим. Разкош! Само дето, после си е много тегаво, да тръгнеш по баирите, след като си се размазал от кеф.

Ама нямаше как…трябваше да положим усилия да достигнем целта си за днес – хижа Агапитос или Refuge A Spilios Agapitos, както е известна. Или с други думи предстоеше ни изкачване от едни 1 000 метра денивелация. Ми не е малко, ама поне цялото това изкачване преминава през гората, което си е голям плюс, в юлските следобедни гръцки жеги.

В началото, покрай пътеката се виждаше едно водопадче, ама го подминахме, оставихме го за десерт на връщане. И без това разсейването със студената бирица се беше оказало пагубно за тонуса ни и още едно такова „лирично“ отклонение съвсем би убил устрема ни. ☺ А пътеката – какво да кажа, в самото си начало все едно в някой парк да бяхме – едни ми ти мостчета, стъпала, парапетчета….Явно и тук е имало усвояване на евросредства, ама все пак не трябва да се забравя, че „съседите“ ни са едни от „отличниците в това отношение. ☺ Но да оставим на страна сарказама – евала, много добре поддържана пътеката, като имаше хора, които просто бяха дошли да се поразтъпчат по нея, без да се качват до някоя от хижите или да имат претенции да покоряват върхове.

В общи линии обаче трафика беше срещу нас – хората, които бяха предприели изкачване на някои от върховете, вече слизаха към автомобилите си. На няколко пъти дочухме българска реч, явно се разминавахме с наши сънародници. Не че съм изненадан – може Гърция за нас да е дестинация за море, но си имаме доста запалени планинари, които биха заменили плажовете, със стръмните планински баири за ден-два.

Иначе колкото и да е лека тази пътека по-която вървяхме, то три-четири часовото бъхтане до баира, леко ни дотегна към края. И как няма – то благодарение на мен мацките бяха набутали в раниците си по няколко бутилки вода. Ама то така ги бях наплашил – горе няма никаква вода, на хижата яко скъпа и всичките се бяхме запасили с много литри. А, макар че там водата наистина да бе отбелязано, че не е питейна, то все пак се продава на достъпни цени и не е нужно да се презапасява човек с по един стек в раницата. Не е нужно, защото после рискува трите мърморанки с които е тръгнал, да му го натякват постоянно…непрекъснато…във всеки един удобен момент. ☺ А, те всъщност така и не оцениха това, че аз за тях мислех– да имат повече водица, да не се дехидратират, че да им е свежа кожата – нали при боговете щях да ги водя, няма да ми се появяват неугледни и овехтели там я. ☺ От друга страна пък ако се явят пред Божествата съвсем отпочинали, в пълния си блясък, едни такива ухаещи на младост и цветя, можеха да ги сбъркат за богини и да не ги пуснат да се върнат… Не че ги ревнувах, ама все пак бях поел ангажимент да ги върна живи и здрави, а пък и гориво имаше да се плаща все пак. ☺

Другото което много ни тормозеше в багажа бе, че информацията за хижата подчертаваше, че трябваше да си вземем чаршафи, че практиката е да не дават. Тази тема също беше съпроводена с голямо мърморене, в което и аз се включвах активно – признавам си. Ама то как да не си мрънкаш – ако си взел и горен и долен чаршаф, то считайте, че половината ви раницата е изпълнена. Аз се направих на тарикат взех си един, ама по-голям, та кат‘ го сгъна на две да се шмугна в него като пашкул и да си спестя малко място в раничката. ☺

И те така … три-четири часа в мрънкане, закачки, смях, криволичене по пътеката и ей ти я хижата се появи над нас на отсрещния склон, а след 15-ина минути вече бяхме готови да се настаняваме. Там на Спилос Агапитос командваше една жена – лично аз я нарекох „Желязната лейди“. Всичко минаваше през нея – настаняване, поръчка на храна, плащане, говорене по телефона и ръководене на персонала… И всичко това го вършеше едновременно, без да настъпва някакъв хаос или паника. Госпожата бе като един „генерал“ водещ своите воини напред в битката. Но ако човек си направи труда да се запознае с биографията й, то ще разбере откъде идва таланта и в управлението на това място – целия и живот е свързан с „Хижа А“, тъй като още от далечната 1954г. нейния баща е бил предишния „хижар“ и реално нейния живот е преминал на това място, като от 2001г. тя вече официално е „хижарката“. Може да се каже, че нейното семейство е изградило хижата в състоянието, в което е днес и признанието към тях е видно от това, че най-новото крило носи името на баща й Костас Золотас. Самата хижа пък носи името на нейния архитект и първи председател на Гръцката планинска и алпинистка федерация.

