Златоград и вр.Циганско градище

Имахме още два дни от таз годишната традиционна „седмица в Родопите“, като денят бе заплануван, да се разходим по една от екопътеките, която в по-голямата си част преминава по самата българо-гръцка граница и да достигнем до един от колоритните Родопски върхове – Циганско градище.

След жегата от предходния ден, обаче утрото ни посрещна доста навъсено и облачно. Въпреки това решихме да се придържаме към плана и отново се отправихме към Рудозем – пътят ни хем минаваше оттам, хем пък решихме да се отбием и до информационния център, за да видим дали все пак не трябва да информираме някой, че ще се разкарваме по границата с южната ни съседка.

На тръгване от хотела, веднага след Средногорци на стоп пътуваше една млада женица. И аз както и други хора, като съм по онези географски ширини се превръщам в един по-благ и по-добър човечец, та реших да спра и да я вземем. Оказа се, че пътува за Рудозем, но единственото друго, което разбрахме е, че е самотна майка и за помощи до общината е тръгнала. До мен пък „майната“ само ме подръчкаше и ми се хилеше с въпроса „Виж я с какви очи е…Може да са черни…“ Тази реплика за повечето хора не би означавала нищо, но който се е запознавал с нашата история за предходното ни посещение в Родопите – до с.Студен кладенец, знае за предсказанието, което бях получил тогава от един добрички адвокат, с хоби „гадател“, който тогаз ми беше предрекъл, че ще срещна любовта си някъде на пътя и тя ще е черноока. Забавляваше се „майната“ на мой гръб, макар че тази женица с или без „черни очи“, изглеждаше да бе свободна само за пред общинските служби, тъй че нямаше да е от предсказанието на Адвоката.

Държа да отбележа нещо, което ми направи много добро посещението – при посещението ни в информационния център в Рудозем. Бяхме посрещнати от едно младо и много усмихнато момиче. След като и обяснихме накъде сме се отправили и я запитахме, дали е необходимо да се обадим в „гранична полиция“, то тя въодушевено пое ангажимент да го стори вместо нас, да ги уведоми, че в района ще има туристи, даде ни информация за пътеката и помоли след като се върнем, ако е удобно да се отбием отново, за да и дадем актуална информация за маршрута. Честно казано, не веднъж сме посещавали тези инфо-центрове, с надеждата да научим нещо интересно извън всеобщо известните неща за даден регион, но почти винаги насреща ни е имало някоя млада (а понякога не много млада) девойка, крайно отегчена и незаинтересована, в повечето случай изключително неполезна, ако въобще спазва работното време, което е посочено на врата. Но не и там – девойката наистина изпълняваше съвестно задълженията си.

Отправихме се ние по маршрута Елховец-Пловдивци-Мочуре, но въпреки надеждите ни, облаците не се разсейваха, а напротив като че ли, все повече се сгъстяваха. Пристигнахме в с.Мочуре, отправихме се да разгледаме селото, като срещнахме двама овчари, които ни предупредиха, че сигурно ще ни завали и да внимаваме евентуално от гръмотевични бури. Е, познаха, още докато се разхождахме из селото взе че започна да ръми, като постепенно дъжда започна да се засилва, като се наложи дори да тичаме към колата, за да не се измокрим съвсем. Явно бе, че този ден няма да е подходящ за разходки в гората.

Не го мислихме дълго – това че се очертаваше денят да е доста дъждовен, ни преориентира да „заложим“ на градския туризъм. Така и така бяхме в района, реших да отидем до поредното бижу в Родопите – гр.Златоград. Това очарователно градче, което бяхме посетили, преди няколко години, при първата ни обиколка в Родопите. Тогава обаче „майната“ се беше включила „частично“ и не бе успяла да усети от очарованието му, тъй че лошото време ни предостави шанс за това.

