язовир Въча и Фотинските водопади

Идеята да организирам това пътешествие се роди в главата ми още в края на 2014г. След страхотното преживяване, което имахме в Източни Родопи (първото организирано от мен пътуване) си казах: ”А защо да не превърна това в традиция. Всяка, година ще каня мои приятели да споделят с мен няколко незабравими дни в изследване на нашата прекрасна Родина. В откриването на нови непознати места или стари забравени, исторически местности и забележителности или еко-пътеки и девствени кътчета.” Речено сторено.

Дестинацията, която избрах този път беше Централни Родопи или по скоро, аз нарекох така тази част на Родопите. Тази планина ме привлича неудържимо. Сякаш ме кани, за да ми разкаже своите тайни, да чуя нейните песени, да плача и да се смея, да се любувам на нейните красоти. Обожавам я.

Датата беше избрана лесно. Края на юли. Времето според мен през този период на годината е страхотно и много подходящо за приключения в планината. Денят е дълъг, а валежите малко. Чудесен момент да се насладим на изгрева и залеза на слънцето.

За добро или лошо, но на поканата ми за пътуване откликнаха две прекрасни момичета, които не познавах толкова добре, но които се оказаха достатъчно смели, за да тръгнат с мен и които в момента с радост мога да нарека мои приятели.

Загряхме с Мальовица. Част от групата могат да се похвалят с изкачване на върха, но не и аз. Но това е друга история – малко страшна и не толкова весела, но все пак с щастлив край. Важното беше, че на следващият ден продължихме по план, към Родопа планина. Като цяло пътешествието беше в главата ми, но тъй като никога не бях ходил по тия места, винаги имаше място за изненади и импровизации. Това бе и една от причините, да резервирам нощувки само за първите три вечери.

Първата ни спирка бе язовир Въча. Не знам, когато сте минавали покрай язовира дали сте обърнали внимание на къщичките, които са кацнали на понтоните долу, но аз отдавна съм им хвърлил око и тайничко съм си мечтал да нощувам на една от тях.

Оказа се, че е не е толкова лесно за изпълнение. Всички къщички са частни и е много трудно човек да се добере до координати на хората, които ги дават под наем. Времето ме притискаше, а и открих много добра алтернатива –вила намираща се на отсрещния бряг на язовир Въча (от другата страната на пътя). До нея се стига само с лодка, така че автомобилът или превозното средство, с което сте дошли остава да пренощува на другия бряг. Мястото е тихо и спокойно, далече от шума, близо до гората и на 50-тина метра от брега на язовира. Вилата не предлага храна (поне към днешна дата), но има помещение, което е на разположение на гостите, които могат да си приготвят каквито си вусотии искат, а след това да хапнат и пийнат. За това, ако сте решили да я посетите, е добре да се запасите предварително.

Мястото е идеално за риболов и почивка, но не това беше нашата цел. Ние искахме да се шмугнем в гората, да покорим връх Гарваник и да се насладим на язовир Въча от високо. Самия връх се намира на около 1200 метра надморска височина. Денивелация – около 500 метра от нивото на язовира до върха. Името на върха произлиза от името на птицата, която обитава този район. Рядък, едър вид планински гарван – Гарванът гробар. Интересното при тези птици е, че са известни със своята интелигентност. Доказано е че могат да броят, както и да имитират звуци на други животни.

Пътеката до там не беше маркирана, като на места беше и труднопроходима (непочистена), заради паднали дървета.

Минава се през няколко дерета, а за да се стигне до върха, трябва да се заходи в ляво от огромна скала. В дясно от върха се намираше и нашата цел – скалата–тераса. А гледката от там е………….. Дъхът ви спира.

Мястото е вълшебно. Можехме да стоим тук с часове. От тук язовира изглеждаше, като мъниче в шепата на великан. Планината всяваше респект и в същия момент беше някак мила, нежна и мека. Усмихваше ни се. Слънцето ни галеше, а Земята ни показваше своите красоти. В далечината се беше сгушило село Осиково. Имах идея на следващият ден да отскочим и до там, но за съжаление не ни беше писано. Някой ден ще се върнем, ще прескочим и до там и ще се насладим на язовира и планината и от другата страна.

Започна да се свечерява. Време беше да се връщаме. Трябва да поспим, защото утре ни очакват нови неизвестни .

Станахме рано. Хапнахме на бързо и бяхме готови за нова порция емоции. Предния ден се бяхме разбрали със собственика на вилата да ни разходи по язовира с лодка, като ни остави за няколко часа на делтата на река Фотинска, от където мислехме да започнем нашия нов преход. Целта ни днес бяха Фотинските водопади. Искахме да достигнем до тях от долу на горе (от язовира към водопадите), а не по стандартния маршрут (от село Фотиново към водопадите). За маршрута знаехме само, че трябва да вървим на горе по реката близо два часа и половина.