Оказа се, че в стаята ще ни правят компания още поне 15-ина човека, като нямаше много уединение между спящите – матраците бяха сложени един до друг и шанса някой непознат да те прегърне като се завърти – хич не беше малък. Моите спътнички се усетиха навреме и заеха местата една до друга, като започнаха от прозореца и явно аз щях да съм буфера между тях и останалите нощуващи. Дето се казва, вече тръпнех да видя вечерта дали ще имам късмет да съм до някоя готина мацка, или пък аз ще се окажа късмета на някой разгонен „джендър“. Малко като „руска рулетка“ се получи.

Вечерта изкарахме с една друга компания българи – четири момчета, трима от които приятели от детството си и братовчеда на единия. Тях времето ги разделило – кой поел на гурбет в чужбина, кой в големия град, кой някъде другаде, но решили да се съберат за няколко дни в Гърция, да пийнат, да хапнат отпочивайки си на плажовете, а и да покорят един връх заедно. Вечерта оттече в разкази на различни истории подхранвани от салатка и узо, както и един пъпеш за десерт. Ехе – ще си каже някой – щом и пъпеш има за десерт на хижата, значи е добре заредена, но трябва да подчертая. Този пъпеш не дойде от хижата, а се появи от раницата ми. Тъй че ако си носите ще има й пъпеш, праскови, че и диня, но ако ли не – няма да може да си поръчате. И въпреки че според правила в 22.00 часа трябваше да ни спрат осветлението, то ударихме някаква промоция и откарахме още час на „светло“, а в последствие и още малко на „тъмно“ докато си легнем. И нали да е ясно – този път на „светло“ и на „тъмно“ не се отнася за пиво.

Окъсняхме, но може би в мен имаше някакъв страх в това да се изправя срещу съдбата си и да видя какво ми е отредила като съсед за нощуване. Някакси нямах чувството тя (съдбата де),да ми е приготвила приятна изненада. Даже едно такова свиване в стомаха изпитвах, но нямаше вече за къде да се отлага и…какво да видя някакъв младеж се беше настанил на дюшека до мен. Определено някоя от трите Мойри (богините на съдбата) явно не ме харесваше и искаше да си направи бъзик с мен или просто ревнуваха, че съм си позволил да се появя с други три богини. Но пък в този момент осъзнах колко предвидливо съм постъпил с това, че съм взел един голям чаршаф – увих се с него, легнал с гръб към „съквартиранта“ и дето се вика ако онзи нещо беше решил, че аз съм му късмета и имаше неприлични мераци, щях да имам секунда -да реагирам, чувайки „хръ-ъ-ъ-с“ – звука от късане на плат.

Е, слава богу сутринта в 6 часа като станахме и чаршафа си беше цял и д-то ми още си бе … сещате се. Нямаше някакви произшествия, от които да се червя цял живот след това. Оправихме се набързо и поседнахме да закусим, наслаждавайки се на изгрева откъм морето. Хубаво нещо си е да се наслаждаваш на появяването на слънцето, ама много рано сутрин става таз‘ красота значи. Ама, този ден така и така трябваше да станем рано, за да имаме време с изкачването на заплютия връх и връщането ни, тъй че изгрева си беше един допълнителен бонус за бързо разсънване и добро настроение.

Час по-късно, освободили се от излишния товар от раниците, който оставихме на отговорно пазене в хижата, поехме отново нагоре по склона. Малко над хижата пътеката отново преминава през гориста местност, но скоро след това растителността постепенно взе да изчезва и да отстъпва на камънака. И нейде там където съвсем изчезна има два варианта да се продължи – единия да се подсекат върховете Митикас и Стефани и да се отиде до съседната хижа “Refuge G”, или да се продължи по пътеката по която вървяхме до вр.Скала. Нашия маршрут бе по пътеката, по която вървяхме и която е част от Европейския пешеходен маршрут Е4, които е с дължина над 10 000 км започвайки от Португалия, преминавайки през Испания, Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Унгария, Румъния, България и Гърция, за да приключи в Кипър. Леле, колко тежкарски звучи така казано, а?

Странно – бях се настроил да изпукам от жега, все пак бе лятото, бяхме в Гърция и около нас се простираше един безкраен камънак. Но общо взето, именно на този участък, не свалихме връхните си дрехи, че дори спирайки за поредната си почивка нейде там заобикаляйки едно възвишение, преди да поемем по стръмната пътека за Скала, се наложи да си сложим и ветровките. Опаковахме се яката, но пък бяхме доволни – още сега имаше страхотни гледки на които да се любуваме.

