Врата, Изворово и Бор – нови бисери от Източните Родопи

За 4-ти път се отклонявах от пътя Асеновград – Кърджали при село Червен и се отправях по живописния път опасан с остри завои към Горнослав и Орешец. За втори път ми се случваше да съм в района през месец Декември и макар че и преди две години и сега времето да бе сравнително топло за сезона, ни посрещна гъста мъгла, която сякаш казваше „Нямате работа тук“. Странното е, че въпреки че както стана дума това бе 4-то ни идване насам, досега не бяхме споделяли разходките си с другите големи любители на Родопите – „старшия“ и „босата нинджа“.

Но да се върнем в края на 2015г. Имах натрупан отпуск и трябваше да използвам няколко дни, за да не ми „изгорят“ и отново „майната“ откликна да си направим една родопска разходка в средата на декември. Въпреки, че прогнозата за времето не предвещаваше да има валежи, то при събуждането ни сутринта в комплекса в близост до с.Врата, в който бяхме единствените гости ни очакваше изненада – навън всичко бе побеляло и както се пее в песничката „тихо се сипе, първия сняг, галено щипе бузките пак..“ Не че имаше някаква огромна снежна покривка – 5-7 сантиметра, но това бе достатъчно да обърка програмата ни. А иначе замисълът бе доста амбициозен – бяхме си навили да направим един кръгов маршрут – Кръстова гора, Караджов камък и Белинташ.

Но макар че тогава си мислех, че планината показва чепатия си характер, то впоследствие бях убеден, че всъщност Родопите ни бяха демонстрирали любовта и загрижеността си, като не ни позволиха да се впуснем в тази авантюра, тъй като след време все пак осъществихме намерението си , по време когато денят бе доста по-топъл и дълъг и пак си беше тегаво.

Все пак към обяд снежеца се разтопи (останаха заснежени само високите части) и се отправихме на разходка из района. Предната вечер управителя на хотела ни бе казал, че в района най-високия връх е Сини връх. Излязохме от хотела и пред нас се изправи един висок и остър връх – точно преди с. Врата. Стори ни се доста по-висок от околните и решихме, че това е въпросния Сини връх. Решението бе бързо – щяхме да се пробваме. Изкачването не бе много трудно, само дето трябваше в малката горичка да се ориентираме сами, тъй като пътека нямаше.

Изкачихме се и изненада – разбира се, не това беше най-високото място, точно зад този връх имало по-висок. Ей, това е най-обичайния бъзик, който планината обича да спретва на туристите. Пред нас се изправи и един побит огромен железен кръст, гледащ към с.Врата и явно служещ да го закриля.

След още малко усилия и драскотини в борбата ни с малките иглолистни дръвчета, сякаш изникнали там, за да вардят връО от такива ентусиасти като нас, се добрахме до върха, откъдето можехме да се насладим на панорамна гледка към тази част от източните Родопи. Мъглата също любезно се бе отдръпнала, за да се полюбуваме на района. Имаше една изненада, която установихме, след като се прибрахме вечерта в хотела и се похвалихме, че сме изкачили върха. Оказа, се че всъщност това въобще не е Сини връх – той се е намирал в съвсем друга посока и сме били доста далеч от истината. А този на който ние бяхме покорили е бил просто един от многото безименни върхове. Е, след като се оказа, че това не е бил Синия връх и е безимен, решихме да си го наименуваме ние – Зелени връх, след като бяхме на цветова вълна, а и заради една закачка с „майната“, но това е съвсем различна история.