Когато пристигнахме там дъжда отново започна да вали. Но нищо – беше време за обяд, тъй че се отправихме към кръчмата, от която пазех много добри спомени от преди. Спомням си как тогава като търсехме места попаднахме на две семейства с които все се срещахме някъде по маршрута ни, че даже заедно си бяхме наели гид на Перперикон, за да икономисаме някой лев. Тогава се гледахме малко подозрително, но като се сблъскахме в кръчмата, хората наоколо имаха чувството, че наблюдават среща между стари приятели – ей така действат Родопите на хората. 😉 А, и манджите там спомагат 😉

Похапнахме с традиционните родопски ястия – пататник и клин, както и с традиционния за нас суджук и с натежали стомаси, се отправихме да разгледаме забележителностите на това китно градче. Влязох в ролята на гид, че нали все пак вече бях идвал и имах някакъв спомен, кое-къде се намира.

Безспорен хит в града е Етнографския ареален комплекс (ЕАК) „Златоград“ имащ за цел да представи на хората, какъв е бил града преди 100-150 години по време на българското възраждане. Това е първия и единствен засега частен ЕАК, които дължи съществуването си на двамата човека – Борис Томангелов – етнограф от БАН имащ познанията за живота по онова време и Александър Митушев, които пък имал нужните средства и желание да се инвестира в този проект. А, определено инвестицията си я бива, като не случайно е попаднала в „100-те национални исторически обекта“.

Там освен както е изглеждал града преди един век, човек може да се запознае и с традиционните занаяти осигурявали поминъка на местното население. В осемте тематични „работилници“ можеше да се надникне и да видим майсторството на тогавашните шивачи (терзийската работилница), да се види как са се правили гайтани на така наречените чаркове – типични български машини. В съседство са и тъкачната, грънчарската, медникарската, златарската, сарашката работилници, като си спомням, как при предходната ни визита „Старшия“, като най-любознателния от нашата група (това който го познава може да го чете като „най-нахалния“ 😉 ), се опита да усвои някои от занаятите.

В интерес на истината при снимките „усвояването“ го докара доста добре, но на практика бързо разбра, че си е сложна работа, дори човек да направи едни най-обикновени опинци. Чудя, се дали ако живеехме в онова време, нашите чиновнически душици щяха нямаше да се споминат от глад.

Аз обаче най-си харесвам ножарската работилница. Там може да се видят доста екземпляри и да се проследи развитието на този „бизнес с хладни оръжия“ през последните 2 столетия. Всякакви размери – малки, средни и големи на типичните ножове „каракулак“ и „ятаган“, но предполагам на най-голям интерес се радва уникалния сувенирен нож „кози рог“.

Там досами работилниците се намира и първия в страната ни „музей на пощите“, които ако сте с малки деца си е направо задължително да бъде посетен, тъй като живеят във време в което не са лепили марки на писма, не са пращали колети, а онова нещо дето му викат „телефон“, но няма нито дисплей, нито бутони, а само една „шайба“ – направо ще ги зашемети. Лично ние пропуснахме този музей, тъй като всичките тези неща са били съществена част в живота и е имало време, когато често съм се сблъсквал с тях. 😉

Но отново започна да припръсква и намерихме подслон в Архелого-етнографския музей, които се намира в някогашната къща на богатия търговец на тютюн и производител на аби – Александър Чанов. Аз лично харесвам този музей, тъй като наистина дава възможност да си представим как са живели хората по онова време – с покъщнината им, разпределението на стаите, носените от тях одежди…Е всъщност това е бил живота на по-заможните, богатите представители на жителите на Даръдере (както се е казвал града чак до 1934г.).

Някой може да ме обвини, че симпатиите ми към музея се дължат на любовта ми към месните суджуци, тъй като има общ двор и топла връзка със съседната механа, но държа да кажа, че и при двете ми посещения, в първом се бях отдал на суджуковата ми страст, и едва след това предприемах тази разходка през бита на възрожденските златоградчани. Тъй че мили-мои, определено симпатиите ми не се дължат на стомашните ми сокове, а на подредената с вкус експозиция. Само едно нещо обаче не ми е ясно признавам си и ми се струва излишно – точно преди да излезе човек се сблъсква с някакви рицарски доспехи и средновековни брони, за които си мисля, че не там им е мястото. Само си представям , как ако съм с някакви „дечинки“, те веднага ще си представят, че тук в не много далечното минало, по улиците са се движили някакви подобия на „Железният човек“ или по-скоро далечните братовчеди на г-н Старк – Тенекиените хора.