Нас пък небрежно, даже бих казал без никакъв интерес, ни наблюдаваха планинските кози, които явно бяха свикнали до такава степен с туристите, че въобще не ги плашеше човешкото присъствие. Или пък това може да са били „предрешени“ древногръцки богове, приели този образ, за да не изплашат нас.

Оттук следваше доста монотонната, но стръмна камениста пътека, за чието изкачване „русото изкушение“ (една от съпровождащите ме богини), бе предприела доста странна стратегия – засилваше се, правеше десетина бързи крачки, след което се спираше за няколко секунди почивка, след което пак се изстрелваше напред като „тапа от шампанско“, за следващата мимолетна почивчица. Трябваше да внимавам, защото потънал в мисли, забил поглед в пътеката, на няколко пъти щях да се надена изотзадзе й. С тези честички почивки, които тя наложи можеше да наблюдаваме придвижването на една друга група, която се спусна в седловината под нас, явно захождайки от другата му страна втория по височина олимпийски връх Сколио.

Най-после се дотътрихме до Скала – върха който осигурява перфектна гледка към двата първенеца на Олимп. В дясно се извисяваше Митикас, леко плашещ и сякаш недостъпен, докато купола на Сколио, вляво изглеждаше доста по-достъпен. Това е мястото, където всеки решава сам за себе си, дали да продължи към Митикас. Бях чувал, че половината от хората достигнали до тук, се отказват да продължат към „Носа“ (това означава в превод Митикас) и се задоволяват да отидат до Сколио или направо се връщат обратно. И се убедихме, че това не са празни приказки – в нашия случай дори повече от половината достигнали дотук, не посмяха да продължат към „първенеца“. Дори и нашите събеседници от предната вечер също бяха попаднали в тази статистика – малко под Скала видяхме двамина от тях, които не се бяха престрашили да продължат и бяха предпочели да изчакат останалите обратно в хижата. При нас нямаше такава дилема, само дето с „майната“ си мислехме дали не може да отидем и до Сколио. Но не познавахме терена, не знаехме какво да очакваме и колко време ще ни отнеме, като се имаше предвид, че вечерта трябваше да сме някакви си близо три хиляди метра по-надолу.

Полюбувахме се още малко на приказната гледка от това място. Между другото, дори някой да има големи проблеми с височините, които не биха му позволили да продължи към Митикас, то усилията си заслужат дори само заради гледката, която се разкрива от Скала. Представа си нямате, какво чекнене, позиране за снимки и селфита пада там. Ама то и ние не направихме изключение от всеобщата мания – сигурно всеки от нас има поне по дузина пози към някой от двата върха.

Настана време обаче да изпитаме и ние куража си. Бяхме единствени от няколкото групи изкачили се до тук, които започнаха спускането по сипея, следвайки червената маркировка. Ако някой очаква да види, нещо подобно на нашата червена маркировка – голям правоъгълник с две червени линии, разделени от една бяла, личаща се от стотина метра …. Е, не е точно това – маркировката се свежда до едни червени точки, пръснати тук-таме из камъните, като на места се изисква сериозно взиране и внимание, да не се пропуснат. Но пък все пак помагат…много помагат. Та определено си е тръпка тръгвайки по склона, имайки чувството, че всеки момент може да се отъркаляш хиляда метра по надолу. Забавно бе да гледам как „майната“ и „самодивата“ се вкопчваха в камъни с ръце и плахо-плахо стъпваха от една червена точка към следващата. Но усмивката ми се изпари от лицето, в следващия миг, след като осъзнах, че наблюдавах всичко това от доста странен ъгъл… С други думи и аз се придвижвах използвайки нещо подобно на лазене. Зад нас пък „русото изкушение“, подскачаше от камък на камък и бодро ни подвикваше… Викам си, край разредения въздух взе жертва – тази май се помисли за Нике – богинята на победата – издава победоносни възгласи и си мисли, че е с криле. Ама, бързо се върна при нас и зае и тя поза „паяк“ – на четири крака по камънака.