След като бяхме видели с.Врата от птичи поглед, то бе време да го поогледаме отблизо и да се разходим из улиците му. Спуснахме се по другия склон на върха, като на завоя преди селото ни „посрещна“ една чешма, с голям навес, на която аз се нагледах. Със „старшия“ си имаме закачка – тъй като щял да живее до едно достолепна възраст и според него щял всички да ни изпрати по „последния ни път“, ми е обещал да ми издигне и на мен една възпоменателна чешма. И ето тази, според мен бе доста добър идеен пример, за модел – все пак да е нещо по-помпозно, запомнящо се и да се събират повечко хора за разни веселби и така и аз да се „прославя“, па макар и посмъртно. Сега две години по-късно, можах и на живо да му я покажа, ама сякаш не прегърна много присърце „архитектурата“ й.

Иначе в селото жива душа не видяхме, макар че статистически би трябвало да има 18 човека постоянни жители, но в колко ли махали са разпръснати е съвсем друг въпрос . Но пък на една от къщите на шосето имаше реклама, че там се помещава хранителен магазин, което поне за мен бе „доказателство“, че все пак наистина има хора в селото и не са останали само къщите за гости, в които има живот лятото и по празници. В последствие се оказа че това, което на мен ми звучеше логично, има ли хранителен магазин и кръчма, съвсем не означава че има и постоянни жители.

И тъй – имахме много по-грандомански планове с майната за деня, но и тази разходка в района на с.Врата беше много приятна и не мога да кажа, че денят е бил загубен. Но пък вечерта се оказа, че сме попаднали във вихъра на годишния банкет на някаква пловдивска фирма и присъствахме на купон с 60 човека, в уж населено място с няма и двадесет жителя.

Това бе историята, която споделихме с нашите спътници, минавайки в мъглата през с.Врата, на път за днешната ни разходка. А, целта ни бе да открием едни малки селца намиращи се нататък по пътя – Бор, Изворово и Три могили. Както и очаквах обаче малко след разклона за Белинташ и с.Сини връх, асфалта рязко изчезна и трябваше да продължим по черен път. В интерес на истината макар и черен бе добре поддържан и може да се преминава с лек автомобил, дори и да не е много висок. Но все пак е черен. И трябва да се внимава. Пресрещнахме се с една стара и очукана „Жигули“ – много подходяща за този терен. Хората ни увериха, че сме в правилната посока и да не се притесняваме от пътя – до селата бил в такова добро състояние. Даже узнахме, че двама от тримата жители на Изворово, в момента са били в кръчмата в Бор и едва ли сме щели да открием някого в селото. А, вие казваме, оттам ли сте? Не, отвръщат, живеем в Асеновград, там ходихме за два дни. А, какво правите там? – продължаваме с любопитството. Ами два дни ядене и пиене, а сега…сега се прибираме да празнуваме… Веселяци.

Въпреки уверението, че пътя е добър, решихме да оставим колата и да продължим пеш. Опита досега ме е убедил, че хората използващи толкова често някой черен път, имат съвсем различно разбиране за „добро“, от моето. Затова и не рискувах и решихме да се поразходим, нищо че според хората оставаха два километра до разклона за двете села.

Оказа се, че нейде там е пътеката и за истинския Сини връх, тъй че имам някакво подозрение, че този край отново ще ни бъде домакин за някоя от нашите разходки и разкази. Междувременно с всяка крачка, мъглата взе леко-полека да се вдига и да ни показва това за което бяхме дошли и което толкова обичаме – заоблените хълмове на любите Родопи.

Тъй като не бяхме в този състав от цели девет месеца, неусетно се озовахме на едно възвишение, което предвещаваше да има чудна панорама наоколо. Факт, така си беше, а се оказа, че може и да минем леко напряко и да съкратим един завой от пътя по който ведро крачехме. Не след дълго под пътя срамежливо се показваше една големичка беседка, разположена до една доста любопитна скала, а пък под нея още по-срамежливо се прокрадваха покривите на няколко къщи.