В последствие се отправихме за малко допълнителна „култура“ – църквата „св. Георги“ и взаимното училище, което се намира в двора му. Църквата я пренебрегнах, но училището посетих и макар да ми напомня много за други подобни, с които съм имал късмета да се сблъскам в Перущица и Трявна, то не съжалявах. Тук освен възстановената от някога класна стая, можеше да се види и как е протичал живота на „сърцето“ на едно такова училище – на неговия даскал.

Време бе и за едно кафенце и ако се чудите къде да джаснете по една кофеинова отвара, то всеки би ви препоръчал кафене „Стария град“. Какво го прави специално за местните и гостите ли? Ами традиционния му начин на приготвяне в джезве, зарито в нагорещен пясък, както и зрелищния начин на поднасяне. За наше съжаление в онзи ден, то беше затворено (явно е било ден вторник) и „майната“, не можа да види, как съдържателката излиза пред масата на която сте се отпуснали, носейки напитките на едно подносче, в нещо подобие на везна, като изненадващо започва да прави въртеливи движения, при които в даден момент кафетата са с „главата надолу“… но въпреки това не се бе разляла и една капка от черната напитка. Разбира се за всичко това физиката има обяснение позовавайки се на центробежните сили, но тук по-скоро е важно ефекта, които създава едно подобно сервиране.

Когато предния път се запознахме с тази традиция в кафене „Стария град“, много се смяхме на ентусиазираните въпроси на „Старшия“ – за това как госпожата се е научила, как така не се разлива кафето и т.н. и на отегчените отговори на съдържателката, която може би за 100-ен път, само него ден, отговаряше на някакъв подобен, нахъсан турист насреща си.

След като с „майната“ ударихме на камък с кафето на пясък, то се отправихме към центъра на града – точно да разгледаме малко и от съвременния Златоград . А и новия парк досами централния площад на града е доста уютно местенце, което те кара допълнително да се наслаждаваш на едно хубаво кафе, след хубав обяд и разходка сред хубави забележителности. Там разбира се спретнах една бърза лекцийка и относно името на града и с какво точно се свързва. При първата ни обиколка тук – бяхме убедени, че произхода му е свързан със скъпоценния метал, виждайки че е имало златарски работилници, а поназнайвайки от обща култура, че Родопите са богати на доста руди, полускъпоценни камъни, включително и злато. Е, да ама не, както се оказа нашите размишления, нямаха допирна точка със действителността, тъй като името на Златоград е свързано с тютюна – със златистия му цвят когато узрее и за това че е бил равнозначен на злато за население и осигурявало прехраната на немалка част.

На път за центъра видяхме и лобното място на най-мистичната и легендарна личност на Златоград – Дельо войвода. Защо мистична и легендарна? Ами тъй като за по-голяма част от живота му и делата му се позовават на фолклора – песни, приказки и легенди. Приписват му се славни дела, на един от защитниците на българското население от набезите на кърджалийте, за който твърденията стигали дотам, че да се твърди, че него и четата му „куршум не го фата“, та е трябвало специално да се отлее сребърен куршум и примамен по подмолен начин, за да бъде спрян от врага. И макар че за него няма точни исторически факти, то може би това да се окаже най-известния българин, дори извън пределите на Земята, тъй като песента на Валя Балканска възпяваща неговия героизъм е една от песните изпратени в Космоса със совалката Вояджър.

А за десерт по обратния път имах една приятна изненада – вдигналата се дъждовна мъгла разкри страхотни гледки по пътя Златоград – Смолян, като разбира се породиха идеи, да бъде организирана и по този край една по продължителна родопска разходка.

На следващата сутрин отново поехме по познатата вече дестинация Рудозем-Елховец-Пловдивци-Мочуре. Този път по пътя, а и самото Мочуре всичко бе огрято от слънчевите лъчи и нямаше и помен от вчерашните дъждоносни облаци. И както върви в разходките ни из любимата планина, все трябваше да попаднем я на кмета или изпълняващия кметската длъжност наместник – този път не бе по-различно. Оказа се, че в случая тази роля се изпълнява от една възрастна женица, а ние имахме два въпроса към нея – има ли маркировка към върха и другото което ни вълнуваше бе потвърждение на една информация, която бяхме получили два дена по-рано от едни „колеги“, които срещнахме на Кечи кая.