В тази прегърбена стойка изминаха десетина минути от живота ни, след което бързо претърпяхме развитие от Рамапитек към Австралопитек (част от първите стадии на човешкото развитие,в които сме били по-близо до маймуните). Тоест леко се поизправихме, тъй като се оказахме пред другото препятствие – изкачване по сериозна скала между два скални гребена. Всъщност забравих да спомена, че това тътрене бе по участъка наречен Kakoskala, което в доста свободен превод означава „кофти стълба“. Подходящо наименование мен ако питате – времето така е изсекло скалите, че наистина са се образували едни леко плашещи стъпала.

Катерейки се от „стъпало на стъпало“, за хора с по-слаби нерви не е препоръчително да поглеждат надолу, че току-виж ги гепило шубето и изкачването хич няма да е удоволствие. Аз лично нямах такъв проблем – искрено се наслаждавах. А и защо ми трябваше да гледам надолу към бездната, моля ви се?! Бях с три „богини“, които се катериха пред мен… И сега да притеглим нещата… поглеждам надолу – пропаст, поглеждам нагоре – секси д-пета. Е, извинявайте ама трябва да съм някакъв ненормалник повече да ме е привличала гледката надолу. 😉 Ама след това призвание, отново ще има да чувам по мой адрес от една от притежателките на едно от д-петата, че съм извратеняк, както преди време, когато се изкачвахме по стълбите на една пещера и аз пак най-отзад се опитвах да снимам изхода, но пускайки светкавицата фотоапарата си фокусираше най-близкия обект пред мен – въпросното й четирибуквие. Но ще преживея тези обвинения – виж трудно бих преживял ако тогава бях зад водача и опитвах да снимам.

Придвижвайки се в този участък се разминахме с по-безстрашните ни събеседници от предната вечер, които все пак бяха изкачили върха. Зарадвахме им се като на стари приятели. А, те ни викат „Там горе ли си мислите, че е върха…?“. О, да, да – ентусиазирано им отговаряме. Е, да ама не, ще се изкачите, после пак ще слезете от другата страна и пак ще се изкачвате – след тези им реплики вече хич не бях настроен приятелски към тях. А „русото изкушение“ съвсем се отчая, разтрепериха й се краката и достигайки до върха на тази скала, каза и отсече: „Аз съм до тук… Не мога повече… Страх ме е… Не мърдам оттук…“ А сега де… оказахме се изведнъж в древногръцка трагедия.

Една приятелка преди година също участвала в подобна експедиция, но групата им се разцепила и тя сама катерила достигайки именно до това място. И тя също така изпаднала в криза, сковала се и не могла да продължи нататък. След това ми каза, че много съжалявала как не е имало някой с нея, да й даде малко кураж, да направи усилия и как още я беше яд, че е била толкова близо, но не се е изкачила. И то в нейния случай е имало и лека мъгла и реално не е виждала колко близо до целта е била, а ние бяхме случили на страхотно време и „Носа“ бе ей на пред нас. Е, зарекох се това да не се случва в нашата група и да не оставяме никого заради мимолетна слабост.

Но как трябваше да постъпя и кой подход да избера?! Дали да постъпя като Зевс и Нешка Робева, да застана и да се разкрещя в лицето на „русото изкушение“ – „Ама оууу, ненормалната, какво си се гипсирала като счупен крайник. Да ти плесна два шамара и да ти изкарам ината ли искаш…“. Е, този подход бая златни медала ни е докарал, ама пред мен не беше някоя дисциплинирана гимнастичка, а наоколо камъни бол и все щеше да преодолее страха си дотолкова, че да изпрати няколко от тях в посока главата ми. Затуй викам си, ще пробвам друг подход – меко и благо започнах да и говоря, като проповедник на първо причастие, да не се отказва, как няма страшно, че може да се справи, че после ще съжалява ако остане там и точно виждах, че думите ми имат някакъв ефект и …. „самодивата“ и тя вика „Ох, не знам дали ще мога да продължа…“ Ей, върна ни направо не в първи клас, а в предучилищната. Е, туй вече ми идваше в повече. Сега определено ми идваше да изкрещя „Ама оууу, ненормалната…“, ама не върви да го кажеш и на човек, с подобна „фамилия“ … ако ме разбирате – „СамоДива“. Тъй че запазих благия проповеднически тон и прискърцвайки със зъби я питам „Чадо, а теб защо те е страх? Ти която подобно на Мойсей си преминала през какви ли не несгоди – суша, мраз, жега, мъгла, сугращица…Покорила си всекакви баири ,чукари и ливади. Та тук какво те плаши, сподели ни и душата си излей…“ (явно разредения въздух и на мен нещо ми се е отразявал). И какво да чуят ушите ни, моля ви се?! „Страх ме е щото виждам за сефте „русото изкушение“ да се е уплашила…“ Е, след такава реплика, вЕрвайте ми, много е трудно, ама мноооого е трудно да не влезеш в ролята на Нешка Робева. Добре, че „майната“ вече бе дръпнала напред и бе нейде под върха, че ако и тя ми беше сервирала, че я е страх, щото на „самодивата“ са й се „разтреперили партенките“, щяхме да станем драма на която и Омир би завидел.