Май, когато сме тази четворка, дори вече не е необходимо да се питаме, дали трябва да продължим по пътя или да се спуснем по-напряко, към мястото под нас, което вещаеше да е едно от селата към които се бяхме насочили. Един, поглед и подхвърлено„хайде“ от някого и вече се спускахме по стръмния склон. И докато тримцата едвам пъплехме по нанадолнището, едвам успявайки да запазим равновесие, нейде отстрани „майната“ си крачеше небрежно по една пътечка. Определено понякога май е по-добре да се е поогледаме първо, преди първосигнално да се впуснем нанякъде.

За едно обаче не грешахме въобще – там на скалата наистина имаше страхотна гледка към едно китно селце, точно от онези които обичаме – с невероятните каменни къщички, накацали по околните склонове, едновременно изящни и тъжни… И да, GPS-а на телефона ни позиционира в Изворово. От тук се виждаше, че селцето има няколко нови къщи, което ни обнадежди, че може и да срещнем някого там, да разкаже някоя история за селото.

Иначе там на скалата, някоя по иновативна личност, се бе постарала да направи поредната чешма, но в стремежа си за оригиналност и разпознаваемост идва малко в повече – една лъвска глава залепена на скалата. Че какво ли лъва има общо с тази планина, с това селце… Даже да ви споделя, това дето „лъва“ е българския символ, винаги ми е било странно, тъй като по нашите земи последните лъвове може да са се срещали по времето, като нашите предци са живели по пещерите. Ама някакси ако приемем, че е „мечката“, може да се окаже, че сме проруски ориентирани. Ама сега дали пък не означава, че сме прокенийски ориентирани. Това разбира се, бе нескопосан опит за шега от моя страна. Евала на хората, за изграждане на навеса на това място – с тази гледка пикника и сбирките на хората ще имат допълнителен бонус. Видно бе, че не само за двукраките, ами и за четирикраките е любимо място – имаше няколко тлъсти кравешки „торти“, ако ме разбирате, нищо чудно и кравичките да се настаняват там при дъжд или голям пек.

Нямахме търпение да намерим някого в селото, да поговорим, да чуем някоя нормална, тривиална история, за миналото на това място. Но в първите къщи ударихме на камък. Част бяха пред разруха, а новата къща, също бе със спуснати кепенци и хлопнати катанци.

Малко по-нататък обаче видяхме друга къщурка – от онези, малки-мънички, но с годините пристроявани с още някой навес. А, че имаше „живот“ в нея я издаваха насъбрания животински тор отпред, няколкото животинки наоколо, служещи да подсигуряват част от поминъка на домакинството. Но какъв по издайнически сигнал от един пушещ комин, който изпускаше сивкаво-бял дим. Развикахме се и опитахме се да привлечем вниманието на човека вътре и да го откъснем от топлината на печката.

След няколко провиквания, от вратата надникна възрастна женица, но веднага пак потъна навътре. След минута отново се появи, явно се бе върнала да се обуе, да наметне нещо… Излезе и … малко се смутихме. Обикновено в тази планина ни посрещат все засмени лица. Усмивките на хората е това, което отличава Родопите от другите места.

Но сякаш женицата, която излезе плачеше. А ние леко си глътнахме граматиките. Май се опасявахме да не се е случило нещо неприятно с нея или с някой неин близък – „старшия“ може би дузина пъти, я питаше „Бабо, сама ли си, ама съвсем сама ли си“, сякаш чакахме да чуем нещо… Добре ли си? – питаме я, а тя подсмърчайки ни вика „Ми не съм, все плача…“ Оказа се, че бе загубила дядото преди няколко месеца… Кофти…