Та същите тези двамината ни бяха попитали дали в плановете ни е включена и днешния ни маршрут, като след като им потвърдихме имаше едно странно споглеждане помежду им и някакси подозрителното „Ами на ваше място бихме се замислили дали да отидем там“. След такваз ми ти реплика нямаше как да не влезем в режим на конкретика, относно изказването и се оказа, че дваминцата се отправили по въпросния маршрут, но след като попаднали на едно мечешко „ако“ ги дострашало и се отказали. Аз пък да ви кажа, никога не съм имал за цел да задълбавам дълбоко в темата относно различните „акита“ – единствено набързо ги сканирам с цел да не ги настъпя, че опита ме е научил, че ако залепя някое на подметката си, то след това от ароматизатора в колата няма особена полза.

И ако все пак трябва да конкретизирам, то описателната ми част би била на нещо от рода на „пита“, „барабонки“ и други подобни. Не ми се получава разпознаването им като „мечешки“, „кравешки“, от хищници или тревопасни… И по-добре, че дори и да попадна на някое дето е „произведено“ от нещо с четири лапи, което е голямо и кафяво, хич няма да го разпозная и съответно да си създам стрес и в крайна сметка да взема да се откажа от маршрута си. Оставайки си невежа по тема, оставам си и спокоен по време на скитането.

Но веднъж сигнализирали ни за тези подозрителни следи, нямаше как да пренебрегнем темата и да не попитаме кметската наместничка, аджеба как стои въпроса с мечките около Мочуре. Имало баба Меца, каза жена и са я виждали около селото. В използвания от нея диалект обаче, нещо не можах да се ориентирам както трябва времево. Не ми стана ясно дали миналото време се отнасяше за близкото минало от един ден до няколко седмици или за нетолкова близкото минало от което ни делят няколко години. Не задълбах във времевите интервали – решихме, че сами щяхме да си отговорим на този въпрос и тръгнахме след табелата „гранична застава“.

Именно тя бе първата точка от маршрута ни, като през 15-те минути време които ни деляха до там, запълних със спомени от времето, когато аз бях „елитен граничар“ (поне според военното ми досие в което би трябвало да е посочено залавянето на нарушител и няколко други награди) на една друга граница. Споделях гласно тези свои си „успехи“ с „майната“, които явно са и били толкова „интересни“, че в стремежа си да ги пропусне бе ускорила значително крачката, а съответно и скоростта и пропуснахме да забележим, че пътеката за върха минава вляво пред заставата, а не вдясно зад нея.

Та ако човек е решил просто да избяга на спокойствие в нищото за няколко дни, в пълно усамотение на красиво място, то пътя вдясно, по който се насочихме, може да се окаже неговото място, тъй като ще го отведе до една хижа или вила, която може да се наеме. И макар да поизгубихме още 15-ина минути в посока, то не съжалявам, тъй като можеше да се насладим на поредната красива родопска панорама към Мочуре от една страна и към хребетите над селата Витина и Поляна от друга.

Все пак сравнително овреме осъзнахме, че посоката ни на движение сериозно се разминава с посоката на желания за посещение от нас връх, та се върнахме отново към „граничната застава“ и спомените ми за славното ми граничарство. И ако то за всеки сигурно е станало ясно защо се върнахме към заставата, но пък на някого не му е ясно защо пък е трябвало да се върнем към граничарските ми спомени, то отговора може да се открие във физиката. Какво пък общо има тука физиката? – би се възмутил някой. Но има, драги ни читателю…

След като бяхме изостанали вече с половин час от план-графика и бе установено, че тези ми истории рязко насърчават ускорението при „майната“, с цел вземане на преднина достатъчна, че да не чува какво изричам, някакси естествено се получаваше да ги използвам, за да компенсирам част от закъснението ни.