Убеждавам ги да оставят там раниците си… Показвам им стоманеното въже, което „гръка“ най-накрая се е сетил да сложи и да обезопаси пътеката, посочвам им „майната“ там под самия връх и ги увещавам, че не е страшно и те могат да се справят щом тя е успяла и вътрешно се надявам женската злоба в тях да се пробуди и да си кажат „О, щом тя е успяла, аз ли няма да мога…“ и дали това, или вече споменатия разреден въздух помогна да забравят страховете си, но се получи и отприщиха. Крачка напред, хайде още една и след минути бяхме спуснали тази височина и вече се катерихме на последния отвес към Митикас.

Уморени, но много доволни и усмихнати – ето как се чувствахме и как изглеждахме, най-после достигнали заветните 2 917 метра. Това е височината на най-високия връх в Гърция и втория на Балканския п-ов, отстъпваш само на нашата гордост Мусала. Делят го едни 5 метра от това да е топ на Балканите, но няма как трябва да се задоволи със „среброто“ в тази класация. Казват, че имало традиция когато гърци се качват на Мусала и българи на Митикас, да хвърлят по някой камък, с цел да намалят по-малко от височината му и съответно родните им първенци да са най-, най-… Ние, обаче решихме, че това са дребнавости и никой не хвърли и камък в бездната под нас, а се настанихме да се любуваме на красивата 360 градуова гледка, която се разкриваше пред нас.

Чинно изчакахме полската група, която бе на върха да довърши със снимките си и да тръгне по обратния път, за да може ние на спокойствие да развеем българския трибагреник, който „майната“ носеше и да покажем на боговете, откъде са пристигнали гостите им. Следваше едно яко позиране на върха…във всякакви комбинации…към всички заобикалящи ни гледки.

И определено мога да кажа, че странни неща се случват в тази планина. Ако докато се изкачвахме по стръмния склон към Скала, ни брулеше остър и студен вятър, то тук на самия й връх, бе толкова тихо и спокойно. Не, че съм бил на мнооого върхове, но все пак имам някакъв опит, но май не си спомням някъде другаде да ми се е случвало нещо подобно. С какво бих си го обяснил? Съвсем наблизо се намира връх Стефани, които е известен като „Трона на Зевс“ (всъщност това е истинското предизвикателство на Олимп).

И ако приемем, че неслучайно носи това прозвище и наистина Зевс се е разположил там, то предполагам, че бе наредил на ЕОЛ (повелителя на ветровете) да се запилее нейде по надалеч, че готините българки на върха, да се позагреят малко, да захвърлят връхните дрехи и да покажат някое деколте и заголен бедър, да пръснат сексапил наоколо. Разбираемо е – все пак всички знаем как изглеждат гъркините и как изглеждат българките. Нормално е да си достави и той малко радост, да оплакне окото, божество е все пак.

А може би пък наистина да ни се радваше, тъй като ние бяхме единствените, които там горе показахме, че това да сме заедно на това място бе празник за нас. Бяхме си направили труда с „майната“ въпреки неудобния терен да си вземем по една биричка, за да почетем подобаващо и този връх. Бе време от раницата да извадя и „десерта“ с които да се освежим и да вкараме допълнителен разкош на заобикалящата ни гледка – вкусен гръцки пъпеш, които носех от България. Сигурно сме единствените хора, които са яли пъпеш на Митикас и определено успяхме да предизвикаме фурор и завист сред малцината други изкачили се по същото време мераклии. Почерпих и един грък – все пак да види какви добри съседи сме, а и да му се реваншираме, че ни направи обща снимка.

Постояхме още известно време, докато издигащата се бяла пелена от посока на морето, леко ни стресна. Бързо издигащите се бели облаци ни подканиха, че бе време за връщането. Тогава не знаехме, че по това време на денонощието в летните дни, това си е обичайно явление, дължащо се на затоплянето на водата и образуването на изпарения, които се вдигат към планината. Решихме, че може би времето нещо се разваляше, но хубавото бе че грешахме.