Днес, язовира беше различен, изглеждаше ми огромен. Водите му бяха черни и въпреки, че нивото беше паднало, нямаше как да не затаиш дъх, като си спомниш, че на места дълбочината е над 70 метра.

Страшничко, а? Кой ли живее там долу? Но, поглеждайки на горе, красотите на около много бързо те карат да забравиш всичко това. В ляво манастир, в дясно къщурка, на всякъде синьо-зелено. Прекрасно.

След 20-тина минути пристигнахме до делтата. Оказа се не толкова гостоприемна. Заради падналото ниво на язовира и плитчините, които са се получили се оказа, че лодката не можеше да стигне до брега. Колкото и да бяхме акробатични обаче, нямаше как да се разминем със затъване в тинята. Кой на ръце, кой на колене, кой по дупе, но все пак издрапахме. Най – сетне твърда земя. Сега, като се сетя си беше забавно. Приехме случката с усмивка. Все пак калните бани са доказано средство за лечение. Денят започваше обещаващо.

Трудно бих могъл да пресъздам с думи, емоциите и чувствата, които бушуваха в мен докато се изкачвахме по река Фотинска. От съмнение в собствените си възможности, през притеснение и страх за здравето на момичетата, до чувство на възхищение и екстаз, навлизайки все по навътре в това прекрасно място.

Бяхме сами. Не мисля, че скоро бе минавал човек от тук. Маркирана пътека нямаше. Адреналина се вдигаше след всеки следващ завой. Прескачахме от камък на камък, преминавахме от бряг на бряг, преодолявахме гъсти шубраци и паднали дървета. Търсехме най-добрата пътечка. Всеки път, когато погледнех към отсрещния бряг ми се струваше, че виждам пътека, и като стигнехме там се оказваше, че след 20-тина метра тя изчезва или се губи в гората.

Тъй като не познавах местността най-разумно бе да вървим по реката. Все пак водопадите би трябвало да са на нея, нали? Но по някога се оказваше, че за да продължим напред трябва да навлезнем по-навътре в гората, за да заобиколим високи скали, свлачища или по бърза част на реката, все места, през които няма как да преминем без да рискуваме. Имахме вода, храна и 2:30 часа в едната посока и още толкова на обратно. Бяхме се разбрали с човека, който ни докара да ни чака на същото място след 5 часа. Продължавахме все на горе, преодолявайки всяко препятствие, което се изпречи на пътя ни. Не вървяхме много бързо, но с голямо желание. Вървейки напред се ослушвах за животни или хора, но чувах само шума на водата и …………….смеха на момичета. Те се забавляваха.

Усмивките им, ми вдъхваха кураж, даваха ми смелост и увереност да продължа.

Колкото и драматично да описвам случката, мога да кажа, че ни беше весело, разказвахме си интересни истории, обзалагахме се, кой първи ще цамбурне в реката, а след първото намокряне и кой, колко пъти ще се озове във водата, шегувахме се, смеехме се.

Но времето си напредваше, а ние все още не бяхме видели нито един водопад. За да бъда честен, ще призная, че дори не знаех как изглеждат. Бях чел за тях наскоро в един пътепис и тъй, като се намирахме в региона, реших, че ще бъде интересно да ги зърнем. Не знам защо, но неизвестното ме привлича. Предизвиква ме. А и някой, някога беше казал: „В глава пълна със страхове няма място за мечти”.

Бяха изминали 2:40 минути от началото на нашето приключение. Не исках да се предам, но не бях сам. Правилно беше да вземем решение заедно. Какви ни бяха алтернативите: Да продължим още малко или да се връщаме. Решихме да продължим още 15-тина минутки. Пътя вече го знаехме, а и на долу щеше да ни бъде по лесно. Преценихме, че за 2 часа ще можем да се върнем до язовира.

Продължихме, като с всеки следващ завой ставахме все по тихи, с надежда да чуем грохота на водопадите. Но уви. Вървяхме на горе по реката вече близо 3 часа и колкото да не ни се искаше да си признаем – загубихме. Фотинските водопади не искаха да ни се покажат. Може би не им беше времето.

Решихме да се връщаме. Снимахме едно дърво, което маркирахме като ориентир, до къде сме стигнали и си обещахме да се върнем отново някой ден.

Сега, след като всичко е вече в миналото и след като вече сме видели Фотинските водопади (но това е една друга, също толкова интересна история, която ще ви разкажа по-късно), мога да кажа, че решението ни да продължим беше грешно. Дори и да ги бяхме открили нямаше да имаме достатъчно време да им се насладим. А те са наистин са прекрасни.

Това приключение ме научи на нещо много важно – научи ме да не бързам, да не пришпорвам нещата, да ценя всеки миг, да се наслаждавам. Защо да не изпия чашата до край. Време има.