Бързо преминахме през следващия етап от пътеката ни – черен горски път. Всъщност за по-голямата част от маршрута е именно по такъв път, което на доста моменти ни идваше леко отегчително. Скоро се озовахме на една обширна поляна, на която пък имаше изградена наблюдателна вишка. От там можеше да се хвърли един поглед към селото, заставата и върха.

Всъщност този маршрут има за цел да покаже как някога се е пазела нашата граница – преминавайки покрай граничната застава, с частично запазения „кльон“, което ще рече телена ограда, по която е течало слабо електричество и която се е ползвала за сигнализационна система. Вишката, която аз ползвах за фотосесия на околността, също нявга е била част от охранителната система на границата, давайки възможност на войниците да наблюдават значително по-широка част от територията, която е трябвало да охраняват.

Може би и затова самата маркировка (зелена) в различните си етапи е разделена на под маршрути с препратки към тази тематика – ако първите табели ни водеха до „Граничка застава“, то вече за ориентир се изписваше по тези насочващи табели „Гранична наблюдателна вишка“.

Малко е трудно да си представи човек как само преди някакви си 20 години достъпа до подобни места са имали шепа хора и не е имало как някакви си такива туристчета като нас, волно да се разхождат досами граничната бразда. А, за настъпилата промяна ясно говори построеното малко по-нататък голямо барбекю, даващо възможност на хората да си направят пикник когато си решат, бе риск да бъдат арестувани като „нарушители“.

Пътя отново навлезе в гората, лъкатушейки из огромните борове. И ето ти изненада – зад поредния завой пред нас имаше спряла една Лада Нива, което ще речеше, че прогнозите ни, че по днешния си маршрут няма да видим други „человеци“, няма да се окажат релевантни. До колата беше приседнал един човек, а друг високо между няколко бора правеше нещо като къщичка. Бяхме попаднали на част от местната ловна дружинка, които явно майсторяха скривалище, от което да обстрелват дивеч.

Не можах да го разговоря човечеца, явно не му беше до дрънканиците на някакъв „хаймана от големия град, дето си няма работа“. Въпреки всичко, след като установихме със сигурност, че насреща си имаме авджия, се допитах, да си каже професионалното мнение, доколко има хляб в предупрежденията на дваминцата от Кечи кая и наистина ли трябва да сме постоянно нащрек от възможната поява на някоя мецана.

Няма страшно – вика ни човека – тука няма да видите мечки. Няма какво да ядат в гората, те сега са долу около селото, да търсят плодове….“ Е, успокоителното бе, че явно за няколко часа притесненията ни ще изчезнат, но точно в края на разходката си, когато сме грохнали и изморени имаше шанс да се изправим в неравностойна схватка с „големия звяр“.

Но това щяхме да го мислим в последствие – тогаз трябваше да решим дали този път волно ще се отклоним от маршрута, тъй като една табела примамливо ни уведомяваше, че може да се озовем на една гранична наблюдателна вишка или веднага да последваме тази с надпис Циганско градище. Всъщност дилемата ни бе не дали ще продължим към вишката, а дали първо да отдъхнем няколко минути преди да тръгнем към нея. Но до този момент терена не бе натоварващ, тъй че без почивка се отправихме да щурмуваме хълма, на който би следвало да ни очаква панорамната гледка.

И да, ето това определено може да се каже, че е гранична вишка, а не като онова дето бяхме видели малко по-рано и което всъщност по-скоро можеше да се приеме за поредно ловно съоръжение, в което ловците чакат да отстрелят нещо на пусия.

Но изправилия се пред нас мастодонт определено си бе като да е останка от съоръжение, от времето на „Студената война“. С бая метраж височина изпъкваше и доста тона желязо е била стъкмена.

Но за нас бе важно друго – панорамната гледка отгоре бе наистина страхотна. Може да прострем погледа си далеч в Южна България и Северна Гърция, цялата тази територия покрита с така любимия ни родопски пейзаж.