Но нали на следващия ден бе празник, Нова година… Не искахме да я оставяме така. Мисля, че във всички ни се зароди идеята да и оставим нещо от нас за празника. „Старшия“ и „босата нинджа“ имаха в раницата си пратен армаган от техните близки – сума ти домашни кюфтаци и в първия момент решихме да ги споделим с бабата за нейната трапеза. Но пък, след като ни каза как се казва, (някакво мюсюлманско име, което за първи път чувах и не запомних) определено видяхме, че това не е добра идея. Макар че едва ли по нашите земи строго се спазва традицията мюсюлманите да не вкусват свинско, то все пак не искахме нашия опит да я зарадваме, всъщност да я обиди. Затова в крайна сметка решихме да споделим за новогодишната й трапеза връзката банани, които носехме със себе си. Все пак тя е от поколението, което свързваха Нова година именно с бананите и портокалите. Добре, че не се разговориха със „Старшия“, че ако и беше заразправял как по земите откъде идва тези неща се пържат, варят и правят на какви ли не манджи, щеше да ни вземе за някакви тотални откачалки, дето се опитват да се майтапят с нея.

Все пак си мисля, че успяхме поне малко да я зарадваме с нашия скромен жест. Там където нямаш съседи и много рядко минава някой, то хората умеят да ценят дребните неща. Затова и занапред съм решил в раницата си винаги да слагам по нещо, което хорицата в онези любими нам селца нямат и ако въобще имат магазин не могат да го вземат от него, за да ги зарадваме с нещо. Те биха го оценили, а пък и ние ще им се отплатим за многото истории, които ще ни разказват.

Е, не научихме кой знае какво за селото, но поне жената ни упъти как да продължим до съседното село. Сбогувахме се с жената, доволни, че дори и за малко сме я накарали да спре да плаче и да се усмихне. И макар че ни даде указания накъде да продължим, то някъде пак се отклонихме, но така си подарихме още известно време сред дворовете, в които някога е кипял живот.

Едва по-късно научих, че Изворово е сравнително младо село. Е, някой ще ме обвини, че го наричам „младо“, щото ми е почти набор, а друг ще възкликне „Абе, ей, то това си е цяла вечност. Но да се върна към фактологията. До 1979г. то е било махала на съседното Три могили, но тогава е решено да бъде обособено като село. През 80-те години населението му е достигнало до 71 души, но към днешна дата нещата не са никак розови. Макар да имаше няколко реиновирани къщи, то оказа се, това е станало по разни финансирания, но никой не ги посещава – дори и през летните дни. Може да се каже, че това е и „мъртво“ село, тъй като вече не фигурира в официалните регистри като такова. Едва достигнало Христова възраст, през 2012г., то отново е било „понижено“ в махала, но на другото съседно село Бор. Причината за това – ами Изворово си е нямало собствено землище и поради тази причина е нямало как да има статут на село.

Та макар и отново кривнали от указанията как да намерим пътя към Бор, скоро се ориентирахме за посоката и излязохме първо на изоставен отдавна път, а след това и до кръстопътя за Изворово, Бор и Три могили. Би трябвало да имаме два варианта, но истината бе, че реално имахме един-единствен. В Бор казаха, че имало кръчма. Не, че измежду нас има такива дето не могат да изкарат няколко часа без да са гъврътнали една огнена вода, ама кръчмата за нас си е направо синоним на учебник по история. Има ли кръчма, ще има и хора, а има ли хора, ще има кой да ни разкаже за миналото на този край. Тъй че хайде „у лево“ и газ по пътя. А той се оказа натоварен – минаха цели две коли. Не, неее, не пиша това докато сме в кръчмата, ама дайте да си говорим направо – две коли за има няма 20-ет минути по този път си е направо натоварен трафик.

А, на широкото, на мегдана имаше няколко автомобила наспрели – това бе добър знак. Запътихме се нататък и там дето някогаш автобуса е въртял, и е последна спирка за автомобилите, хвърлихме по един бърз поглед на селото и нахълтахме да търсим кръчмата. Оказа се, че някогашното кметство в момента се използва от една от ловните дружинки за място за пренощуване и там е ситуирана и кръчмата. Щурмувахме я като гладен турист ябълкова градина, но май не успяхме да смутим особено тримата клиенти вътре. Като че ли не за първи път се сблъскваха с такива като нас.