Тръгвайки по обратния път, като че ли на моите спътнички им се бе завърнал куража – доста смело взеха първото снижаване и изкачване по въжето. Но нарамвайки отново оставените си раници, все едно отново надянаха „оловните ботуши“ на страха и паниката. Мрънкането се завърна със страшна сила и отново трябваше да се въоръжа със спокойствие и да надяна благия, уверен и насърчителен тон. Спусках се отпред и им показвах къде трябваше да се стъпне, вдъхвайки им кураж, че могат да се справят.

Но явно в тази планина наистина ставаха странни неща… Определено физичните закони, хич не действаха там – казвам на „русото изкушение“ да стъпне на една издатина на скалата, но тя не помръдва и твърди, че ще се отчупи, нищо че аз съм два пъти по-тежък и съм минавал вече два пъти. При „самодивата“ пък се получи рязко смаление на долните крайници и сякаш гравитацията не важеше – краката й все не можеха да стъпят в даден процеп или издатина и сякаш все се издигаха нагоре. И все се чуваше „Къси са ми кракаата“, а пък нагоре нямаше подобен проблем. Русокоска пък заби малко преди наистина най-гадния участък и заяви с печален тон, че там остава. А също така, че видиш ли изправена пред края си „живота й минавал на лента…“ Ама да ви кажа, ако при други, при които се е получавало нещо подобно и „лентата“ се е превъртала за секунди, то това нейното си беше бая филм…от онези дългите. Направо си беше южноамерикански сериал, с доста сезони. Подозирам, че на младини е имало доста пикантерийки в живота й и бая щура лудетина ще да е била, след като се изнизаха толкоз много серии там на склона.

Майната пък отегчена най-отзад и безстрашна като „планинска козичка“, реши да се преобрази най-накрая в „Нешка-няма грешка“ и да приложи другата тактика. Провикна се над нас „Ама, хайде стига с тези лигавщини“. Викам си, ей сега стана скандал, че може и женски бой да погледаме, малко перушина да се разхвърчи, ама нейсе, новата тактика даде резултат и дето се казва, гравитацията отново си дойде на мястото-краката стъпваха по земята, а пък „филма“ свърши с презумцията сценария да не спре да се пише и да се трупат кадри от още много години вбъдеще.

Допълзяхме до Скала без някакви инциденти, живи и здрави, някои може би с леко натъртено самочувствие и леко разтреперени нозе, но „страшното“ бе зад гърба ни и оставаше само да се настроим за доста часове спускане, тъй като плана бе да се доберем до колата и да спим на морето, след което да се отдадем на двудневен релакс милвани от морските вълни. Явно аз бях най-нетърпелив, тъй като по сипея от Скала бях просто неудържим и трябваше да си налагам почивки, за да изчаквам „трите богини“.

Далеч по-бързо и без толкова усилия достигнахме до хижата, където освен да си съберем част от багажа, решихме да изпием по един Mythos и да се насладим на гледката към морето от високо. Определено настроението ни бе приповдигнато и бяхме доволни от гостуването си на Зевс и компания. Беше порената хубава разходка, от която щяхме да имаме много спомени.

Умората си казваше своето по спускането ни през горската пътека и общо взето слязохме по-бавно от очакваното и вече закъснявахме за настаняването ни на „Олимпийската ривиера“. Въпреки това обаче нямаше как да подминем водопада на река Enipea, там до паркинга, където бяхме оставили Филката. Не много голям водопад, но красив и ужасно съблазнителен и приканящ да си направим една баня. Ама устояхме на желанието, отправихме поглед нагоре към върховете, помахахме на боговете и богините – едни за „Довиждане“, с надеждата да се върнат след време, а други за „Сбогом“, обещавайки на себе си, да не си причиняват повече такъв стрес.

Следващите два дни бяха за разтоварване, за излежаване сред топлия пясък и морските вълни. Определено не съм от почитателите на „морските почивки“, но за изненада дори и на мен самия, се размазах и се чувствах страхотно, може би защото слънцето не изпепеляваше, а водата бе с малки вълни, а не „равна кат‘ тепсия“. За съжаление само не можах да хвана един хубав изгрев. Все имаше облаци сутрин.

Другия антифен на морето – „майната“ обаче не можа да се пречупи и реши да се отдаде на (принудителна) разходка до една от местните забележителности – Платамонската крепост, която съществува още от IV век, макар че днешния й „изглед“ е с далеч по-късна датировка и е останала от кръстоносците от XIII век. Признавам си, това е нещо за което ме стана яд, че не я придружих, но … не се знае, може друг път отново да намина оттам.