Върнахме се до разклона с ловците и продължихме вече да следваме табелите за „Циганско градище“. Пътя отново навлезе в гората и започна леко да се изкачва, като скоро излязохме на открито място, на самата граница, за което свидетелстваше граничната пирамида №64. Там ни посрещна едно стадо коне, което лежерно се бе излегнало по средата на пътя ни, като въобще се правеха, че не ни забелязват и дори не помръднаха, въпреки че се наложи едва ли не да ги прескачаме.

Оттук насетне пътеката продължаваше по самата граница, непрестанно преминаваща ту на гръцка, ту на българска територия. Всъщност подозирам, че тази просека в гората, най-вероятно някога е била „изораната гранична бразда“, която войниците са проверявали за евентуални издайнически стъпки от някой нарушител. Преминавайки и 63-та гранична пирамида, вече знаехме че сме близо до целта си, но „майната“ като че ли не бързаше. На няколко пъти изоставаше и я губех от поглед за момент, докато ненадейно се появяваше доволна от някой шубрак. Не, не става думи за облекчаване на естествени нужди.

Доволна бе, че е открила поредното находище на горски плодове, които лакомо поглъща. Понякога си мисля, че ако ни напада мечка, то ще е заради нея, защото им е голям конкурент за всякакви горски лакомства – ягодки, къпини, малини, дренки, шипки и т.н.

И ето, че ги достигнахме онез 1827 м. на връх Циганско градище. На самия връх има останки от зидове и явно някога в древността мястото е било обитавано. Предполага се, че е бил посветен на бог Дионис – същия онзи дето всеки го свързва с виното. Казват, че върха е любимо място и на иманярите, но не заради гледките, а заради тръпката, че може да се открият стари ценни монети. Може би същите тези са превърнали дървения заслон, изграден на върха, в кенеф, а не в място от което да се скриеш ако времето те изненада. Все си мисля, че себеподобните ни „любители на гледки“ не биха направили такова кощунство. Но това са други теми за разсъждение…

Та както става ясно от разположената на самия връх граничната пирамида №62, това е обща българо-гръцка територия, но с определено доволна шовинистична нотка мога заявя , че ¾ от върха са си наши. Интересното е, че както българското, така и гръцкото название (Гифтокастро – Цигански замък), а и старото турско име Ченгене хисар на върха имат еднакъв смисъл и явно са свързани с легендата за „Божествената кула“. Тя (легендата) разказва, как нявга циганите решили да бъдат по близо до Бог, като построят каменна кула, която да достига до него. Поради неразбирателство между тях и как точно да се построи, обаче кулата рухнала. Кой ги знае, а може циганските майстори да са забравили да ходят на лекциите в тогавашния УАСГ и да са си нямали хал-хабер как се изграждат високи сгради, или пък някои техни събратя да са си „брали камъни“ в основата на кулата, за други си свои цели. J Все си мисля, че тази история се е разиграла далеч-далеч във времето, още преди да са били измислени парите. Щото практиката е показала, че за някоя жълтица или банкнота, циганската душа много бързо достига до който Бог им кажеш – дали ще е Христос, Аалах, Шива, Зевс е без значение.

В близката далечината според информацията, която имахме би трябвало да се намира и друг апетитен връх Съдилището, които изкушавал такива като нас с невероятните си гледки. Дето се вика, само на 4 гранични пирамиди разстояние. Е, да но статистиката казваше, че пътят до там и връщането до Мочуре отнема цели 10-ет часа и то при стегнато темпо, а ние вече веднъж се бяхме отклонили и отдавна не бяхме се мъкнали толкова лежерно по трасето. С две думи – никакъв шанс да успеем да се върнем по светло, а и дълъг път ни чакаше към домовете ни. С мъка, трябваше да се примирим, че това че е крайната ни цел за днес.

Тръгнахме по обратния път, подминавайки конете, които отново не ни удостоиха с вниманието си, а както се оказа и при двама ни тайничко се е била загнездила една надежда – ловците все още да не са си тръгнали и да ни ги склоним да ни откарат до селото. Е, за съжаление, вече си бяха тръгнали и на нас не оставаше нищо друго освен да се стегнем и да закрачим бодро към края на таз годишна традиционна, дълга Родопска августовска разходка. И да правим планове за следващата такава, след година време, когато се очакваше групата ни да е в пълния си състав.