Ще споделя моите скрити въждаления. Като разбрах, че това е един вид база на ловците си викам – еха в тая кръчмица може и да има някое сушено колбасче от дивеч и си представях как мазно ми влизат разказите с една бирица, мезвайки си с една нарязана подкова, докато печката думка до нас. Е, останахме си само с бирата и неповторима топлина, която само печката на дърва може да ни поднесе. Друг асортимент кръчмата не предлагаше. Ловджиите бяха сложили един казан на печката, ама никого от нас не попита дали може да се възползва – супата бе доста странна, едни ми ти огромни късове месо, без нищо. Не ни изглеждаше изкушаващо това месо със собствен бульон, макар че всички прииждащи ловци му се нахвърляха с голям апетит.

Та от тримата, които заварихме единия бе кръчмаря, който се качва събота и неделя до селото и като има ловци. Реално и той не живее там, а долу в равнината в някое от селата до Асеновград. Там срещнахме един от другите постоянни жители на Изворово. Вече порядъчно гаврътнал от „огнената вода“ и доста весел. Ама в стремежа си да се забавлява и да се прави на остроумен, то разказите му бяха доста противоречащи си. След като му казахме, че сме видели бабата в селото, първо се изпъчи и каза, че това е неговата жена. Не е вярно – контрирахме го ние. А, той се хили и закачливо ни намига: „Хванахте ме“. После твърдеше, че бабата е негова майка, ама малко се съмнявахме и това да е така. По едно време разправяше, че е женен, после че живее сам, пък искаше и да му намерим некоя жена, че бил богат и все такива ми ти неща… Явно и той си търсеше свое собствено забавление, което бяхме ние – некакви си туристчета, дето лапат мухи и вярват на всичко дето им се поднася. Малко го играеше като онзи дето го викнахме за Цар, пък той се оказа елементарен горски, дето викаше „вЕрвайте ми“ и всички заслепени му се връзваха. Ама за едно май съм склонен да му вярвам, като стана въпрос за мечки, гордо заяви, че той е най-добрия в района, който може да ги одере и до момента има поне дузина, които е скалпирал. Опитахме се да го подведем, дали стават за ядене, че ги убиват, но той сподели, че това е било преди, когато в ловното стопанство предлагали обстрел на мечките за трофеи. Сега този бизнес не вървял.

Виж с третия присъстващ попаднахме на човек какъвто търсихме – един от ловджиите израсъл някога в селото. За наша голяма изненада се оказа, че в селото реално вече няма нито един постоянен жител. И какво се оказваше, селото няма постоянни жители, а в махалата към него има. Парадокс някакъв. Каза, че в миналото в селото е имало много хора, ако се разрови човек в архивите, ще види, че се споменават 60 къщи, а като се има предвид, че селата са били изцяло от мюсюлмани, то може да си представим колко хора е имало в тези къщи. Спомняше си с умиление човека как всеки ден до селото идвал автобус, за да превозва децата до училищата. Чак ми е трудно да си представя какъв ли автобус е можел да минава ежедневно по този черен път и само си представям как в наше време бихме пуснали някой от новите автобуси и всички индикатори по таблото за електрониката ще светнат като коледна украса.

Питахме го и за разни махали, за които бяхме чували нейде и ето ти, че човека ни каза нещо, което много ни зарадва. Имало пътека от съседното Три могили чак до язовир Боровица. И както имаше в миналото един псевдо-журналист дето все се провикваше в ефир „И ето, роди се новина“, то и ние можеше да възкликнем „И ето, роди се нов маршрут за ентусиастите“. Даже от сега се сещам за моите скъпи дружки от Кърджали, които ще помоля за съдействие при логистиката, когато му дойде времето да тръгнем по тоз маршрут.

Искаше ми се да го разпитам и за къщите, които се реиновират, а те не са една-две, което на фона на това, че няма вече хора в селото бе странно. Но за съжаление, разговора ни рязко стихна, след като другите ловджии заприиждаха да похапнат, пийнат и да се стоплят. Дружинката си има свой живот, свои истории и ние вече бяхме натрапници в техния „втори дом“.

Излязохме да се разходим из селото – все пак и затова ни бе довял вятъра. От импровизирания площад слязохме към една полуразрушена сграда, която макар и отчасти да е била защитена от скалата зад нея, то не е устояла на стихиите и времето. Странно е, като се има предвид, че това всъщност е била джамията на селото и се предполага, че би трябвало да е сградата, която най-много е била тачена и подържана.

Спуснахме се и сред другите къщи, като тук дори имаше повече реиновирани къщи в сравнение с Изворово. Дори бе видно, че доскоро е имало, а може би все още продължаваха ремонтните работи по някоя от тях – за което говореха струпаните строителни материали.

Иначе и тук под една масивна скала бяха сгушени няколко от къщите. Сякаш тя ги закриляше от лошите атмосферни условия и несгодите на времето. Скалата бе като майка-орлица, разперила крилете си над своите чеда.

Тук на скалата някой си бе спретнал импровизиран сенник с пейка – с онези гледка за които се казва, че са за „милион долара“. Представях си как някой сутрин си пие кафето тук, докато слънцето облива с топлите си лъчи всичко наоколо и придава още по-голяма неповторимост на тази прекрасна гледка. Или, пък вечер, след тежкия уморителен ден, как посяда с бутилка леденостудена бира, отмаряйки на фона на залязващото слънчице. Ей, идилия ви казвам.

Видях и къща подобие на къщата в която бих искал да изживея старините си. Тя разбира се е типичната родопска каменна къща, с тиклите отгоре й, вкопана в задната си част в земята или скала. Долното помещение ще е едно цяло помещение, в което с бабата ще си готвим (тя по-честичко, а аз само като идват нежелани гости, че да им прекършвам мерака да идват често ), ще си правим седянка,

а зимата ще се топлим пред камината и ще си разказваме истории от рода на „Ти помниш ли га бехме по-млади…“ Разбира се ще имаме и баня, че да има къде да се умием и едно малко зимниче, за зимнина некаква си. Горе пък ще има две спални – една за нас с готината бабка, а другото ако някое внуче реши да се отбие да види дъртите си предци или пък за някои приятели дошли отдалеко, а защо не пък и за подслон на някой млади ентусиасти, които ще са готови да слушат старите истории на домакините си, като в замяна споделят своите подвизи по света и у нас. Ех, пак идилия.

А защо пък трябва да е на склон и вкопана – къщата де. Защото като остареем повечко и краката вече трудно се огъват. Може вътрешното стълбище да ни озорва, та затова отстрани на къщата по полегата пътечка и леко-полека се изкачваме отзад на къщата дето си имаме друга врата. Хитро,а ?! 😉

Много се изкефих и на издълбаното стълбище в скалата, което осигуряваше пряк достъп до една от къщите без да е необходимо човек да заобикаля или да се прави на каскадьор скачащ от скалата. Явно някой мераклия се бе заел с ремонта на тази къща. Много се надявам следващия път, в по-топлите дни на годината, когато отново минем по тези земи, тези къщи да не са с хлопнати кепенци, а да са приютили стопаните си, та поне и за малко, бягайки от пека долу в града.

Можеше и да притичаме и до другото село Три могили, но нямаше смисъл. Това са местенца, където човек трябва да има време да се наслади от досега си с тях, а не просто да премине и да ги зърне за миг. А, както вече споменах, то макар и да не го бяхме поставили на обсъждане, групата ни беше наясно, че в плановете ни е отново да дойдем тук и да опознаем и съседите от Три могили.

За нас оставаше пътя назад до колата, да вървим по утъпкания път, а ако може някъде да го съкратим още по-добре, да си споделим впечатленията от разходката, а защо не и да направим плановете за следващия ден.